Литературен форум  

Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дьордь Арато

Кучето държи кокала

или бележки за унгарската преводна литература в България

Д. АратоКато директор на Унгарския институт в София (1994-1999) с изненада научих, че в. "Български писател" (брой 7/2000) посвещава повече от две страници(!) на издадените с участието на института книги, тъй като за цели пет години не се е занимавал толкова изобщо с унгарската литература. Истински обаче се изненадах чак когато дори и с голямо закъснение успях да се снабдя с "творбата" на Чавдар Добрев. Не бих могъл и да помисля, че след 1989 година ще се намери редакция, която да публикува подобен буламач. Във връзка с две скромни издания: "Свобода, любов. Избрано от Петьофи и Ботев", изд. "Литературен форум" и Петер Юхас, "Смъртта не е алиби", изд. "Огледало", авторът (Чавдар Добрев) забърква низ от филологични абсурдности и в състояние на параноя стига до опасението за заговор срещу България отвън.

 

Дълго се надявах, че някой от засегнатите български унгаристи ще отговори на тези фантасмагории. Но може би само не знам за такъв отговор. Възможно е това да означава именно, че на Чавдар Добрев не си заслужава да му се отговаря, но пък може и да значи, че е успял да убеди мнозина в правотата си. Въпросът обаче, колкото и Добрев да се стреми, нападайки Петер Юхас, да го направи персонален, е принципен. Става дума за това какво е положението с издаването на унгарските книги в България. За това все пак има смисъл да се отговори. Нека видим какво точно твърди Добрев!

 

Обвиненията

 

Миналата есен по случай 150-годишнината от смъртта на Шандор Петьофи Унгарският институт заедно с издателство "Литературен форум" издаде съвместен сборник с произведения на поета и на Христо Ботев. Чавдар Добрев, който след издаването на три тома на Петьофи в България (1970, 1977, 1985) смята себе си за специалист, именно по повод на този сборник, нападайки П. Юхас и моята скромна личност, разсъждава защо през последните години издаването на унгарска литература в България е на грешен път.

Неговата изходна позиция е, че ние като редактори на сборника "Петьофи ­ Ботев" сме излъгали читателите, обещавайки, че подборът ни ще е естетически, а обратно на това, изданието цели актуални политически аспекти и лични интереси. Нашият подбор не дава пълна картина за творчеството на Петьофи, защото Юхас от десетилетия наред е в конфликт с талантливите български унгаристи и изключвайки техните преводи, ние сме цензурирали творчеството на поета. Унгарският институт е постъпил погрешно, когато застава в услуга на личните интереси на Юхас(!), пренебрегвайки талантливите български унгаристи, през последните години не само материално е подпомагал издаването на унгарски книги, ами на няколко пъти е участвал и в качеството на редактор, съставител. Това е "покушение върху унгаристиката" и противоречи на международната практика. Според Добрев Унгария не е достатъчно благодарна на българските унгаристи и вместо да подпомага тяхното преживяване, бившият директор на Унгарския институт и неговата съпруга, които правят "пионерски стъпки" в преводаческото поприще "за лично облагодетелстване", наедно с Юхас са си присвоили хонорарите за превод, съставителство и редактиране. Това е същността на подозренията на Добрев. Нека разгледаме детайлите!

 

...само от гледна точка на естетическото, или: как да се търси под вола теле

 

Първото обвинение гласи: "Юхас заявява, че подходът към избора на стихотворенията и статиите при него е естетически ("само от гледна точка на естетическото")." Но в послеслова на книгата стои точно обратното: "При представянето на поезията на Петьофи ние се отклонихме от този (канонизиращ ­ бел. от мен) принцип, приемайки за свой случайния подбор на Иван Вазов, Пенчо Славейков и Гео Милев... С избора на прозаичните творби обаче търсихме отговор на въпросите, които ни вълнуват днес... Надявам се, че следващото поколение... ще подбира творбите на Петьофи и Ботев само от гледна точка на естетическото" (178-180 стр.). Всъщност спорът може да се прекрати още тук, защото "само от гледна точка на естетическото" е твърде нелепо как Добрев обезчестява текста и се опитва да изцеди от думите на Юхас точно противоположното на това, което те съдържат. Въобще възможна ли е такава неграмотност? Та нали за подобна техника на "цитиране" от по-елитните гимназии направо изхвърлят! Но нека засега оставим настрани филологическата подготовка на Добрев ­ за нея между другото ще понаучим още ­ и да разгледаме обвинението с цензурирането на Петьофи. По принцип може да се спори: при издаване на класици дали винаги е необходимо да се стремим към представяне на цялостното им творчество и всичките им преводачи. В развитите култури този дебат отдавна вече е решен: излизат безчет "частични" томове на класици, представящи ги от една или друга гледна точка. Още по-малко има смисъл този спор, когато съставителят ясно определя други принципи. Може да се говори също и за това дали преводите на Петър Алипиев достойно застават до тези на Гео Милев или Пенчо Славейков. Но такъв дебат едва ли е от полза на Добрев, тъй като неговата подготовка и по поетика, и по естетика или пък по история на унгарската литература очевидно е недостатъчна. А колкото до празнините в нея, те добре са унагледени от списъка на онези преводни стихове, които според него липсват от нашия сборник. Нека се спрем на най-популярния пример. Добрев порицава съставителите, че при публикуване на програмното стихотворение, кредото на Петьофи "Свобода, любов", са избрали не превода на Н. Стефанова, а този на Радой Ралин. Ето разликатa: 

