Аксиния Тодорова Михайлова

Победител в конкурса:

 

Мъжът,

с когото се събуждаме в едно легло,

не е онзи,

на когото приготвям вечеря.

Вечерният мъж идва ненавреме,

самоотвержено се бори с ключалката,

не разпознава чехлите си,

спори с последните новини.

По време на безкрайните му монолози

(докато се опитва да ме люби)

изплуват най-тъмните ми страни.

Не познавам вечерния мъж.

Съмненията идват от Теа, която му говори:

"очичките казват че им се спи

и коремчето казва че му се спи

и коленцата и всичкото ми казва

че му се спи лека нощ тати"

 

Никой не помни да е виждал вечерния мъж.

 

Този от сутринта

излиза от съня с бавна усмивка,

така непохватен

когато налива първото си кафе,

толкова крехък,

и докато ни маха за довиждане

от терасата,

на път за детската градина,

ми се иска да му изкрещя

колко още го обичам,

но това едва ли би имало

някакво значение

сред префучаващите коли на кръстовището.

 

 

 

 

* * * 

Не можеш да ме последваш

в моя път

нито сега, нито после.

Позволено ти е само да си припомняш

сянката на силуета,

влизащ и излизащ от рамката,

отново и отново

да слушаш стъписан

как дървоядите усърдно

бродират в дървесината

собствените си измерения на времето.

И докато думите все още

значат нещо между нас,

тези, с които ни нараняват

и другите, с които нараняваме,

повярвай ми,

не ти е дадено да ме последваш

в моя път,

защото ти си само една врата,

побрала силуетите на толкова

жени, виж как вятърът полюшва

сенките им,

а пътят е там

и ти си пътят,

и не знам откъде идва

и не питам накъде води,

защото ти си вратата,

през която познах любовта.

 

 

 

 * * *

 

Щъркелово  гнездо паметта,

брадясало с перушина, спомени, стърчащи клечки,

объркани мисли,

есенни ветрове го пълнят с разноцветни листа

забавлявайки се като деца,

как да различим страха от надеждата

във върбовата кошница на очакването,

познавам само езика на страха,

не е трудно, казваш ми,

градът, в който съм роден,

от векове флиртува с  ветровете,

примамва ги в тесните си улички,

оглежда ги в огромни  витрини,

и им се врича във вярност,

няма да направиш нищо лошо,

ако останеш,

толкова дълго те търсих след дъжда,

дъгата над морето е като рана,

като белег в небето,

отчаяна нощна пеперуда е желанието

да ми родиш син,

любовта съзижда и разрушава,

изтъняват празниците на плътта,

забрави страха,

утре ще бъде късно,

в града, в който съм роден

не гнездят щъркели.

 

 

 

Любомир Георгиев Занев

 

КАЙСИЕВА ГРАДИНА

 

Пролетта с разплетените плитчици

простираше на слънце розовите си бикини.

 

А момчета зад оградата на зимата

остреха желанията си

върху точилото на невъздържан сън.

 

...Даже баба ми приседна вън на прага,

за да среши дългите си тънки спомени...

 

 

 

Ирина Александрова Щедрицка

 

АНЕМИЧНИ РАЗМИСЛИ

 

А немият готвач

беседваше с жена си чрез безсънните си ястия.

Суфле въздушно и аспержи,

янтарно гъст бульон,

ароматични пасти.

Анелия разбираше признанията му в любов

по навик лесно -

а също и разрошената ревност,

радостта,

депресията.

На тайния език на сол,

подправки и продукти

поеми пишеше готвачът влюбен в кухнята.

Лукуловското изобилие на вкусовите багри

Анелия приемаше стоически и храбро -

не можеше да предизвика то възторжен вик в Анелия -

та неин неизбежен спътник бе жестоката анемия.

 

А немият от ранно утро чак до здрача тъмновежд

твореше ястия от птиче мляко.

Вечерта на свещ

поднасяше храната в старинен порцелан -

да размножава кръвните телца си бе съставил план.

Ядеше с неохота бедната Анелия...

Не е ли вкусно? - чрез парфе запитваше я немият.

Всесилната анемия хемоглобина й крадеше неуморно.

А немият се бореше - той беше жилав корен.

Чрез торта "Добуш" той прошепваше: Анелия,

не ти е вкусно, мила, знам, но всъщност не е ли?

 

...От анемична обич, казвам ви, дошло ми е до гуша

и мисли анемични ми писна да изслушвам.

Знам, хилави са думите от слабо оросяване

и кислородна липса преследва обещанията.

Железодефицитни са мъжките постъпки -

на чувствата си често зашивам яки кръпки.

Сред анемично време живея и обичам.

Живуркат анемично и двете ми момичета...

 

Щастлива май че само е болнавата Анелия?

Но тя ми каза рязко: Не само аз. А немият?

 

 

РЕШЕТКА

 

Как жестоко заспиваш!

Без реостат.

Просто някой изгасва луната.

Зад решетка от мигли -

един непознат.

Може би -

по-познат от познатия?

Гледам бавно.

Устата ти плува към мен.

Чужда лодка.

На борда й - никой.

Нищо

с раснещ безспирно обем.

Как безпомощно

съхне езикът ми!

Вечер с теб...

Самота, самота. Самота!

Зад решетката черна

от мигли -

ти.

Пред нея - без център,

света.

Аз сред него -

без тебе завинаги.

 

Емил Христов Маринов

 

Ода за Мария Магдалена

Мерлене Дитрих в диптрих

 

 

I.

