брой 29, 18.09.2002          

Покана за дебат

Семинарът: начин на употреба

Миглена Николчина

В памет на Стефан Маринов

Аз съм Сибила и ви казвам с отмъстителност: 

Когато се говори прекалено дълго за нещо, 

Обикновено то става действителност. 

Иван Станев, „Представление и наказание“ 

Теория и терор 

Обръщането ми към една толкова опасна за мене тема - опасна поради самата си чреватост с носталгични изкушения - бе продиктувано от редица теоретични, политичски, пък и морални и житейски апории, с които се сблъсках през годините на така наречения преход (този преход, който толкова често има вид на зацикляне) и които е безсмислено да изброявам тук. Някои от тези апории така или иначе ще изникнат в хода на разсъжденията ми, други ще си останат неназовани. Няма обачe как да избегна факта, с чието признаване следователно ми се налага да започна, че опитът ми да намеря решение или поне приемлив подход към тези апории ме тласна към съмнителните (от гледна точка на изследователя) чарове на преживяното. Това преживяно в случая се отнася до последното десетилетие на тоталитарния режим в България и още тогава се беше самонарекло „семинар“. 

Семинарът? У нас? През осемдесетте години? Кой го е грижа за това? И все пак отвъд битките и боричканията на оцелелите за „останките“ от семинара¹, остава си мистерията, че семинарът - от елитарните си начала в края на седемдестте до преливането си в улични действия и сблъсъци с милицята през пролетта и лятото на 1989 година - очертава най-видимата траектория на разпадането на тоталитарната власт. Така че, дори и да не можем да твърдим, че семинарът събаря тоталитарния режим - а какво го събаря? окончтелен отговор няма и едва ли ще има - със сигурност можем да кажем, че семинарът се появява като най-очебиен симптом за приближаващата кончина на тоталитарния режим в България. Семинарът по такъв начин ни изправя пред загадката за разграждането на една неумолима политическа, икономическа и военна машина с дискрусивни средства: чрез „гласност“ - т.е., ако вземем буквално термина на Горбачов, оказал се смъртоносен - чрез трептенето на звуци в пространството.² 

Веднага се налага да уточня, че в това трептене имаше нещо много специфично и че дори когато в най-лиричните си моменти семинарът решавше да пее, резултатите бяха от типа на операта „Витгенщайн“, където Бъртранд Ръсел и Лудвиг Витгенщайн извиват глас ведно с Ирибаджаков (всички, разбира се, изпълнени от участници в семинара), а хорът на „атомарните факти“ ги съпровожда с „Къде е супата?“ (В ситуацията на днешната ни социална амнезия, добре е да си припомним, че супата, както и свободата на словото, принадлежаха на режима на дефицита.) Иначе казано, специфичността на това гибелно отекване, на този йерихонски терор, който срина стената, беше неговата теоретичност. Болшевишката революция и по-късните й източноевропейски издания са теория превърнала се в терор. Екстремизмът на гласността осъществява смъкването на терора като теория. Актуализацията на теорията в терора на тоталитаризма се преобръща и краят на тоталитаризма се разгръща като теория. 

Смъкването на режима посредством теория (ако приемем, че това се е случило) става възможно поради самото структуриране на режима като тотален дискурсивен контрол. Дискурсивният контрол подсигурява прерогатива на даден дискурс да излъчва действителността. Най-сигурният път за един дискурс да е действителност е чрез налагането му като единственият дискурс. Чрез дискурсивен контрол режимът налага тъждество между онова, което се казва, и онова, което е. Резултатът е онтологическа бъркотия, където идеологическите твърдения приемат вида на заводи, а заводите произвеждат поеми.³ 

Тази маневра обаче - установяването на една власт като дискурсивен монопол - прави въпросната власт твърде уязвима спрямо множенето на дискурси. От тук и статусът на интелектуалците. Интелектуалците са изобилно произвеждани от режима, за да осигуряват поддръжката на дискурсивния монопол. Те са организирани в квази-милитаристични съюзи и са наблюдавани особено ревностно от тайните служби, с които им се налага да обсъждат, например, неохегелианството. От друга страна, те служат за пример за това колко е опасно да се нарушат, макар и едвам забележимо, правилата на позволената езикова игра. Режимът се нуждае от дисиденти. Наказването на дисиденти подсигурява съблюдаването на основния закон: „Ще говориш тъй, както ще говориш“. 