 

Szabadság, szerelem! 

Szabadság, szerelem!
E kettö kell nekem.
Szerelmemért föláldozom
Az életet,
Szabadságért föláldozom
Szerelmemet. 

Свобода, любов!

Свобода, любов!
Тези две ми трябват.
За любовта ми пожертвам
живота,
за свобода пожертвам
любовта ми.
(Подстрочник)

Любов и свобода

Две неща ми трябват на земята ­
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота
безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов.
(Превод Н. Стефанова) 

Свобода, любов

Свободата, любовта
са ми всичко на света.
Любовта ми е с цената
на смъртта.
Бих отдал за свободата
любовта.
(Превод Р. Ралин)

Човек не трябва да е професор, за да може от пръв поглед да определи кой от двата превода стои по-близко до Петьофи. Най-характерният елемент на поетическия жест е онази безпатосна наситеност, която подплънките в превода на Н. Стефанова разводняват до мудно прозаично пустословие ­ между които "безвъзвратно" е и тавтологизъм, нещо съвсем чуждо на Петьофи. За да забележи това, не е нужно човек да има "българско ухо", а само малко поетична школовка и вникване в оригинала. За последното са необходими и познания по история на литературата, но както сами ще видим, от Добрев не можем да очакваме много в тази насока. Още по-учудващо обаче е как той разпределя произведенията на поета на тематични групи (сякаш в литературния анализ през изминалите няколко десетилетия нищо не се е случило) и противопоставя "творбите на поета с по-общ философски и интимен характер, с пастелни настроения и пейзажен колорит" и стихотворенията, изразяващи неговата "гражданска физиономия" и "народните му корени", и обвинява съставителите, че не са взели под внимание последните. И да бихме искали, нямаше да можем да ги подминем, защото "гражданската физиономия" и "народните корени" на Петьофи са представени в лириката му не тематично, а те са там почти във всеки негов стих и са лесно разпознаваеми навсякъде в неговия стил. Стига читателят да има нюх към стила, а не да е пришпорен само да гони категориите на класовата борба. (Без тях обаче Добрев едва ли може да мисли изобщо за поезия. Това се доказва от Павловия рефлекс, с който в статията си чрез epitethon ornans свързва категориите на някогашни марксически учебници с имената на други двама унгарски гении на стиха: "поет-революционер Атила Йожеф" и "поет-антифашист Миклош Радноти". Десет години след 1989 Добрев все още се опитва да характеризира този или онзи поет не според дадена школа или направление в стила, а с идеологическите категории на Коминтерна.) Връщайки се към Петьофи, е без съмнение, че в нашия подбор са наистина по-малко на брой така наречените революционни или класово-борбени стихотворения. Но да се твърди, че съставителите "казват "баста" на гражданската физиономия на поета", е от фантасмагориите на Добрев. (Смятам, не случайно забравя, че точно аз обявих конкурс за превод на две именно такива стихотворения на Петьофи в "Литературен форум", които най-ярко показват "гражданската физиономия" на поета: "Свобода, любов" и "Говори с дърветата тъжният есенен вятър".) От публикуваните в сборника 45 текста на Петьофи 11 са тези, които непосредствено изразяват обществено-политическите възгледи на поета. Броят им ­ в зависимост от различните вкусове ­ може да е малък или голям, но тяхната публикация да се премълчи или нарече цензуриране е очевидна неистина. Това, разбира се, е необходимо на Добрев, за да може да оспори професионалните знания на съставителите пред неосведомените в историята на унгарската литература български читатели. И тук вече следва вторият му трик:

 

"Покушения върху унгаристиката у нас", или "умствено пилотиране" на САЩ, СССР и Франция като африкански страни

 