 

Марийо,

кръст скръсти ръце

над тялото на младенците

 

Разпятието цяло да те разпне

тъй както разпва бялата утроба

сънят на нечие очакване

в цилиндъра на нямото ми кино

гласът на Постинор

"за всеки случай"

да ме научи как да се откривам

там дето бавно се протрива

до кръв бедрото на деня

 

Синът на твоето помятане

не знам защо си преповила

в бельо от ялова поетика

от ръст на кръст

не-вярвам-в-бог

и аз ще си покрия срамотиите

с юмрук

със триединството

Мария

а теб единствена

ще чакам

във яслата на новото ми раждане

 

Чешмата и поредното ти вграждане

да пия или да отмина

без сянка сякаш си раздадена

на гладни

хлябове и риба

 

II.

 

Мария Аве Магдалена

нагорещена чак до полюлея

е стаята на моето възнасяне

където трижде коронясана

във плетен стол ще ме люлее

Майката

 

Нощта е поразчорлен табор

игрива като кръст на циганка

със златен зъб

не ще просветне

луната си изяжда пълнолунието

додето си обърне кожата

и сетне легне полумъртва

 

Бащата и юмрукът му

(Едип)

прорязаното сухожилие

дланта ми зейнала врата

отвор за миг

 

В окото ми малко прозорче

окото ми - голяма уста

 

 

 

Емил Христов Маринов

 

Postorgasmic chill

 

Да съм ти запетайка

дълбоко в матката.

 

Да ти близна окото

и да ми бъде сладко.

 

Да не ми избягаш,

че ти е прозрачно

 

тялото прозрачна кожата косата прозрачна.

 

Да си захарна бучка,

поне захарин на таблетка,

 

че ми горчи сутрин

млякото - кафето - чаят

 

Как го мразя това събуждане...

Не дърпай пердетата,

рано е.

 

 

 

 

* * *

Където срещат се

вода и пясък,

легни!

 

Ще ти говоря за желанието.

 

Днес искам да си тънка линия.

Да те навия на врата си

като питон.

Да те показвам

и да ми завиждат,

че нямам страх.

 

Студенокръвните се топлят

върху тялото ми,

а аз със техните

си изстудявам думите.

 

(дали на свързва само ползата?)

 

Днес искам да си кълбовидна мълния.

Да те търкулна през стърнищата.

Да ми направиш мъничка пътека

и да угаснеш.

 

А аз да продължа към слънчогледите,

додето седна немощен сред нищото.

В умората да си припомня времето,

когато съм говорил за желания.

 

Днес искам само да лежиш,

където срещат се

вода и пясък.

Аз вече няма да говоря.

Ще легна.

 

 

Милена Валентинова Иванова

 

 

През първата нощ от пълнолунието,

когато щеше да е толкова хубаво да сме заедно,

намерих калинка под чинията с хляба.

Тази история не показва нищо - каза ми ти -

единствено собственото си съществуване.

 

После те попитах: не видя ли къщичката й,

с избелели червени пердета?

Но отговорът така или иначе

вече ми беше известен.

 

 

На втората нощ от пълнолунието

над голямата къща падна мъгла.

Огънят в камината угасна самичък.

Снимките ни гледаха с ужасени очи.

Предметите добиха странна мекота

и отговаряха с болезнена взаимност

на докосването ни.

 

 

През третата нощ от пълнолунието

ти прескочи оградата

и влезе в дома ми.

Да погледаме луната навън. - Валеше.

В крайчеца на очите ти, зад прозрачните облаци,

я видях.

 

 

* * * 

Изхода

на костенурката

от старата коруба,

или на охлюва

от пропуканата

черупка,

 

на червея

от древното убежище в земята

 

е като движението

на ръката му,

когато от

джоба я изважда,

за да ми я подаде

и, за да задържи

дланта ми в своята -

 

движение, което

убива бъдещето предварително

и се изплъзва

като земноводно,

и не съществува

извън началото си,

 

и е невъзможно -

 

защото лъже.

 

 

Любовта на жените

 

Помниш ли, когато след баня се оцеждаше вода по кожата ти

и проявяваше това, което бях рисувала по нея.

Тогава се променяше, не беше същата.

Учудвах се как можеш толкова да се отдалечаваш

и да отхвърляш това, което си ми давала.

Събраната вода около канала

не затваряше лъскавото си око

преди да пожелая да я докосна с длани.

Преди до капка да я попия

и да ме превърне в капка.

Срамувах се, че те искам толкова много.

Че искам всичко от себе си

и всичко от теб.

Преди да стана и да си тръгна

цялата се стапях от любов към

съществото във водата, към съществото-вода.

Водата - ти и отражението - аз.

Окото ти, проглеждащо чрез моето лице

и моето докосване по твойто тяло,

отдалечаващи се, тръгващи

един от друг

като вода, изтичаща в канала.

 

 

 

Емил Иванов Витков

 

Анна

(Разяснителна поема

в една аксиома

и нЯколко теореми,

доказани с помощта на СОМА)

 

Аксиома

 

Виж, Анна,

аз не зная какво точно стана,

но едно е ясно -

влюбен съм в теб и се чувствам прекрасно.

 

Теорема първа

 

Усещам в нежността ти някакво съмнение,

сякаш все още се боиш да прекрачиш прага,

сякаш се двоумиш кое е правилното решение -

знам. Тази проклетия ми я завеща Баба Яга.

