Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дьордь Арато

Кучето държи кокала

или бележки за унгарската преводна литература в България

Продължение от брой 1

“даровити унгаристи”, или: “тъжно, колко не прилича на мен”

 

В издателската ни дейност, каквото и да говори Добрев, през цялото време работихме заедно с множество български творци. Но даже за миг не сме помисляли да осигурим каквито и да е монополни права или привилегии на тъй изчерпателно изброените от Чавдар Добрев група “даровити унгаристи”. Защото в духовния живот няма привилегии и придобити права. Прието е да се гледа само постижението. И ако по този начин разглеждаме наречената от Чавдар Добрев група на “даровити унгаристи” (за да припомним, в статията фигурират: Н. Стефанова, Й. Найденова, Г. Крумов, Н. Николов, А. Миланов, И. Павлова, К. Станишев, М. Берберов, А. Далчев, П. Алипиев, К. Каменова, Н. Атанасова, Г. Шоршич, Ю. Димитрова, Д. Тошмакова, разбирай и Ч. Добрев), то ще получим странна картина. Моето уважение, но съм сигурен, че читателите са съгласни: сред изброените са по-малко тези, които са в челните редици на българската литература. В повечето случаи те са участвали в антологии, превеждайки няколко стихотворения от подстрочник, и с това и свършва тяхната спонтанна връзка с унгарската литература. Истината за съжаление е там, че до 1989 година в България унгарската литература бе в ръцете на шепа хора, които горе-долу знаеха унгарски и не си правеха труд да привлекат на това поприще и други, евентуално по-талантливи от тях преводачи. В качеството си на редактори, преводачи, ръководители на различни съюзи те взимаха решения кои унгарски творби и от кого да бъдат преведени. Българският литературен живот не е можел да упражнява над тях контрол, тъй като – слава на кадровата политика на социалистическата държава – само малцина литератори са можели да научат унгарски. Затова точно куца примерът ви за големите западни езици и посолствата им, господин Добрев. В България десетки хиляди души владеят английски, немски, френски и руски и голяма част от интелигенцията поставя на везните стойността на даден превод или сборник. Същото е положението с различните славянски езици: за един век се е създала културата на превода, а с нея – и традицията на критиката. Но не е така с унгарската литература, множество от класиците на която паднаха жертва на бездарни, произведени в “унгаристи” преводачи. Дневникът на Ласло Надь (Наги) е увековечил за поколенията онази покруса, с която владеещият български език унгарски класик е посрещнал излизането на негова книга на български: “...тъжно, колко не прилича на мен”. Възможна ли е по-съкрушаваща критика за една книга, с която България се отблагодари на големия си приятел, награден с Международната Ботева награда?

Поразяваща е наивната бруталност, с която Добрев наред (а може би вместо?) с преводите на Вазов, Славейков, Гео Милев и Далчев настоява за място и на пресъздавания от литератори, които като самостоятелни поети едва могат да заемат място даже в предните редове на българската литература. Безграничното му нахалство може да бъде оправдано с това, че той явно си няма понятие от унгарските класици. Не ги разбира, не ги познава, така както мнозина от назначените “унгаристи” през последните десетилетия не разбираха и не разбират дори най-елементарните унгарски текстове.

Нека не бъдем обаче строги и да не поставяме летвата много нависоко: никой не е виновен, че няма поетичен талант. Точно затова да не говорим как заченатите в лоното на класическата европейска култура унгарски поетични форми бяха съсипани от онези унгаристи, които не познават друга метрична форма освен ямбовата. Да не говорим и за редакторите, които естествено са също измежду тях и не настояваха за предаване и на най-лесните и първични римови и ритмични формули, заради което по-обемната част на преводите разкрива пълен хаос. Да не споменаваме също как най-наситените класически стихове бяха разводнени до проза. Повтарям: нека не говорим за всичко, което се отнася до магията на поезията и въобще до определяне съществуването или липсата на талант. Нека говорим само за усвояемата част на преводаческото, съставителското майсторство – с други думи – за филологията.

бисери от “българската унгаристика”, или
“постъпките” на
Чавдар-четата

Първото стъпало в художествения превод може да бъде само точното разбиране на оригиналния текст. В една развита литература нито един преводач и съставител не може да си позволи да публикува недоразбрани текстове и неверни информации. Още повече ако става дума за класици. За съжаление в преведените или съставени от “даровитите унгаристи” томове на всяка крачка попадаме на комични и дразнещи грешки. Да се спрем на някои от тях!