Видян в тази перспектива, семинарът се оказва оплетен в парадокси, тъй като обитава дискурсивната машина, която се опитва да надхитри - орисия, която не ни налага да отречем присъщата й логика, т.е. логиката на алогичността, така както Джоан Скот я описва в анализа си на парадоксите на френския феминизъм, който трябва да говори езика на правата на мъжа - т.е. на език, който има една дума за мъж и за човек. (Scott, Only). Що се отнася до източноевропейските интелектуалци, парадоксът е следният: режимът трябва да произвежда собственото си подкопаване, за да се поддържа; интелектуалците се опитват да подкопаят властта, на която дължат подривния си статус. В последна сметка, семинарът е възможен поради предпоставките, които споделя с режима, който подкопава: вяра в незиблемата дискурсивна власт. 

Такова твърдение поражда, разбира се, въпроси относно връзката между език и власт и относно „колабирането на властта в езика (което) бележи изобретяването на модерната политика“ и което отваря в демократичните общества възможността една власт да бъде „смъкната чрез езиков акт
(Goldsmith). Дали уязвимостта на комунизма спрямо езиковото дисидентство е следствие от отклоняването му или от близостта му до демократичното „колабиране на властта в езика“? Дали тази уязвимост би придружавала всеки случай на дискурсивен монопол, или тя е симптом за произхода на комунизма като несполучил просвещенски проект? Тези въпроси са особено животрептящи днес, тъй като хвърлят светлина върху факта, че дискурсивното разпадане на комунизма се случи отвътре и по повече или по-малко мирен начин (насилие се появи там, където режимите метаморфозираха в други видове дискурсивен монопол, националистически или религиозен). Ненасилственото - дискурсивно и теоретично - разпадане на източноевропейските режими по такъв начин поставя въпроса за ролята, която теорията ще продължава или няма да продължава да играе в свят, който вече не е преследван от призрака на комунизма, но със сигурност е обсаден от други призраци. Би ли могла теорията да изиграе някаква роля в контекста на религиозен дискурсивен монопол? Би ли могла да се противопостави на непрозрачната власт на образа, чрез която медиите контролират „обществото на зрелището“? Това са едри въпроси. Тук аз ще огранича задачата си, полагайки семинара в перспективата, която оставя отпечатъка си върху източно-западния феминистки обмен (и най-често сблъсък) през първите години на прехода. В тази перспектива, дискурсивните проблеми са опосредени от въпроси, отнасящи се до разделението публично/частно пространство. Ще подходя към семинара чрез - и отвъд - специфичния смисъл, който „пространството“ добива в рамките на този дебат. 

Как закъснели модернисти, постмодернисти, франкфуртци, млади марксисти, хайдегерианци, неокантианци, класицисти, херменевти, теолози си говореха помежду си? Какъв дискурсивен ингредиент правеше възможно продължителното съжителство на такова неистово многообразие от методи и дисциплини? За мене няма съмнение, че движещата сила на семинара през 80-те години - съзнавана или не - беше политическа. Ако не друго, то драматичното му и незабавно разпадане в началото на промените демонстрира това. Остава открит въпросът за връзката между, от една страна, теоретичното, интердисциплинарно и в крайна сметка елитарно функциониране на семинара и, от друга, неговата действителна роля в процесите, довели до политическите промени. Каква мистериозна сила тласкаше обнадеждените тълпи към университетската сграда като мястото, от което ще се появи свободата?   Този текст беше първоначално написан на английски и публикуван в списание differences. Тъй като сама си го превеждах на български, невъзможно беше да не го допълвам и променям. Продължавам да работя по тази тема, за която разчитам отчасти на публикации и интервюта, отчасти на (коварствата на) паметта. Ще се радвам на всякакви уточнения, добавки и коментари. Пълният текст на това есе четете в „Критика и хуманизъм“, кн.14, бр.2/2002.