 

Мога да ти дам един прост съвет,

от който и аз смятям да се възползвам:

недей да мислиш с месеци напред,

а разтвори цветовете си като роза

 

и се принеси в дар на пролетта . . .

Но всъщност имам ли право да казвам това?

 

Теорема втора

 

Ти си прекрасна палмо-ванилова инжекция,

комбинирана с джинпортокаин.

Вкарвам те инфузионно, точно като по лекция,

смъркам те като титриран кокаин.

 

Тялото ти се увива страстно около моето,

кара ме да мечтая за топлата му голота.

Желанието ме разнищва в тъмните си покои

и аз съм отново Роб на Любовта.

 

Ти ме опиваш, в кръвта ми се вливаш,

аз полудявам и замаяно се отдавам.

 

Теорема трета

 

Сигурно се питаш: Какво ли ще излезе

от тази дяволска игра на прелъстяване?

Колко скоро това страстно слънце ще залезе?

Дали то може да запалва или направо изпепелява?

 

Ще ти отговоря, игривке, хитрушо, потайнице,

ще ти отговоря, въпреки че съм целия във въпроси:

Ако аз и ти пристъпим "почтителната" граница,

всеки грабва по един кръст и го носи,

 

докато или го превърне в тривиално разпятие,

или открие някакъв нов вид занятие.

 

Теорема четвърта

 

Много точно улавям въпросите,

криещи се зад алкохолно-бягащия ти поглед.

И това не е защото съм господин Мъдрокоси,

а защото и аз имам нужда да си помогна,

 

което ме прави полу-проницателен,

даже леко магически настроен.

А подигравката, че трябва да съм "много внимателен",

ми докарва един мозъчен разрив спокоен.

 

Ти се подсмихваш нежно и загадъчно

и аз се настройвам на поведение порядъчно.

 

Теорема пета

 

Знаеш ли колко пъти съм си представял голотата ти,

колко пъти съм фантазирал как се любиш?

А страстта, с която ме завербува устата ти,

е на границата напълно да ме погуби?

 

Шията ти е топла, устните също,

ухаеш на копнеж, любов и унасяне.

Кълбото се затяга, желанието се мръщи,

уверената ти ласка в друг свят ме пренася.

 

Няма да забравя тази първа целувка,

нежна и внезапна като стъклената обувка.

 

Обобщен закон на Емхимед:

 

Ако две голи тела се хвърлят в неописуемата с никой физически закон (и затова много опасна) вана на страстта, количеството вода, изтласкано от ваната, разделено на две, е напълно достатъчно, за да удави едно от телата.

 

Коментар от края на 20-ия век:

 

По-добре не се къпи!

 

Дискусия:

ОТВОРЕНА

 

 

 

Николай Павлов Бойков

 

23 февруари  15. 45 - 16.55

 

Забравих да ти пиша, че после пяха и други песни, но аз бях вече станал изпод иконите, бях облякъл жилетката си на райета, дръпнал ципа и само чаках да свършат, на последната или предпоследната, не помня вече любопитно надникнах да видя аквата, понадигайки се на пръсти до една оградена с въженца икона, тогава един уредник ми каза  да съм пазел паменика, после на изгреяло ми е слънце, вече наблюдавах само ръцете на едно от момчетата, барабанещи по непознат ми инструмент, нещо като барабанче, но някак удължено и тумбесто, как правеше различни движения с лявата и дясната, но невероятно съгласувани, как ръцете му плавно и меко отскачаха и се спускаха, леки и меки, уж разбягващи се, определено различни, но не разнобойни, ненапрегнати, нестегнати, нетвърди (веднъж си говорех с един алпинист и той каза, как когато трябва някого да ободрят, да продължи, когато нещо се е закучил, му подвикат, стегни се, стегни се, докато всъщност не се иска никакво стягане, а отпускане и натоварване на необходимия мускул), и може би друг път ще ти разкажа, как после смръзнал се прибирах, как се отбих при Калин и Лъчо, за да се стопля и ядох домашно сирене и кашкавал и мляко, завил се одялото от агнешка кожа, как на следващия ден изгря слънце, как стоях облян от слънце в стаята си и слънцето ме обливаше, как с Весо, преводача от китайски, ядяхме супа в Прерията и си говорехме за това, онова и как ми даде касета да слушам на групата им, за да съм станел евентуално техен вокал, как се обади Стефка да пита дали искам да бъда детегледач от време на време, как отидох да готвя супа топчета и кюфтета от картофи в Мария, но Алексис ме хвана за показалеца и ме заведе при книжките си, как играхме, как показвах на Фани през прозореца златното кубе на Александър Невски, но тя все не го виждаше, като държах Алексис под мишка изправен на перваза на прозореца и му показвахме прелитащите гълъби, димящите комини, проснатите чаршафи, лелката, тупаща черга, как уж оставен да ги пазя, заспивах, но не съвсем, а Фани ни пазеше, как с Невена и Сашо четяхме преводите на Геревич, Анна Сабото и Йонаш Томаш  и нанасяхме последни корекции, те приседнали-прилегнали на пода пред компютъра, аз приседнал-прилегнал на леглото, как се стъмваше и запалихме свещите, едната, която си бях купил, другата, която те ми бяха донесли и в тъмното четяхме и поправяхме; как правех това и онова: газех калта на Женския пазар, тръгнал да си купува разни плодове и зеленчуци: възкисели ябълки за леля Клара, жълти за мен, тиквички, копър, лук за яхнията от тиквички, която и досега не съм сготвил, картофи, вървях по грейналите в слънце улици, купувах си книги, как си купих сирене, маслини, кренвирш и шоколадово яйце (вчера след като изпратих преводите по мейла на Силвия Чолева, нещо ми се прияде, свърнах в бакалничката на ъгъла на Самуил и Неофит Рилски, точно до прерията, заколебах се какво сирене да си купя, едното беше някъде към 2.80, другото 2.20, на третото нямаше етикет и тогава продавача меко каза, вземете от това, родопското по 2.20, бабите много го харесват, а тях ги знаете, а и съм сигурен, на вас ще ви хареса, говореше меко и меко се усмихваше, после на няколко пъти обърка, докато да сметне маслините), как ми се падна таралежче в шоколадовото яйце, за което леля Клара каза, докато да почне Героите на Стивън, че няма бодли, а Камен, докато да почнем да обядваме варените картофи, сиренето, маслините и люти чушки, че било ми мравояд, как днес прахосмукирах огряната от слънце стая, бърсах прах, прах, после сортирах разни листченца за изхвърляне и на едно от тях намерих с чужд, неразпознаваем почерк следното: може би съм точката, в която слънцето достига целта си; как се озовах в квартирата на ... името няма значение..., как седнах в хаоса на дискове, дискети, кутии от лекарства, обувки, хартии, пликове, чанти, чорапи, чаши, как седнах на фотьойли  как през прозореца струеше слънцето, огряваше лицето ми, а аз разпльоснал се слушах диск на Гарбарек и някоя, която пееше на странен непознат език, наподобяващ арабски или еврейски, слънцето грееше, после приятеля ми се прибра с приятеля си, простираха прането, тръгнах да си тръгвам, на масата сред хаоса на листчета, дискети, дискови, кутии, лекарства зърнах нещо изпринтирано, зачетох се, какво обича, какво би искал, какво не би в приятеля ми приятелят му, хареса ми тъй много, че ми се прииска да го включа в писмо до теб, в Писмо до Петър, да ти го пратя, приятелят ми някакъв компютър човъркаше, приятелят на приятелят ми, четеше някакво списание, попитах го може ли да го използвам, взе листа, сгъна го на четири, прибра го в джоба, наранимо, смутен, зачетен в списанието каза не, примолих се, поне още веднъж да го прочета, да го запомня, да го запечатам в паметта, наранимо и меко каза не, а аз си тръгнах по огрените от слънце улици и мъчех да запомня, да си припомня и си повтарях, да не забравя: обичам: сутрин да се събуждам до теб, да те гледам как дишаш:

