брой 34, 23.10.2002          

Книжнина

Самуил, циркаджиите, университетите и дипломацията

Йордан Евтимов

В епохата на прословутата глобализация или по-скоро в епохата, един от слоганите на която гласи „Опасност, идва глобализацията!“, да разговаряш с модерен медиевист е може би най-добрата противоотрова срещу аисторично втеляване. Всъщност срещу параноични визии. Защото Средновековието дава толкова много примери за засягащи уж целия свят бедствия, които са се оказвали само гледната точка през тубуса на една камера обскура. Средновековието може да дава примери, но само, разбира се, ако медиевистът е наистина модерен учен, а това значи такъв, който подчертава езиковите призми на историческите събития и литературните особености на изворите.  

От около година на мястото на един от съветниците в посолството на Република Югославия в София е изпратен специалист по балканско Средновековие, името му е Сърджан Пириватрич. Неговата книга „Самуиловата държава: обхват и характер“ вече бе посрещната от българските историци с уважение и почти похвала. „Почти“, защото българските корифеи изпитват истинска наслада, когато колегата им демистифицира сръбските и македонските митове за Самуиловата държава, но пък не са особено щастливи, когато отхвърля и българските националистически трактовки. В предговора си проф. Васил Гюзелев дори употребява един израз, който беше използван като висша форма на одобрение от тоталитарната наука до 1989-а - Пириватрич, според него, „достига до правилния възглед“. Примерно, „правилния възглед“, че не съществуват научнообосновани доводи да се говори за македонска държава в периода след 969 г.  

Сърджан Пириватрич е историк, който стъпва върху медиевистиката на Георги Острогорски, Божидар Ферянчич, Любомир Максимович, а за всички тях употребите на историята за целите на националните идеологии са вече минало, към което може да се гледа без гняв и пристрастие. Изграденият от тях Византолошки институт в Белград вече десетилетия е пример за историзъм, който не изпълнява държавни мокри поръчки. Затова и младият им колега Пириватрич с пълно спокойствие интерпретира като анахронично всичко изписано от сръбски историци в началото на XX век (напр. Прокич) и от македонските им колеги след средата на същия век (напр. Ташковски или Антоляк) за някаква уж съвсем нова държава - македонска или на основата на славянските протодържавни обединения, славиниите. „Анахронизмите“ - за тях роденият през 1966 г. Пириватрич се счита длъжен да говори още в самото начало на книгата си. „Най-известният и най-видим анахронизъм“, пише той, „е своеобразното пренасяне както на национални, така и на държавно-правни виждания и стандарти от епохата, в която възниква историографската литература за Самуиловата държава, върху самата епоха, която се разглежда“. И след това на много места из книгата детайлно ги анализира. Може би това е най-ценното за съвременните балкански читатели на историография - да станат съпричастни на един процес по разчитането на изворите, като видят колко много данни са ясни само относително, колко много изрази може би са метафорични, т.е. с преносно значение, и в крайна сметка - колко много са се променили за десет века представите за народност, държава, държавна граница, религия, устройство на света.  

Съвременният всекидневен човек може би има нужда точно от това - да научи, че онова, което държавата с институциите си (училище, казарма, национални медии) му внушава като вечно, всъщност е само миг от дълга поредица на променящи се представи за нещата. Пириватрич е страхотен учител (внимателен, либерален, но точен). Той подчертава колко малко знаем за Самуиловата държава от „домашни“ извори, т.е. от такива, които са създадени от самия Самуил и наследниците му. И че „чуждите“ извори (предимно византийски) представят гледни точки, които са основани на политическия жаргон на епохата. Например, подчертава сръбският историк, за византийците Самуиловата държава изобщо не е държава, а метеж, въстание, пуч, опит за смяна на властта - както много други. Византийските хронисти не правят разлика между Самуил и някой византийски военен, решил да прави преврат, нито между тях и някой сирийски велможа, решил да се отцепи и да не плаща данък на Цариградската хазна. Един хронист, Скилица, определя цялата Самуилова епопея като „гражданска война“ в рамките на Византия. За друг, авторът на военен трактат Кекавмен, Самуил е „изменник“ и „тиран“, т.е. бунтовник срещу законната власт. (Между другото, ако ослепяването на 14-те хиляди Самуилови войници е истина, то също свидетелства за това: ослепяването е било мярка, прилагана спрямо метежници, така, както римляните пък са разпъвали на кръст избягалите роби). В тези хроники поданиците на Самуил са наричани ту „мизи“, ту дори „траки“. Това е друга точка, в която кафанските мозъци в България често се вихрят. „Македония е българска“. Иди им обяснявай, че през Средните векове има и етнически понятия, но те не са най-важните и често употребяваните. Че, както казва и Пириватрич, без при това да прави някакво откритие, „ромеи“ например е универсално понятие, нещо като синоним на „културни хора“.  