 

Артикулирайки всичките тези ясни въпроси и намерения, не бих искала да възбудя прекомерни очаквания. Семинарът беше колективно преживяване, което, поне засега, си остава до голяма степен несъобщаемо, отчасти поради бруталната промяна в общата политическа и дискурсивна рамка, отчасти поради присъщата на семинара и по неизбежност парадоксална антидискурсивна нагласа. Доколкото семинарът се опитваше да унищожи дискурсивната машина, която го беше създала, той трябваше по необходимост да се конституира като дискурсивно камикадзе. Въпросите ми следователно по-скоро ще корозират, вместо да получат отговор, при докосването си до своя езкотичен предмет. 

Приближаване до семинара 

„Семинара? За Лакан ли става дума?“ - питаха ме понякога, когато се опитвах да обясня темата си. За Лакан може и да се говори, разбира се - особено що се отнася до дебатите относно моралността на „метода“ и/или „шаманството“ при битките за спечелване на семинарната аудитория. И все пак Лакан би бил само един от многото (не)легитимни семинарни примери за противостоянието на устното и писменото - примери, които с всички възможни извинения по посока на Дерида, отвеждаха семинара в крайна сметка до Платон и неговото „неписано учение“. Ерата на семинарите бе начената и до края протече под знака на поредица от семинари върху античната философия и култура, където водещи фигури бяха Богдан Богданов и Цочо Бояджиев и където проблемът за писаното и неписаното, за четеното и звучащото слово, и за диалогичността на философстването се появяваше отново и отново.⁴ 

В прибягването си до устното слово, до говореното като оразличимо от писмовното, до критичното питане като „форма на живот“, до философския диалог като въплътен опит, до колективното дирене като изкуството или Ероса или най-сетне като ars erotica на разговора, семинарът беше спонтанно явление, до голяма степен мотивирано от цензурата, която все още контролираше печата, но вече не можеше да контролира говоренето.⁵ По думите на Ангел Ангелов, „Диалогът“ беше хуманитарна нагласа, нормативна, непостижима, култивирана в приятелски кръгове през 80-те години срещу самодоволно монологичното държавно (и институционално) слово. Тази нагласа предполагаше възпитаване в способността да слушаш другия при едновременното неутрализиране на вътрешния си авторитет - шум. Успехът не беше голям, но и днес различавам хората, които не са принадлежали към кръговете, ценяли диалогичността като поведение. (Ангелов) 

От края на 70-те, това хуманитарно „култивиране на диалогичността“ увлича нарастващи кръгове от хора и събития. Философският факултет на Софийския университет е един от центровете, но не е единственият - с годините все повече събития започват да се организират във все повече академични институции във и извън София. Доколкото знам, само един от тези семинари, „Салонът“ на Николай Василев (който по-късно беше уволнен), се организираше в собствения му частен апартамент. Повечето семинари, дори на ранните етапи, заемаха най-напред кабинетите и малките университетски зали и постепенно се пренасяха в големите аудитории. Привлекателността на официалните пространства идваше и от стремежа да се излезе на открито, и от големината им. Един от най-впечатляващите примери беше семинарът по математическа логика, който през 1988 г. събираше със загадъчната си материя стотици слушатели в 65 аудитория на СУ. Година по-късно, едно поетическо четене в същата аудитория привлече огромна тълпа, която се опитваше да нахлуе в Университета и конна милиция, която се опитваше да я спре. 