бих искал сутрин да се будя до теб

да те гледам как дишаш

да нося ризите ти

заедно да готвим

заедно да ходим на ресторант на кино на театър

да съм заедно с теб сред приятелите ти

да си заедно с мен сред приятелите ми

да те поглеждам скришом горд със теб

да те гледам как нещо човъркаш

да ти казвам слънчице

да ми казваш слънчице

или каквото и да е

да вървим хванати за ръка по улицата

да откривам сантиметър по сантиметър тялото си

когато ти откриваш сантиметър по сантиметър тялото ми

когато аз отривам сантиметър по сантиметър тялото ти

да правиме любов

да чувствам докосването на рамото ти

да чувствам докосването на устните ти

с вкус на пърхотене на пеперуда

да чувствам докосването на бедрото ти с цвят на уплашен фавън

да чувствам докосванията на дъха ти

дъхът ни да се настига преварва

да поема един и същи ритъм

да се омесва

и да не знам дали това е моят или твоят дъх

да се радваме заедно на простите ясни неща

на светлината която нахлува в стаята ми

на прозореца през който поглеждам навън

на въздуха който дишаме

на храната която ядем

на водата която пием

на огъня който палим в дерето

на дрехата която покрива тялото ни

на вратата която прекрачваме за да поемем в този град

на улиците по които вървим

на камъчето което отнасяме вкъщи

на листото което пада пред нас

на планината която зърваме тук-там като се разхождаме

на парка в който се разхождаме

на зеленчуците които си купуваме за да ядем

на тиквичките които пържим

на чашите от които отпиваме глътка вода

на телефоните по които един другиму се обаждаме

на книгата която тъкмо четем

на тетрадката в която пишем

на листовете хартия на които пишем

на химикалките моливите с които пишем

на столовете на които седим

на масата на която опираме лакти

на леглото в което се излежаваме спиме

на фотьойлите в които седим слушаме музика

на деня който сменя нощта

на нощта която сменя нощта

на котката която се отърква в краката ни

на цвърченето на врабците

на квакането на жабите

иска ми се заедно да ни подтикват да живеем неизбежните необходими радости

да правим любовта

 

 

 

 

Красимир Йорданов Йорданов

 

Жената, коЯто

 

Жената, която нощува при чужди мъже,

по принцип е лунно- красива и дваж по-самотна.

Надарена от  Господ с убийствено деколте,

миловидни очи и перфектни обноски,

тя не пасва на мъжкия съпружески свят.

Кой смелчак би делил един покрив с Венера Милоска?!

Тази жена е създадена просто така-

да ти дойде за малко в четвъртък на гости,

да те стрелне с око, да ти пусне език,

да омачка два фаса насред твоята кухня,

да въздишаш пред нея като слаб ученик-

по анатомия всички уроци пропуснал...

А ако Бог ти даде нов живот на Земята

и  ти викне отгоре: "Опомни се, момче!",

презглава да се втурнеш

                        и да поискаш ръката

на жената,

              която отглежда

                              чужди мъже.