През 1995 година Университетското издателство издаде съставената от Йонка Найденова “Панорама на унгарската литература”, която бе очевидно предназначена за учебно помагало. Съставителката, заела и заглавието, която между другото е получила задачата да бъде специалист по история на унгарската литература, я представя, базирайки се на овехтели унгарски гимназиални учебници. А доколко ги е разбрала, проличава от изцяло грешния превод на следното класическо стихотворение:

 

Kölcsey Ferenc: Rebellis vers
/rйszlet/

Zinyi vére mosta Bécset,
S senki bosszùt nem állt:
Rákуczi küzdött hazánk
ért,
S törökn
él lelt halált.

 

Бунтовен стих

Виена, Зрини те изми
с кръвта си, отмъсти ли?
И Ракоци срещу чалми
кървя до сетни сили.

Бедният български читател, как ли се чуди какво е имала Виена да отмъщава, та нали именно тя е преследвала унгарците и по неин приказ са убили единия Зрини, а другият, пак с нейна помощ, попада в ръцете на наемни убийци – поне така се е запечатало в унгарската памет. А Ракоци в началото на ХVIII век води осемгодишна война срещу Хабсбургската династия, а по-късно забягва в Турската империя, живеейки под покровителството на султана още две десетилетия. Следователно в стихотворението има две основни информации: преводът ги обръща наопаки и по този начин текстът става безсмислен, а исторически – неверен. Видимо, че нито преводачът, нито Найденова са разбрали унгарския текст и не познават най-основните факти от унгарската история. Като за университетско помагало!

Същата елементарна необразованост срещаме в изданието на един друг унгарски класик – съвременник на Яворов – гениалния Ендре Ади. В първото издание (“Избрани стихове”. Народна култура, София, 1972) към стихотворението “На земята на Мате Чак” намираме следната бележка: “Земя на Чок Мати – така унгарците наричат древното си отечество.” Обратно на това, Мате Чак е бил средновековен унгарски феодал, превърнал се в символ на феодалния гнет, и в стихотворението фигурира именно в този аспект. Не е задължително да познаваме унгарската история – въпреки че това поне се очаква от училите в Унгария “даровити унгаристи”, – но примерът отново показва как преводачът и съставителят не са и разбрали самото стихотворение: в него дори няма и не може да има и дума за древното отечество.

Но нека останем още малко при Ендре Ади. Добър повод ни дава неотдавна излязлата стихосбирка, която е преведена и съставена от самия Чавдар Добрев (Ендре Ади: “Начело на мъртвите”. Издателска къща “Христо Ботев”. София, 1998). Въздържам се от оценка на поетичното постижение на преводача, та нали за това трябва да имам “българско ухо”. Придържам се към сухите филологически факти. Те ще са достатъчни, за да преценим вещината на даровития унгарист.

Най-популярното стихотворение на Е. Ади, поставяно в началото на всички негови стихосбирки, е първостепенното му произведение “Аз съм синът на Гог и Магог”: 

Аз съм синът на Гог и Магог,
оглушаха ли крепостите прокълнати,
сам във всемира все още ви питам:
да плача имам ли право под мойте Карпати? 

По Верецке чак дотука дойдох
и нося унгарската песен древна,
във Девен ще успея ли да връхлетя
със новата песен – свободна и гневна? 

Залейте със горещо олово ушите ми,
да стана като певеца Вазул – новия,
и да не чувам новия глас на живота,
тъй че вържете ме с яки и груби окови. 

Но дотогава скръбна, въпреки всичко,
със нови криле ще лети разтерзаната песен,
а Пустасер, щом иска, нека да анатемосва:
пребъдва тя унгарска и нова, в слава ще блесне.

Ако някой вникне в значението на библейските, исторически и географски названия, ще разбере, че поетът представя себе си като бунтовник в сблъсъка между Запада и Изтока, Миналото и Модерното настояще. Но за чужденците е необходимо да има достоверно обяснение на тези имена-символи. За съжаление с бележките на Добрев (268 стр.) читателят не стига доникъде. Защото те отново доказват перилата на неговата осведоменост. За Гог и Магог само дето не знае, че те фигурират в стихотворението като символ на бунтарството и че средновековните унгарски хроники ги смятат за първородители на маджарите. За крепостта Девень изрежда всичко несъществено (между другото буквално преписано от едно издание на руски) с изключение на факта, че в стихотворението се споменава като западната порта на Унгария, противопоставяйки я на Верецке, която е източната. (В това стихотворение Верецке и Девень символизират границите на маджарството, така както в българските патриотични песни Шар планина и Бяло море са символ на разпростирането на българите. Възможно ли е някой да е българист и да не знае какво значат за българската нация тези географски наименования?)

А ако на това читателите кажат, че бележките към стихотворенията, дори и неточни, “все пак” не са пряко свързани с текста, защото преводите и без тях могат да са добри? Моят отговор е, че точно заради тях преводите не могат да са достоверни, което се доказва и от бележките: “даровитият унгарист” просто не разбира това, което превежда. Затова българският текст е пълен с мъгла. Някои от грешките са вулгарно комични. Така например стихотворението “Побратим на Тамаш Есе”, което имитира изкусно воплите на попадналите под австрийско иго унгарци: 

подстрочник:

Синът ми Габор е (притежание) на Виена.
Дори е зараснал (залепнал) там.
 

оригинал:

“Gábor fiam Bécsé,
Oda is van ve.”

Добревият “превод” е:

“Синът ми Габор е във Виена,
австрийка там го завъртя.”

Как попада “австрийката” в стихотворението? Ами много просто: унгарската дума “ньо” е омоним (еднаква по звуков състав, но различна по значение). В случая е глаголът “расте”, но даровитият унгарист я е объркал със същата по вид, но получаваща изключително други окончания(!) дума “ньо”, която е съществително име и означава “жена”. Така че пасажът, жалващ се за понемчването на унгарските младежи във Виена, достига до българския читател тривиално: “австрийки” са завъртели главите на унгарците. Все едно нашите българисти да биха превели общоизвестното нравоучение на Паисий – “...да оставяш своя род и език” на унгарски така: “да не ходиш по гръцки фусти, чедо!”

Бисери от този род блестят на всяка крачка в стихосбирката на Ади, преведена и съставена от Добрев. Те добре илюстрират как известният специалист, както и мнозина свои колеги, не е запознат с основите на унгарския език. Но което е може би по-тъжно – и с общоевропейската култура. За завършек ще предложа два примера и за това.

В стихотворението “Мартът на огъня” (което Добрев счита за добре да преведе със заглавието “Огънят на март”) намираме следното:

“Обречен от съдбата съм, защото съм унгарец
и на земята ни тежат Понтийските морета...”

В оригинала:

 “Vesznem azért kell tán, mert magyar vagyok,
S terhére e föld száz Pontiusának...”

Подстрочник: 

Трябва да загина може би, защото съм унгарец
и тежа на стотици (Пилат) Понтийски на тази земя...

Добрев, както виждаме, не може за разпознае отпратката към Библията, името на Пилат Понтийски – погубителя на Христос, и вместо него поставя напълно безсмислената в случая фраза “понтийски морета тежат на унгарската земя”. Все едно един унгарски преводач да обърка името на Стамболийски с Истанбул. Само че грешката е още по-непростима, тъй като името и лицемерният жест на Пилат Понтийски от времето на Новия завет насам се считат за основни познания на европейската култура. (“...взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник...”. Матея, 27.24.) Вярно, в партийните школи това не беше учебен материал.

Но доколкото ми е известно, география се преподаваше и в съветските училища, та ми отне известно време, докато успях да разбера източника на един друг капитален фал на Добрев. В стихотворението “Песен на унгарския якобинец”, което очевидно е особено скъпо за левонастроените унгаристи, откриваме следното: 

оригинал: 

“Dunának, Oltnak egy a hangja,
Zavaros, mély, halotti hang...”

подстрочник:

Гласът на Дунав и на Олт
e един и същ...

В превода на Добрев:

“Гласът на Дунав и на Один
е стихнал, сякаш отзвучал е.”

С имената на унгарската и румънска река Ендре Ади се позовава на сходната историческа съдба на двата народа. Поне така наставляват това любимите марксически школни учебници на Найденова. Но как е могло при Добрев на мястото на символизиращия румънщината Олт да попадне името на главния бог в германската митология Один? Отговор намерих в изданието със стиховете на поета на руски език (Ендре Ади: Избранное, Будапешт, 1981, 117 стр.):

“Один и Олта и Дуная
Глухой и мертвый разговор.”
 

Както виждаме, Добрев не е научил както трябва не само трудния унгарски език, а и душевно по-близкия му руски, тъй като не е разбрал дори и словореда. Поставеното в началото на изречението и написано с главна буква числително “Один” той превежда като съществително собствено. Вярно, че така пък няма никакъв смисъл, но щом като на руски е добре, явно няма да навреди и на български. Как беше казал Добрев? “Баста”...

Ето, застава пред нас един “даровит унгарист” в пълния блясък на своята филологическа, културно-историческа, унгаристична подготовка. Той надига глас, за да брани българската унгаристика, понеже изпитва страх, че в бъдеще унгарските държавни институции и фондации ще подпомагат не него и нему подобните.

За унгарските субсидии

В заключение държа да кажа, че като директор – според унгарските закони – нито аз, нито съпругата ми взехме дори стотинка за извършената по изданията работа. В същото време бях готов да подпомогна добросъвестните планове на всеки един унгарист. Случвало се е да правя компромиси противно на собствените си изисквания, но въпреки това на първо място за мен бяха дългосрочните интереси на българската унгаристика. За пет години отхвърлих само два проекта. Единият беше отделен том на Шандор Петьофи само от преводи на Нино Николов, но вместо него по мое предложение се роди самостоятелната книга на преводача (“Горчива чаша”, Издателска къща “Христо Ботев”, София, 1996) – едва ли има друг български преводач, който да може да се похвали с подобно издание. Вторият – предложението на Йонка Найденова за библиография на унгарските книги, издадени в България. Тук не можех да се съглася по две причини. Най-напред, по-голямата част от материала беше събрана не от Найденова, а от катедрата по унгарски език и специалистите от Народната библиотека “Св. Кирил и Методий”. Но освен първичния морален аспект представеният ръкопис не приличаше на библиография, а беше един елементарен книгопис, който заради неточностите и грешките си не отговаряше дори на най-общите професионални изисквания на библиографията. Доказателство за моята добронамереност е фактът, че даже и в този случай не отхвърлих изцяло проекта, а предложих със средства на института да дадем ръкописа на специалистите от Народната библиотека, за да го поправят и попълнят. Найденова не прие предложението, вероятно разчитайки на незаслужения авторски хонорар.

А що се отнася до Чавдар Добрев, той пише, че “едно от достойнствата на човека е да бъде признателен...”. Все пак считам, че господин Добрев би могъл да бъде признателен към онези унгарски институции, които – видяхме що за качество предлага Добрев – все пак дадоха възможност за издаването на сборника на Ендре Ади. А те са:

Национален културен фонд 500 000 форинта

Унгарска фондация на книгата 350 000 форинта 

Виждате ли, по същото време Йонка Найденова, доколкото знам, роднина на Добрев, е директор на Българския културен институт в Будапеща, сдобила се оттук-оттам в Унгария за него с горепосочената скромна сума – около 7000 DM. (През същото време тя не намери сили да издаде нито един български автор.) И нека прибавим към това и нищожните 400 долара от Унгарския културен институт. Как казва българският народ?... Храни куче, да те лае...

***

Повярвайте ми, уважаеми читатели, беше ми много трудно да напиша тези редове, но не аз съм виновен, че обрисуваната картина за унгарската преводна литература се получи толкова мрачна. За това са отговорни онези, които десетилетия наред от позицията на властта вършеха всичко само и само да я запазят в свои ръце и направиха от унгаристиката колективна игра за тесен кръг от хора. Тъжно е, че те все още не са разбрали, че отмина времето, когато те можеха да определят що е това унгаристика и кой е унгарист.

Но от гледна точка на бъдещето е обнадеждаващо, че млади и талантливи преводачи имат готовност и доказват, че са способни да създадат новото лице на унгарската литература в България (Светла Кьосева, Стефка Хрусанова, Мартин Христов, Лиляна Лесничкова и други). Сигурен съм, че Унгарският културен институт и унгарските фондации и занапред ще подпомагат тяхната работа, така както ще съдействат и за антологиите, включващи известни – макар и не “унгаристи” – български поети.

Българската литература

© 2000 Литературен форум