И все пак, макар че семинарите обикновено започваха в официални сгради, границите между частно и публично не бяха много ясни. Когато се състояха в официални сгради, семинарите се нуждаеха - и получаваха - официално разрешение, но на практика те не се вместваха нито в пространствените и времевите, нито в идеологическите рамки на институциите и се разпростираха в частни простраства. Обикновено се представяше един или няколко доклада - понякога написани, по-често само изговаряни. Следваше дискусия, която естествено преливаше в целонощно говорене, пиене, купонясване. Имаше нещо карнавално във всичко това. Така Новата 1984 година беше посрещната с една доста бурна „конференция“ върху Джордж Оруел с окачени по стените портрети на Карл Маркс, дегизиран като Дядо Мраз. Разнообразни други дейности прилепваха към академичните: изложби в частни апартаменти, литературни четения, всякакъв вид представления. Карнавализацията се изразяваше и в нещо като „интердисциплинарен трансвестизъм“: асистенти, които пеят в „операта Витгенщайн“, математически логик, който събира отбрана публика (в апартамента на Стефан и Юлиан Попови) със своята „графична изложба“... 

Някои от семинарите бяха част от учебната програма, но привличаха нарастващи аудитории, които отдавна си бяха взели изпитите (семинарът „Мит и литература“ на Богдан Богданов, „Шопенхауер, Ницше, Киркегор“ на Исак Паси). Повечето семинари имаха извънпрограмен статус от един или друг вид. Някои от тях се водеха от един човек, други бяха колективни и повече или по-малко строго организирани; някои се провеждаха веднъж годишно след внимателно планиране и подготовка (семинарът в Гьолечица); други продължаваха с години на месечен, седмичен или не съвсем ясен принцип. Някои се придържаха към стриктни академични изисквания и разчитаха на точния цитат, елегантната препратка, вежливата формулировка; други се впускаха в скандали и перформативни интервенции („изцепки“ и „възпаления“), като търсеха предшествениците си в дада, сюрреализма и Ги Дебор. Много от ранните семинари се насочваха към един проблем или автор (Платон, Хусерл, Витгенщайн). Те бяха елитарни и стриктно професионални с надеждата - наред с други неща - да ограничат достъпа на доносници. Тази ситуация обаче бързо се промени и семинарите разшириха както тематичната, така и дисциплинарната си рамка. 

Един прост начин да се опише промяната - той породи натрапливо препращане към библиотеката и полиглотизма, със или без оглед на Борхесовата Вавилонска библиотека - е да се опише като кумулативна: хората идваха с индивидуалните си изследователски интереси и бяха поглъщани на едро от семинара. Херменевтичният принцип за „изслушване на свидетелите“ бе неумолимо спазван. В този аспект на спонтанно роене имаше елемент на отрицателност, на празнота и отсъствие. В краен вид той предполагаше липса на школа, на авторитет, на приемственост, на лоялност, на ясно очертани „езикови игри“ или общности. Вдъхновен от визията за Абсолютната Книга, той предполагаше дирене, което знае, че Книгата няма да бъде намерена. Дирене, което броди, което се отклонява. Навремето нарекох това дирене „метод на реенето между стелажите“. Без да подозирам, че моят „метод“ има уникален референт, т.е. семинара, аз твърдях, че той описва някакво общо положение, наречено „постмодерна библиотека“. В завършения си вид, твърдях тогава, безцелното реене придобива капсулирана форма, която се движи със скоростта на светлината и в която постмодерната читателка разполага с всички книги във вселената и с вечността да ги прочете.⁶ 

Нещата обаче не бяха дотам прости. Несъизмеримостта се дискутираше, но всичко все пак се съизмерваше. На никой дискурс не се позволяваше да играе роля на метадискурс, но, от друга страна, не се допускаше и differend, нередуцируем остатък, който до преустанови обсъждането. Общуването, а не самотната капсула беше правилото. Избуяваха неологизми, които очертаваха езикови моди. Имаше снобизъм, имаше вътрешни кръгове, имаше битки между различните кръгове по методологически, идеологически или други разногласия. Имаше властови игри кой да е звездата и кой да е шаманът. Чрез всичко това семинарът влияеше върху индивидуалните изследователски направления. Ако в даден момент се появеше чувство, че нещо липсва, то можеше да бъде поръчано като един вид задължение към групата. Така ми излезе име на феминистка. Поканиха ме да представя феминизма. Казах, че не мога да го направя с чиста съвест, защото не знам достатъчно. Тогава Ивайло Дичев каза: „Няма значение. Ти СИ феминистка“. Уви! Фатален момент! Резултатът беше един справедливо изгубен текст (ако е било текст) „Феминизмът: персонификация и колаж“, където предложих наличието си като екзегеза на феминизма. В последна сметка, поради доверието си в една перформативна съизмеримост семинарът се конституира като единно поле, където от всички действителни, възможни и, ако трябва, невъзможни дискурси се очакваше да се сработват в съвместно дирене. 

Това разрастване беше до голяма степен съзнателно и беше съпроводено от усилието да се създаде диалог не просто между индивиди, но и между школи и дисциплини. Известна саморефлексивност на семинарните занимания беше неизбежна. В усилието си да намери социална почва, семинарът се фокусира, наред с други неща, върху обсъждането на общуването, властта и всекидневния живот: това бяха и негови теми, и негов модус на съществуване. В хода на дискусиите с течение на годините се обособиха три крила. „Младите марксисти“ играеха важна роля като легитимиращ буфер между семинара и режима. „Постмодернистите“ представляваха повече или по-малко критично продължение на структурализма, който имаше своето оспорвано място в българските академични институции. „Класиците“, или „средновековниците“, или иначе казано, „метафизиците“, бяха третото крило и предлагаха широка изследователска и методологическа палитра. Част от сцената бяха и математиците, поетите, театралите... През есента на 1987 г. беше направен последен опит да се създаде обща рамка за тежнения, които очевидно ставаха неудържими: така възника „Синтез“. Но това, както се оказа, беше началото на края. 

В ранното лято на 1988 г. семинарът „Власт и идентичност“ имаше сбирка някъде из Факултета по Славянски филологии. Смутиха ни разни шумове отвън и се преместихме в друга аудитория. Оказа се, че по време на „хепънинг“ в двора на университета (Соломон Паси беше сред организаторите му) поетът Петър Манолов беше довел прогизналата от летния порой тълпа до неистов възторг с поема, представляваща открита инвектива срещу режима и лидерите му. Година по-късно⁷ семинарът - в тази си уникална форма - беше претопен от политическите метежи. Един започнал като семинар малък клуб - Екогласност - през 1990 година набра стохилядна членска маса и стана симптоматичен за тази трансформация. 

ЛИТЕРАТУРА 

Ангел Ангелов. „Диалог и диалогизъм.„ Литературен вестник, бр. 12, април 1997, с.9. 

Baumgartl, Bernd. Transition and Sustainability: Actors and Interests in Eastern European Environmental Policies. Boston: Kluwer Law International, 1997. 

Богданов, Богдан „Мит и литература“, Наука и изкуство, 1985; „История на старогръцката култура, Наука и изкуство, 1989; „Литература, художествен текст и произведение“ в „Общуване с текста“, 1992, с.7-40. 

Бояджиев, Цочо, „Неписаното учение на Платон“, Наука и изкуство, 1984. 

Brossat, Alain et al. Michel Foucault: les jeux de la verité et du pouvoir. Etudes transeuropéennes. Nancy: Presses Universitaires de Nancy, 1994. 

Goldsmith, Steven. "The Textual Logic of Democracy: Theory and the Crisis of Representation." The Ends of Theory. Eds. Jerry Herron, Dorothy Huson, Ross Pudaloff, and Robert Strozier. Detroit: Wayne State UP, 1996.135-145. 

Илков, Ани. Изворът на грознохубавите, Анубис, 1994. 