 

 

 

 

Етюд

 

Така ще си отида - не смогнал да допия редовете си.

Като последен хрип на скучния пияница отсреща.

Ръката ти държа и ловко се потапям във очите ти,

че в друг един живот е малко вероятно да те срещна...

Светът е наедрял и ще роди поредно навечерие.

Не ми се тръгва , но...

                 синът ми чака помощ за домашното.

Целувам те и хуквам

                 с невероятна скорост по баирите.

Не ме целувай, че ще стане страшно!

 

 

Прогноза

 

Поглеждаш ме

        със саламурения крайчец на окото си

и вече зная - мътен дъжд

                                ще пия тази вечер.

 

 

Тодор Георгиев Пеев

 

 

Сантиментално

 

Езикът потъна

във мекия залез на сочната кожа

и бавно изтече

в мълчаливите пори и срички.

 

Сега те обичам.

Сега съм тъй лек и възможен -

изпуснах... И свърших,

преди да е почнало всичко.

 

Със мокри ръце

си припомням как леко затънах

в тръстиката гола,

поникнала в тихото тяло.

 

Мехурите пукат.

Надигам се жален и сънен -

преди да се съмна,

преди да ме е заболяло.

 

 

 

Екстaзи

 

ТЯ

Стъпва тихо. Много тихо. Ситни като нестинарка

върху горещите парченца кожа. Облизва острието

на ножа. Опиянява се и плаче. Опъва завивките на

леглото. Сяда на стола, кръстосва ръце в скута си

и гледа как кръвта засъхва по чаршафите.

Пее

 

Лицето ти не мога да си спомня, мили,

приведения гръб и рамената.

Бедрата ти облизах чак до дъно

и вените засмуках като котка.

 

Сега те гледам - разчленен и бледен.

Очите ти - под мишницата топля.

Нима си бил по-хубав и гальовен?

О, колко зъби има в една целувка!

 

ТОЙ

Стъпва бавно. Много бавно. Танцува тежко

върху горещите парченца кожа. Облизва острието

на ножа. Опиянява се и се усмихва. Подръпва

завивките на леглото. Сяда на стола, отпуска ръце

 и гледа как кръвта засъхва по чаршафите.

Пее

 

Тази кръв не е моя. Тази кръв е различна.

Върху тялото капки изплювам с обърнати устни.

Трета нощ не говоря. Болна кожа събличам

с настръхнал език и студено предчувствие.

 

Но кръвта не е моя. Тя е топла и мътна.

Не мирише на пръст, няма вкус на треви.

Трета нощ не потъвам. Друга смърт ще ме глътне -

да изстина под нейните мокри поли.

 

Под леглото изхвърлям две тела изхабени

и с отмерена страст трето тяло насичам.

Още колко да ближа прегорелите вени?

Тази кръв се съсирва. Тази кръв е различна.

 

 

 

 

Павел Чавдаров Цветков

 

 

СолениЯт връх на Поета

 

      На В. Станков

 

Отвън ме дебнат няколко таксита.

Две кучета подскачат на калъп.

Патрулка със скучаещи ченгета

пресича криволичещия път.

 

И тази нощ ще изтрезнявам бавно

на чаша водка в тъпата си стая.

Животът ми без теб е смешен виц,

на който съм забравил края.

 

 

 

Български сонет

 

Тъй както скулптора с длетото

любовно камъка сече

и мачка майсторът тестото

преди в пещта да го пече,

така и ти към мен си строга,

защото мислиш ми доброто,

но слагам честен кръст пред Бога,

че мила ще си с мен в леглото.

Преставай с френските фасони,

че бил съм груб. Не ми приляга

да пращам китки и бонбони

когато шапката ме стяга.

 

Красива си и ти прилича

не друг, а мене да обичаш.

 

 

 

Кратка изповед на Франсоа Вийон

 

Да бях се кротнал

като верен пес

под масата на господарите,

не бих броил ребрата си,

но днес

е късно да си лягам

на парцалите.

 

Помайвам се,

а времето лети.

Ушите ми заглъхват

от шамарите.

Любима, да не беше ти,

напълнил бих душата

на гробарите.

 

 

Божидар Димитров Димитров

 

ЯПОНСКА ПОЕМА

 

На ледена висулка гордостта

южния вятър смирява, 

а свянът на кокиче

по-жесток е от спокойна смърт.

Така е нежно острието непознато...

 

 

 

 

 

 

Силвия Александрова Христова

 

 

Зная, че не е лош...

Той все ме гледа виновно!

Ранимостта му е мощ

(мощта му е безусловна).

Челото, двете очи,

профилът филигранен...!

Прегръща ме и мълчи,

за истината е рано.

Навън просъска нощта,

месецът мръдна мустаци.

После му кипва кръвта!

После му идват мераци!

Боже, не е това

сърцеломящо нещо!

Кръвта ми пълзи едва

и никак не е гореща.

Вярвам, че не е лош,

истината наднича

в стъклото на тая нощ:

Просто... не

ме

обича!

 

 

 

 

Корнелия Йорданова Благоева

 

 

Александър I

 

Поръчвам си коктейл

Александър Първи.

Сервитьорът

с нетрепваща ръка

поднася питието

и плъзва поглед,

в който плуват

среднощни посетители.

До мен мъжът отпива

от текилата,

жената във червено

е прободена от остриетата

на мачовски желания.