Балканците имат нужда от книги, които да са записани в долби съраунд систем. Които да им показват, че нито миналото е работило, нито бъдещето ще работи с политическите категории на настоящето. Ако четем „Самуиловата държава“, ще научим, че границата само преди 10 века е била нещо съвсем различно от днес. Че между средновековните държави рядко е имало точна граница. По-скоро е ставало дума за погранични зони, нещо като гигантски межди, пустини. Че т.н. Silva Bulgarica, т.е. Българската гора е била тъкмо някаква такава „празнина“ (метафора на византийската писателка Анна Комнина). А не е ли така практически и днес в някои части на територията на бивша Югославия?  

Много, наистина много неща могат да се научат за средновековния човек от едно толкова тясно изследване. Само още един - принципа на „икономията“. За византийския човек той е бил основополагащ. Понятието „икономия“ е имало политически, икономически и теологически измерения. Но най-вече - то е било всичко в политиката. Воден от този принцип, патриархът дава корона на Симеон (ромеите са притиснати, Симеон си разиграва коня досами крепостните стени на Константинопол). После, пак заради „икономията“, дават на Петър титла „цар“, но „на българите“, а от гледна точка на византийските ценности това е като да си „цар“ на някакво диво племе. Искаш да си цар на диваци - бъди си; важното е да не претендираш като Симеон да си цар на ромеите, което значи и на цивилизования свят. „Икономията“ е предизвиквала дворцови бракове и нарушаване на пресни договори, тя е водела до сепаративни договори и т.н. Но най-важното: „икономията“ е всъщност стремежа да се поддържа на земята небесния ред. Доколкото е възможно.  

Въпреки новия историзъм, влиянието на френската школа „Анали“, на различни антропологически и културологични направления, историческите факултети на Балканите все още често възпроизвеждат ксенофобските националистически клишета. Анахронизмите все още владеят умовете на всекидневните хора, а историци-популисти лесно подклаждат старата пропаганда на омраза към съседите. Само преди една година (месеци преди налагането на еврото) циркаджията-фанфарон, бившият директор на Националния исторически музей в София Божидар Димитров обяви в жълт вестник, че дава 100 хиляди германски марки на онзи, който докаже, че Самуиловата държава не е българска, а македонска. Книги като „Самуиловата държава“ на г-н Пириватрич са най-благородният и облагородяващият исторически коректив на това примитивно отношение към миналото на Балканите.  

Който е имал възможност да разговаря със Сърджан Пириватрич, вече е видял как изглежда и съвременният дипломат - той знае много за миналото и затова избягва да се позовава на него без нужда. Ако го попитате как оценява българските вестници (прегледът на печата е сред основните му задачи), той ще ви отговори, че от софийските всекидневници най-сериозно звучи „Дневник“. Но че и в него се появяват онези грешки, които обичайно отдаваме на бързината и на техническите обективни причини, но те са само признак, че между труда и гафовете на безликите средновековни чернокнижници-преписвачи и на днешните нахакани журналисти има и много прилика. Което не е сгрешено по идеологически съображения, лесно може да се повреди от недознание. Например когато по случай 11 май, Празникът на Светите братя Кирил и Методий, се отслужваше литургия в базиликата Санта Мария Маджоре, в „Дневник“ базиликата бе наречена Санта Мария Манджоре. „Все пак не е „Манджаре“, нали?“, усмихва се с опрощаваща ирония Сърджан. „Или „Маджаре“ - можеше да „поправят“ набързо историята на Ватикана“.  

Излъчено по Deutsche Welle