След като се опита да докаже ­ и то видяхме с какви методи, ­ че ние с Юхас искаме да заблудим читателите, Добрев продължава: "...полезно ли е унгарски автори да правят съставителства у нас? Та подобна практика е некоректна дори по отношение на най-изостаналите африкански страни." За да може да изографиса опасността от унгарската духовна колонизация, Добрев прави паралел и с политиката на царска Русия: "...през ХIХ век в Русия е съществувала (под диктата на Източния департамент) диплома "для южных славян". Дали някои среди в Унгария не ни причисляват към такава народностна група, която се нуждае от умствено пилотиране?" Всички могат да бъдат спокойни, Унгария не желае да създава подобни дипломи. Напротив, нашите университети от десетилетия насам приемат български стипендианти с намерението и надеждата те да израстат като добри филолози. Но резултатът зависи не само от Унгария за съжаление. Какво да кажем например за този литератор-професор, който ­ както видяхме веднага в началото ­ ако не преди, то поне през годините на своето следване в Унгария не се е научил даже да чете и да цитира коректно? И за да не се откъсваме от дадения пример, нека продължим с Чавдар Добрев. Трудно е да се определи дали неговото невежество е неподправено, или иска да заблуди само своите читатели. Та кой не знае, че в международната практика на книгоиздаването съвсем не е рядкост това, което той се стреми да определи като ненормално и скандално, а именно: познавачите на дадена култура, литература, които по произход принадлежат към нея, да съставят антология за читатели от някоя друга езикова общност? Нима унгарските критици подозрително приеха антологията на Димо Боиклиев, която първа даде възможност на унгарски език да се огледаме в българската литература? ("Антология на българската поезия". Превод /!/ и съставителство Димо Боиклиев. Будапеща, 1938.) Или издадената за френскоговорещите читатели книга на Велерия Даскалова-Дюма? (Daskalova-Dumas, Valerie. Conteurs bulgares d'aujourd'hui: Recits, contes, nouvelles/ Choisis et adaptes per Valerie Daskalova-Dumas, Avantpropos de Nikolai Dontchev. ­ Sofia, 1937.) Но да останем при класиците. Възможно е Чавдар Добрев в качеството си на идеолог на БКП още да си спомня с какви изфинени прийоми искаше България "да пилотира умствено" Великобритания, САЩ и други англоговорещи държави. Явно затова именно български редактори съставяха изданията със стихове на Ботев на английски език. (Hristo Botev: Poems. Narodna kultura, 1955., Sofia Press, 1974. Hristo Botev: Poems. Edyted by Theodora Atanassova. Editor: Georgi Grigorov. Sofia Press, 1982.) ЦК сигурно е смятал идеята за триумфална, защото взима на прицел и Югославия. (Botev: Izbrana publicisticka dela. Izbor, predgovor i objasnenja: Stefana Tarinska. Sofia Press, 1976.) Само на ухо ще спомена, че хвърлят око и на Унгария. (Botev: Válogatott publicisztikai munkák. Válogatta, elöszуval és magyarázу jegyzetekkel ellátta: Sz. T. Szofija Pressz, 1976.) Нямам сведения английски, френски, сръбски или пък унгарски писатели да са протестирали против това българи да съставят за тях такива стихосбирки. Вероятно те не са страдали от параноично чувство за малоценност. Но пък не съм чул Чавдар Добрев по това време да е имал нещо против българската издателска практика. Възможно е съветските другари да са протестирали първи заради изданието на руски език, срещу грубото българско "умствено пилотиране" на съветския народ (Ботев: Избранное. София Пресс, 1981. Составитель: С. Таринска) и Добрев оттогава да не одобрява такива издания. Смятам, че за всеки образован читател е разбираемо обаче, ако Унгария не желае да следва тази параноя и при определяне на субсидиите не се ръководи от националността на сътрудниците на изданията, а от съдържанието, нивото и духовния им заряд. Така например бе издадена съставената от Дьордь Сонди унгарска антология ("Доземи". София, 1999. Но защо ли Добрев не протестира и срещу нея?). Тези принципи се отразяват и в издадените за панаира на книгата във Франкфурт унгарски книги, както и напоследък излязлата монументална унгарска антология, издадена за англоезичния читател. (In quest of The "Miracle stage": The poetry of Hungary. Edited by Adam Makkai. Atlantis-Centaur, Inc. Chicago, M. Szivárvány, Budapest, Corvina Publishers, Budapest, University of Illinois Press, Urbano, Chicago § London, 1996.) Между другото и България практикува така: Stefanova, Nevena. La poesie bulgare: Antologie. ­ Paris, 1968; Бонев, Георги: "Бисери", Българска поезия: Двуезична бълг.-немска антология. Русе, 1998.

 

"...нито го гложде,

нито на друг дава"

 

С думичката "субсидии" ето че стигнахме до същността на въпроса. Анализирайки досегашните аргументи на Добрев, би било много наивно да се мисли, че дори той е готов да ги приеме сериозно. Само затова има нужда от цитираните и опровергани замътени доводи, както и от придружаващите ги хули, защото те като елегантен параван прикриват голата истина. Той се интересува най-вече в кой джоб попадат действителните и предполагаеми унгарски субсидии. Разбира се, той се изразява по-елегантно: "Проблемът има още един аспект, който клони към въпроса за личното облагодетелстване", "...нашите унгаристи гледат някак си да оживеят в новите условия, угрижени за всекидневния си бит..." и "Нима Унгария не би трябвало поне отчасти да бъде благодарна на тези неуморни и талантливи творци, не трябва ли да съществува признателност към личностите, превели десетки хиляди стихове и многотомни прозаични произведения на унгарската класика и съвременна литература?"