Една компания отсреща -

мъже, жени - поглъщат

тъмна бира и почват

да издигат мрачните платна

на своето минало.

Оркестърът забавя ритъм,

а аз отпивам от коктейла

с любимото ми име,

напипвам вече дъното с очи

и знам, че онзи Александър,

който пи от мен,

така и няма да се върне.

 

 

 

 

Пътуване

 

Някъде

по средата на пътя,

където изгрявам

като дъга след дъжд,

като слънчево зайче

в ръката на дете,

като в приказка,

обръщам лице

и виждам -

стръмнините на любовта,

които пазят белега й.

 

 

 

Блус

 

Булевардите нощем -

разтворена картичка.

 

Светофарите - като

светулки

постепенно заспиват.

 

Негативът в сърцето,

разкопчаните устни

 

непотърсени.

 

 

 

Антоний Петров Димов

 

 

понеже не мога да те рисувам

гола

те обличам в чуждите думи

които стават мои

и понеже

обичам да те съзерцавам

ще си спестя и думите

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Емил Иванов Витков

 

ТЯ

(Беше хубаво, но свърши.)

 

Тя пише с лявата ръка.

(Беше хубаво, но свърши.)

Носи синя рокля и има красиви крака.

(Беше хубаво, но свърши.)

 

Тя е мила, нежна и прекрасна.

(Беше хубаво, но свърши.)

Ухае на любов, ръце увива страстно.

(Беше хубаво, но свърши.)

 

Тя се казва Анна, а това звучи страхотно.

(Беше хубаво, но свърши.)

Люби се диво, раздава се охотно.

(Беше хубаво, но свърши.)

 

Беше хубаво, но свърши.

(Тя тъгува, аз съм сдухан.)

Опитвам се сълзите й да избърша

(а отвътре сърцето ми бие на кухо).

 

 

 

 

Красимир Петров Великов Вардиев

 

носталгиЧно

(носталгия по бърнс)

 

в такава нощ в такава нощ

девиците на бърнс

изгубвали девственост

или спечелвали мъж

в зависимост от уменията

добре да застилат

легла неслучайни

в такава нощ в такава нощ

самотникът бродел в полята

сред билките лягал

бонбони похапвал

и мислел ако но обаче защото

самозалъгвал се смело

реанимирал надежди

в такава нощ в такава нощ

момци жетвари

момите поваляли

сякаш са снопи

звезди и светулки

били семпла украса

на женски промоции

в такава нощ в такава нощ

очите не искали

навътре да гледат

блестели във мрака

локви същински

сред тревите ресници

с иманентния ритъм

в такава нощ в такава нощ

писък на прилепи

пронизва раздира

овехтели представи

за призрачни шествия

създава убива бивало

небивало минало неминало

в такава нощ в такава нощ

на възглавница твърда

главите полагаме

върху дръвник сякаш

а над нас застрашително

лунният сърп

блес-с-сва метално

 

 

 

 

Атанаска Кузманова Жожгова-Генова

 

 

Ти - нежен и женен,

аз - още повече.

Ти - с гладък корем,  

аз - с изящни глезени.

И двамата - разглезени

от съдбата,

единствени...

И хлътнахме на нощта

в мрежите.

 

На сутринта вместо крака                              

имах рибя опашка.

Ти покорно тръгна

към дъното,

към моето царство,

пълно с едни такива,

единствени...

 

 

 

Светлана Николаева Симеонова-Благоева

 

И ще усещам веЧно!

 

Като следобеден любовник

Вятърът се вмъкна под

полата ми,

погали ме със пръстите си бели...

Далеч във времето един свенлив

часовник

спря, за да усещам вечно

прегръдката на Вятъра - и ето! -

подивели

от неочакваното сбъдване

на ласкави мечти, със него -

Въздушния ми рицар,

се оттегляме

Далеч от хората и бурите

разсърдени...

Летя! И ще усещам вечно

Как с Вятъра убихме

Земното притегляне.

 

 

Росен Друмев Друмев

 

 

В началото на тази есен

в измъчената си душа

аз носех твоя вик отнесен

и исках да го заглуша -

наоколо стоеше няма

земя с опадали листа

и беше тихо в паметта

като изваяно от камък...

 

Но ти си жива, съществуваш

в една далечна самота,

където шеметно рисуваш

големи есенни цветя

с почелни погледи, дървета,

самотно гаснещи следи

и едри влюбени звезди

над тъмното на градовете...

 

Светът

се стича мъртво златен

от есенните цветове...

 

 

* * *

Любов,

Защо ме теглиш властно в дълбоката прегръдка

на тялото си - топло и толкова уханно,

сато природа? Може жена ми да ни види

и да ревнува. Може от толкова високо

да рухна тежко долу и да забравя всичко.

Навярно в друго време аз вече съм обичал,

навярно имам опит и знам какво говоря,

самотен сред звездите на твоята победа,

докато цял погълнат от теб навънка гледам,

опрял чело в стъклото на звездния прозорец.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Диана Трифонова Великова

 

НЯКОЙ ДЕН

 

Знам, от толкова много виновници,

ти откриваш вина само в мен.

Аз потъвам и ставам удавница

ден след ден, ден след ден, ден след ден.

 

Но не искам от теб милосърдие!

Преживяла живота си в страх,

просто свикнах. Каква е присъдата

от очите ти сини разбрах.

 

В лабиринт от заблуди, съмнения,

Не намерих аз никъде брод.

Само в тебе открила спасение,

не посмях да поискам живот.

 

Свойта болка до край избудувала,

Аз те виждам повярвал във мен!

опростена, до теб бих доплувала

някой ден, някой ден, някой ден...

 

 

 

Росица Йорданова Пиронска

 

любовта е

да седиш в кафенето на село

съвсем неопределено

да седиш и да четеш стихове от Адонис

без въобще да се сещаш за слънцето

в чиято сянка си под навеса

да четеш и да си кажеш

това беше той

онзи ден под лозницата

сигурна съм това беше той

онзи минал ден

да вдигнеш глава в този момент

и да го видиш срещу теб

встрани от пътя

отбил се по някаква работа

или просто така

неопределено

да го видиш

там където слънцето няма сянка

няма проекция

и да си кажеш

това беше той

онзи ден

тогава той да си тръгне

а ти да си мислиш

за вече сладкия сок на гроздето

за напуканите устни

за сладкото от горчивка

за стиховете от Адонис

 

 

 

 

 

 

Антон Христов Баев

 

Майстор на подкови се обЯснЯва в любов

 

   Подковата - обувката на коня -

   казват, носи щастие.

   Откога търсиш оня разбойник,

   оня принц - Пепеляшке!

 

   Трака-трак по асфалта денем.

   Трака-трак по паважа нощем.

   Не чувате ли - подковата стене,

   ако е тъжен конят!

 

   Колко земи измина, колко

   пътища - все нахалос?

   Искам да превържа твоята болка

   с моето тяло!

 

   Позволи ми да те нахраня с думи,

   да целуна уморените ти копита.

   Искам да счупя всички стрели, всички куршуми

   да спра - на придворната свита!

 

   Вие, - глухи и неми -

   занаятчии, чираци,

   не разбрахте ли, че няма

   откраднато щастие!

 

   Дай си крачето, мила,

   да премерим тази подкова!

   Ето - вземи от моята сила!

   После тръгни отново.

 

   После...

   Не тъжи, че не съм принца,

   ако решиш да останеш.

   Аз съм само ковач на опинци,

   които носят щастие!

 

 

Николай Гюлев

 

ОБРИЧАНЕ

 

Не си спомням баща ми

някога да е казвал на мама:

 - Обичам те!

Но щом болест я връхлетеше

той переше и готвеше

и я поглеждаше толкова ласкаво,

че тя се изчервяваше,

като момиче.

А когато мама умря -

татко се смали,

залиня

и набързо пое

към небето.

На гърба

на тяхната сватбена снимка

прочетох:"Василке,чакай ме.

Скоро ще дойда при тебе."

След тези простички думи

колко ли струват

всичките

любовни антологии?

 

 

 

 

 

 

Петър Младенов Петров

 

УТРОТО ПРЕЛИВА ВЪВ ВСИЧКО

 

Бих ти подарил всичките си думи

пълни с хаос и малки бездни от имена

Бих ти подарил тялото си

останало по смешни възклицания

 

Бих протестирал с тревожно щастие

пред парламента на деня

Бих изложил публично

конституцията на мързеливата си всеотдайност

 

Бих написал обширна публикация за безпомощните погледи

Бих ти подарил сценария с всичките ремарки

Бих откупил авторските му права

Бих наел адвокат за патоса си

 

Бих откъснал поглед

от всичко останало

Бих го откъснал

 

Бих го откъснал -

Сърцето си

Бих го присадил на мястото на твоето празно.

 

 

 

 

Людмила Георгиева Борисова

 

 

Разказах ти първата приказка

остават ми още хиляда.

Щом ги измисля

и ти ще си тръгнеш -

 

към другата Шехерезада.

 

 

 

 

 

 Ина Николаева Янова

 

 

        "Не винаги всички сме грешни,

         понякога само грешим..."

 

На мен ми е мъничко смешно

как мрачно, сериозно мълчим.

Не винаги всички сме грешни,

понякога само грешим.

 

Преследвам деня - безуспешно...

Стоя у дома си - без грим.

И пак съм отчаяно нежна,

ти пак - ненадейно раним.

 

Съдбата така ни отрежда :

по други пътеки вървим.

Иди си. Назад не поглеждай...

понякога само грешим.

 

(От моите малки надежди

останахa пепел и дим.

Не винаги всички сме грешни -

понякога само грешим...)

 

 

 

 

Марин Ангелов Каишев

 

 

Ще целуна сърцето ти с огън,

избуял във цвета на листата.

Ще се стапяш и няма да мога

есента между нас да отпратя.

 

Ще строша всички улични лампи,

твойта сянка в шумака потулили.

Ще ударя главата си с камък.

Колко страшни са светлите улици...

 

 

 

 

 

Милена Павлова Рангелова

 

ЦЕЛУВКА ЗА ЛЕКА НОЩ

 

              (на Съни)

 

Ела,

...светкавиците страшни...

за лека нощ ме целуни,

...и тази буря,толкова ужасна...

ела,с целувка ме приспи.

...побързай!...

Идваш ли,студено е..

...спаси ме!...

..тъжно е сама.

...от ужас цялата треперя,

а уж голяма съм жена...

А,ти си тук!

...тъй много се забави...

Почти заспивах,

май навън вали.

...сама в такава нощ не ме оставяй!...

Ела, за лека нощ ме целуни.

 

 

 

* * *

 

Цветя по пясъка.

Ти пак си идвал,

да гледаш белите вълни.

Да чакаш изгрева,

и с него аз да дойда,

по-бяла и от сън дори,

с гердан от чайки,

шепот в раковини,

безкрайно морско

в сините очи.

Но аз съм в мрака,

свита и окаляна,

и крия с водорасли и крила,

онова,което

от душата ми остана.

Онова,което

за утеха ми остана.

Букет изсъхнали цветя.

 

 

 

 

Румяна Тодорова Василева

 

 

Като с ято отлитащи птици

  се сбогувам със нашите дни.

  Аз потъвам във твойте зеници.

  Всичко в мене крещи : "Остани!"

 

  Остани и ще бъдеш обичан.

  Всички тайни със мен разгадай.

  Няма нужда да бъдеш различен.

  Само своята обич ми дай.

 

  А сълзите нахално напират.

  Океан от вода ни дели.

  Аз не мога от никой да скрия

  колко много без теб ме боли.

 

  Но дори да съм гладна и боса

  ще нахраня с трохи любовта.

  Обичта ти не мога да прося -

  нося гордото име Жена.

 

 

 

Събка Иванова Митева

 

Цената на желанието

 

Изстрелях минутата.

Мисълта-катапулт я запрати далече, далече...

Прескочих времето като досадна ограда

и ето ме вече отвъд.

Няма те...

Каква съм наивница!

Как съм очаквала точно сега

и ти

да прескочиш оградата?!

Големи сме.

Не става така.

Години се низаха

и къртиха малко, по малко от нас.

Като вълни се разбиват в нозете ми

досадни, натрапени истини,

отмиват илюзии,

дързостта укротяват

надявайки на душата ми

хомот, след хомот...

И тогава видях я ! -

Оная малка, декоративна подкова,

която ти

ми подари преди време,

а аз...

я наредих на витрината...

Какво прави тук?...

Изведнъж всичко разбрах.

Наведох се,

бързо я метнах зад гръб

и хукнах

нататък, нататък, нататък...

А зад мен

витрини трошат се със трясък...

 

 

 

Найден Станчев Найденов

 

Годините

 

Годините бавно рисуват лицата ни,

миг подир миг, ден подир ден,

дълбаят неспирно, дълбоко с длетата си

своите фрески в живот уморен.

 

Отварям албум от години непипан.

Чувства и спомени - в тишина.

Бързо във времето нявга прелитам,

в утрото чудно на любовта.

 

Тук си Венера, кипяща от страст,

в поглед събрала безкрайна вселена.

Няма и помен от скритата власт

на бързо летящото, тягостно време.

 

Колко съм влюбен... Виж тук как личи...

Не можех... Не исках очи да откъсна...

И днес със любов те поглеждам дори,

без да усещам на времето кръста.

 

Виж тук приветливи морски вълни,

слънцето, пясъка - страстни години...

Снимка във хижа, я погледни

вън как вилнееше е лютата зима!

 

Тази не гледай... Фокус тя няма...

Треперещи пръсти държат апарата.

След тежка безсмислена, истинска драма,

в изблик на ярост, затваряш вратата.

 

 

 

 

 

Володя Иванов Киров

 

ТРЯБВАШЕ ДА ТЕ СРЕЩНА

 

                  На Д.

 

Трябваше да те срещна...

Отдавна!

Преди докрай

                  да съм изстинал

като отломък

                  вкаменена лава

в поток

      от лъкатушещи страдания

сред лепкавия дим

                              на миналото.

Трябваше!

Не казвай,

          че не те е имало!

Просто няма как!

Ти си била,

           но без да знаеш

в космическия мрак,

във светлината

                  на изгрева и залеза,

в тревите,

          във водата,

в шума на вятъра

                     и в тишината,

в изгарящия плам

                     на слънцето

и в хладната усмивка на луната ...

Не казвай, че е късно!

Че утрото наднича

                  през прозореца

                                          на твоя ден...

Че нощта навън

                    за мен

мрачна тъмнина разпръсва...

Не си отивай!

Остани

      поне за миг!

Докато заблестят звездите...

И луната се усмихне...

И избледнее здрачът...

И слънцето просветне                                                                 

                              с огнен лик...

 

 

 

 

Светла Добрева Стайкова

 

 

Безсънно

 

Натежава нощта от безсънни въздишки.

Безизмерна тъга като клада пречиства.

Трънен спомен гори на очите ми в мрака.

Замъглени звезди с мен тъгуват и чакат.

Тих, среднощен покой по клепачите пъпли.

Зимно-снежният зной неизвестно как... топли.

Като въгленче теб - неизстиващо - нося

и обхождам навред тази нощ тъмнокоса.

Ще ме срещне деня тъй - безсънна и плаха.

Не, не идвай в съня. В мойто Днес аз те чакам.

Тихо-морното утро в снежни краски рисува.

Във сърцето се вслушвам - твойте стъпки дочувам...

 

 

 

Танц на устни

 

Мелодия, извираща на пръски

в души с новородена чистота...

Звънливо пеят въглените-пръсти,

възкръснали в пожар от пепелта.

Ръцете - клони вятърно-игриви,

потръпват в такт със пулса учестен.

Припява дръзко, че сме още живи,

със нова кръв сърцето-диригент.

Пиянска жажда устните облива.

Смълчана нежност призрачно блести.

Магически премесват се и сливат

щастливи, както никога, души.

Очи проглеждат ясно. Вдъхновено

взаимно световете си рисуват.

А музика е цялата вселена

в мига, когато устните танцуват.

 

 

Обратно към [страницата на конкурса] [Словото]