Kiossev, Alexander, ed. and intro. Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case. New York: SUNY P, 1995.  

Личева, Амелия. „Голямото мъжко приятелство или има ли нещо общо между Робинзон Крузо, Херман Хесе и Александър Кьосев“, Култура, 10 юли, 1992, с.8. 

Scott, Joan. Only Paradoxes to Offer: French Feminists and the Rights of Man. Cambridge, Mass.: Harvard UP, 1996. 

Stanev, Ivan. Lapsus Linguae: Theaterstücke, Theoretische Lähmungen, Ontologische Gesänge. Berlin: Autoren Kollegium, 1992. 

Todorov, V. Red Square/Black Square: Organon for Revolutionary Imagination. New York: SUNY P, 1995.  

1 „ЦЯЛА група млади философи укрива съществуването си като се отдава на свирепа екзистенция чрез четене на всичко по линията Платон - Хайдегер. Техни останки (след 10 ноември) са открити в подземията на СУ „Св. Климент Охридски.“ (Илков) Макар че много текстове бяха написани през 80-те, малко от тях бяха публикувани тогава и семинарът беше по разбираеми причини предимно изговарян. Повечето публикации и споровете около семинара бяха осъществени в сборници и в пресата през 90-те, когато се появиха сблъсъци между „тъмно“ и „светло“ сини, между „постмодернисти“ и „метафизици“, а също и около феминизма (никой не се обяви за антифеминист, но имената на жените систематично се забравяха при разказването на събитията. (Личева) Част от тази всъщност доста обемиста писмовност преля в други езици (Kiossev, Post-Theory; Todorov, Red; Stanev, Lapsus). Тези книги са образец както за най-екстремните продукти на семинара, така и за начина му на функциониране. Едно донякъде опитомено ехо от предходните години прозвуча при едно от ранните стълкновения между семинара и „Запада“, който от фантазматичен корелат (специфичен плод на нашата изолация) се материализира в група видни френски изследователи на Фуко, които дойдоха за конференция в София през 1993 г. Получи се скандал или - ако използваме едно заглавие на Кьосев - „голямо недоразумение“, политическо, но и научно. Все пак, от сблъсъка произлезе сборник (Brossat). Какъв е обемът на публикациите на български, които са излезли директно от аудиториите на семинара, е трудно да се прецени. Най-често дискутираното явление, както на български, така и на други езици, е Екогласност, т.е., фнналният етап, когато „семинарът“ се превръща в политическо движение (Baumgartl). След промените, седмичниците „Литературен вестник“, „Култура“ и списание „Критика и хуманизъм“ предлагат нещо като продължение на семинара в новата ситуация на стратификация и фрагменатция на естетическите, теоретическите и политическите позиции.

2 На руски думата гласност има архаичен привкус и може да ни отведе към историята на съпротивата срещу царизма през 19. век или - както ще се види към края на това есе - към Бахтиновото ударение върху нередуцируемoтo многогласие на phone.

3 „Заводите не се строят, за да произвеждат стоки... Те са алегорични фигури на индустриализацията. Индустрията е най-важната метафора на партийната идеология, а заводите са произведенията на идеологията. Те водят до дефицит на стоки и до свръхпроизводство на символичен смисъл.“ И т.н. (Todorov, Red 10).

4 Вж, например Бояджиев, Неписаното...; Богданов, Мит и литература, История, „Литература“ и много други, които е невъзможно да бъдат изброени тук.

5 Както показва в едно непубликувано изследване Димитрина Петрова, това отслабване на контрола през 80-те години се отнася до интелектуалните кръгове в София - разправата със самотните дисидентски фигури в други градове продължава да бъде брутална.

6 Изглежда, този мой текст е улучил някакви общи виждания, защото ме канеха на семинарни „турнета“ с него и между 1990 и 1992 беше публикуван три пъти.

7 Нека си припомним, че това беше дълга година. Петър Манолов, например, беше принуден да напусне страната поради заплахи, засягащи живота на сина му.