Дали количеството и в литературата преминава в качество?

Каква е същността. Явно Добрев смята, че през изминалите десетилетия в България се е сформирала групата на "даровити унгаристи" и сега за "седемте гладни години" е особено важно издаването на унгарските книги и съпътстващите ги предполагаеми и действителни хонорари да са в техните, а не в нечии други ръце. Така че всички институции, а по-специално Унгарският институт и богатите унгарски фондации трябва да гледат по-скоро техните интереси, а не тези на унгарската литература. Като аргумент той дава за пример културните представителства на западните страни в София, които "...не се заемат с нехарактерната функция да бъдат издатели и съиздатели, да правят съставителства и селекция, да изместват българските специалисти по английска, немска, американска или френска литература".

Естествено, че разбирам: Добрев, свикнал десетилетия наред да приравнява становището си към директивите на великата сила, сега, с това какво правят "посолствата и културните центрове на развитите западни страни", се опитва да убеди читателите. Но мен като унгарски дипломат повече ме интересуваше от "развития Запад" например това от какви книги се нуждае българският читател. Точно затова се нагърбих с "нехарактерната задача" ­ книгоиздаване.

Само с няколко цифри: от 1990 до 1995 година в България са издадени около 20 книги от унгарски автори. Почти половината от тях са учебно-популярни брошури от типа на "как да си гледаш градинката" или "как да си гледаш жената". На практика издаването на сериозна художествена и научна литература към 1995 година бе прекратено. Това е съвсем очевидно, ако разгледаме разпределението вътре в самата "художествена" литература: една книга за деца, едно книжле с произведения на Золтан Кирай, който по това време случайно е и директор на Унгарския институт, един скромен сборник с народни песни ("Цимбал"), който от филологична гледна точка е просто възмутителен ­ например заради съдържащите се в него "унгарски" цигански текстове, преведени от английски на български. Двете сравнително "по-сериозни" творби са изданието на един стар превод със съмнителна стойност на роман на Геза Гардоньи и сборникът на Й. Найденова "Панорама на унгарската литература". Напълно липсват унгарските класици, а ценностната съвременна литература е представена единствено от невзискателната стихосбирчица на Ференц Юхас. Как каза Чавдар Добрев? "...да изместват специалисти..." Питам тогава: къде бяха тези специалисти? Защо не бяха направени преводи от стойностната съвременна унгарска литература? Не знаят ли те например, че унгарската литература от сегашните румънски и словашки територии и от Запад е неразделна и творяща класически ценности част на унгарската литература? Все пак разбирам, че по времето на социализма успяха да изкарат на български по творба само на двама унгарски писатели от Румъния ­ очевидно защото и двамата бяха членове на ЦК на РКП, но след 1989 година кое попречи на даровитите унгаристи да запълнят тази позорна празнота? И докато десетилетия наред ораторстваха за сродната историческа съдба на българския и унгарския народ, защо не можа да види бял свят поне едно коректно произведение за унгарската история и най-вече за периода на ХХ век? Не, господин Добрев, ако някой само хвърли бегъл поглед върху положението на унгарската литература в България, то сигурно не специалисти за "изместване" ще види, а огромни бели петна ­ резултат на тяхната дейност. С бързото им запълване се зае Унгарският институт, когато реши, че ще подпомага популяризирането на стойностната унгарска литература в България.

Доколко това бе успешно, не е моя задача да реша. Факт е, че между 1995 и 2000 година бяха издадени около 30 унгарски творби, при това 23 с подкрепата на института. А би могло и да се каже, че без тази подкрепа 23 от тях едва ли биха се появили. Само да припомним: ние се върнахме към издаване на класиците (Шандор Петьофи, Ендре Ади, Ласло Надь, Янош Пилински). Съвместно с Издателството на БАН публикувахме основоположни исторически изследвания (Христо Димитров: "Българо-унгарски връзки през средновековието", специален брой на сп. "Исторически преглед", включващ пионерски студии и публикация за първи път в историята на българското книгоиздаване на автентични унгарски исторически карти). Излезе поредица от изследвания върху българо-унгарските връзки, преиздаване на известни класически творби (Студии за 1848/1849; Геза Фехер: "Ролята и културата на прабългарите"; Феликс Каниц: "Дунавска България" /II т. и др.). Като че ли институтът доста добре успя да се пребори с тази "нехарактерна" задача. И то не сам, разбира се.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум