Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Бочев

И принцове се лутат нощем...

 

Ние не смятаме националността последна дума и последна цел на човечеството.
Ф. М. ДОСТОЕВСКИ

Потегляйки по редовете, аз недвусмислено съзнавам какво ме очаква: канонада от обвинения в национален нихилизъм. Те няма да изненадат никого – в четвъртвековното ми изгнание Партията-ръководителка неведнъж официално ме е провъзгласявала за безродственик, за слуга на чужди интереси, за предател на родината, за враг на народа, за платен агент (де да бях!) на ЦРУ, за чистокръвен национален нихилист. Явно ще се наложи или да преобърна светогледа си, или да се примиря с обвинения, които по моему аз с нищо не съм заслужил, но които демокрацията ни успя само да видоизмени – не и да премахне. Тъй като хиляди пъти предпочитам да си имам неприятности с общественото съзнание, отколкото със собствената си съвест, възможност за избор аз фактически нямам – ще си живея със споменатите обвинения като куче с бълхите си.

Остроумието на Шопенхауер стигна до извода, че всички нации се ругаят взаимно и всяка има право. Древните латинци казваха, че родината е там, където ти е добре. Един средновековен мъдрец установи, че негова родина е библиотеката му. За себе си бих могъл с чиста съвест да кажа, че най-правдоподобната ми родина е клавиатурата на пишещата ми машина. Или погледът на мама, който ме е приютил, или нечия любов, станала краткосрочно или дългосрочно мое местожителство. Всички тези родини имат едно безценно предимство пред националната родина: за разлика от нея те никога няма да призоват “На бой – на нож!”, никога няма да те изправят на барикадата, никога няма да те ожесточат срещу твой съчовек само защото се кръсти на друг Бог, говори друг език и е роден в друга точка на планетата.

А ние все така звънко декламираме с един позакъснял възрожденски плам: “Българче да се наричам първа радост е за мене!” Ако в центъра на Лондон някой изрече: “Европеец да се наричам първа радост е за мене!”, никой няма да се стресне. Но ако същият някой каже: “Британче да се наричам първа радост е за мене!”, загрижените му сънародници на часа ще извикат не дори полицай, а психиатър. Така ще постъпят хората и в Берлин, и във всяка наистина европейска страна. Опитайте се само да произнесете тези думи, с които всеки от нас е закърмен, на английски или немски и ще видите какъв цирк ще се получи. Спомням си как като победихме германците преди пет-шест години на световното първенство по футбол, въпреки съпротивата ми, в качеството си на главнокомандващ, президентът на републиката нареди по всички поделения тържествени салюти и среднощна България бе разтърсена от Дунава до Родопите от топовни гърмежи. Струва ми се, че имам достатъчно основание да се надявам, че (Боже опази!) ако бяхме поспечелили на последното световно първенство, днешният президент нямаше да постъпи по същия начин. Един европейски президент подобна тържествена заря на провинциализма и парвенющината не би допуснал – дори народът му да копнее за салют. А нашият, българският народ ден и нощ копнее. И то в песен: 

Франция, здравей!
Знамето развей!
На света напук
ние пак сме тук -
ще ви скъсаме!

 Ако автори и изпълнители на тази песничка, която аз никога няма да запея, имат предвид спортната саморазправа със съперниците, нямам нищо против. Но защо да сме тук на света напук – само зарад римата ли? Какво против има този свят, кога е имал той нещо против и ние да участваме в спортните му надпревари? Светът има един-единствен интерес: на световния терен да се явят най-добрите отбори, за да му предложат най-доброто зрелище, а дали това ще бъдат футболистите на България или Танганайка, особено значение няма – достатъчно е само майсторски да ритат. Така че не светът е застанал в опозиция спрямо нас – ние сме застанали в опозиция срещу света само защото не е български. И то с една неутолима националистична ненавист, която по ожесточеност не отстъпва на расовата. Дори спортът, който би трябвало да сродява нациите, ни разединява от тях, дори футбол играем ние не със света, а срещу света – ще ги скъсаме, с парцалите ще ги изядем, ще хванем испанския бик за рогата и ще го тръшнем в земята, ще заколим френските петли на собствената им земя, перце по перце ще оскубем нигерийските орли, както се закани най-слушаното частно радио! (Чехия, Унгария и Полша по футболните стадиони никакви ги няма – докато ние се надбягваме тромаво с нигерийци и латиноамериканци, те играят в друг европейски и световен отбор, в който нас пък никакви ни няма, те предпочитат да се приобщят към християнската цивилизация не като тичат след една топка сгъстен въздух, а по духовен, по политически и икономически път.)

Ако културите на отделните народи все още ги крепят и теглят към националното, икономиките им все по-скоростно ги денационализират. Сам станал жертва на политически и националистичен екстремизъм, в “Критика на времето” Валтер Ратенау препоръчва на всички народи час по-скоро да се освободят от оковите на национализма. И не оставя съмнение, че това освобождаване ще се осъществи преди всичко чрез неминуемото интернационализиране и глобализиране на националните икономики в бъдеще. Едно бъдеще, което за Европа вече е действителност, а за нас още не е настъпило. Защото онова, което блестящият германски политик препоръча в началото на века, и в края на века за нас си остава заплаха. По всичко личи, че унаследената от далечното ни и близко минало алергичност към отвъдни пространства и хоризонти и днес ни е сковала в челичените си прегръдки, че срината по географските ни граници, Желязната завеса остана непокътната в душите ни, че не обединяващото Христово начало – прерастващата във враждебност мнителност към другия се превърна в наш пътеводител, че атавистичните ни страхове да не загубим националната си идентичност преобладават над надеждите, които носи светският дух на времената. Посъбуденият след януарските събития през 1997 г. интерес на задграничните капиталовложители към страната ни бе посрещнат от нашия сънародник по-скоро с резерви, отколкото с надежди. Икономиката ни издъхва под бремето на безчет нерентабилни предприятия, които получихме като завещание от държавното планово стопанство и които, произвеждайки всеки работен ден и час загуби, обезпечават бедността и на страната ни, и на всеки от нас, а все по-чести и по-гръмогласни стават съветите да не разпродаваме България на чужденците. В името на едно превърнато в истинска мистификация родолюбие тези неканени съветници са готови докрай да похитят страната ни икономически. Достатъчно е обаче само да погледнем предприятията, бита и жилищата на онези, които искат да ни купят, и да решим дали не предпочитаме и нашият живот да изглежда като техния, дали не бихме желали да заменим родната мизерия срещу тяхното богатство. Какво загубиха и какво спечелиха чехите, когато преди броени години с такава готовност продадоха най-големите си заводи, националната си гордост, на германския концерн “Фолксваген”? Загубиха всичките си остарели и негодни технологии. Загубиха една бюрократизирана до неузнаваемост неефективна и тромава организация на производство. Загубиха неконкурентоспособността си на международните пазари и произтичащата от нея бедност на личния състав. Загубиха индустриални отрови, които тровеха биосферата на цяла Централна Европа. Спечелиха една модернизация на заводите “Шкода”, която чехите никога не биха могли да осъществят само със собствени сили. Спечелиха комфортни и качествени автомобили, които все по-успешно си пробиват път на световния пазар. Спечелиха редица социални придобивки за работниците и служителите на предприятието. Разкриха нови работни места и превърнаха хиляди свои сънародници в акционери и съсобственици на един проспериращ концерн, в който се трудят най-високоплатените работонаематели в цяла Източна Европа. Спечелиха международен икономически престиж като входна виза за обединяваща се Европа. Спечелиха – не на последно място – чиста и здравословна околна среда, обезпечена чрез многомилионните екологически инвестиции на “Фолксваген”. На практика преди броени години Западна Германия купи цяла-целеничка Източна Германия. Не толкова за да възстанови общогерманското национално единство, колкото за да приобщи източните провинции към света на белите, необременени от догмите на национализма хора. Няма съмнение, че от сделката спечелиха преди всичко източногерманци, за които новообединената германска държава е само мимолетен етап по пътя към предстоящото общоевропейско раздържавяване. А ние се назлъндисваме като ощипана госпожица, ние не искаме и да знаем, че ако един испански инвеститор купи наш черноморски хотел, в който днес западният летовник не би настанил и домашното си куче, утре ще го превърне от убежище на хлебарки и плъхове в луксозен туристически комплекс, който би могъл да дели мегдан с курортите на Палма де Майорка и Ланзароте. Е, че верен на капиталистическата си природа, задграничният инвеститор ще спечели, не ще и дума. Но не от нашата бедност, а от богатството на чуждестранните летовници. По-важно за нас трябва да бъде обстоятелството, че чрез неговия труд, чрез неговите капитали, чрез неговото умение, чрез неговата печалба ще спечелим и ние. И докато той има хиляди възможности да печели навред по света, ние можем да спечелим само чрез него. Да се гордееш с българското си потекло в една епоха, в която човекът населява космоса и се приобщава физически към всемира, е, меко казано, неуместно. Така че е крайно време да решим дали ще останем да тънем в патриотарската си нищета, или ще се приобщим към благосъстоянието на онези страни и народи, по които ден след ден очите ни изтичат от балканска завист. Моят съвет е, разбира се, да се продаваме, да се разпродадем без остатък, без остатък да разменим родната сиромашия срещу международното богатство. Само платежоспособен купувач дано се намери час по-скоро, защото много време за двоумене историята няма да ни предостави – не се ли измъкнем до година-две от третия свят, към който междувременно принадлежим социално, ще полетим неспасяемо към четвъртия. Като патриотите, които си останахме, и като интернационалистите, които не успяхме да станем, ще полетим. И то в един исторически момент, в който понятието национална икономика все по-недвусмислено се изпразва от съдържание на прага на едно ново столетие, което ще принадлежи на международните, на извъннационалните, на денационализираните, на световните икономически структури и системи. А стане ли това веднъж, вече никой няма да иска да ни знае. Така че не си ли намерим до някоя друга година подобаващ купувач, няма да го намерим и до някое друго столетие. Пренесено на литературно равнище, казаното ще рече: мен изведнъж да поиска да ме купи Шекспир. Продавам му се, на часа му се давам, готов съм цял-целеничък да му се харижа дори – стига да е Шекспир, а не методът на социалистическия реализъм.

Местожителство на същественото е не една нация, а индивидът, личността – извечните човешки тревоги нямат нито националност, нито народност. Добротата на Альоша Карамазов не е руска, както не е френска тартюфщината на Тартюф. Любовта между Ромео и Жулиета би могла да се разиграе със същия трагичен романтизъм в Ловеч вместо във Верона. Кой си спомня днес дали Отело беше датчанин, а Хамлет – мавър? Несравнимо по-важно е, че, както казва Иван Цанев, 

...онзи стар въпрос все още
разтърсва атомните здания
и принцове се лутат нощем
и цялата земя под тях е
              Дания.

 

Общочовешкото начало, което гениалната интуиция на поета долови още в дебрите на полувековната ни национална самоизолираност, днешните патриотари громят чрез идеологизирания си талмудизъм. Те не искат и да знаят, че във фундаментите и на двете изпепеляващи политистерии на нашия век лежи национализмът, без който нямаше да бъдат възможни нито кафявата чума, нито болшевишкият терор. По същество болшевизмът не е нищо друго освен инструментариум за овеществяване на великоруския шовинизъм, докато нацизмът започна със съзнанието за расовото и национално превъзходство на синеоките рицари, с “Германия, Германия над всичко!”. Вярно е, че без немския език нямаше да го има и Фауст, но ако можеше да избира, човечеството сигурно щеше да предпочете да го нямаше Фауст, но да го нямаше и крематориума на Дахау. стъпил върху руините на Втората световна война, в реч пред харвардските студенти Чърчил увери, че бъдещите империи ще са империи не на нациите, а на духа. В тези чаровни империи с маршова стъпка и митично мислене не се влиза. Няма да влезем в тях и благодарение на месторазположението на България като преграда пред Ориента и мост към него – на геополитически приоритети вече не можем да разчитаме, в съвременната европейска обстановка геополитическите фактори стават все по-несъществени за сметка на икономическите капацитети.

Един, само един е перспективният път пред нас: от политическата емоционалност, в която с такава наслада се къпем, към политическата рационалност, която е така чужда на балканската ни природа. В междуличностните отношения чувствата може да са и наше богатство, но модерна политика с чувства не се гради – гради се само с разум и ефективност. Интернационализмът се осъществява винаги и неминуемо за сметка на патриотизма, патриотизъм и интернационализъм са хармонично съчетаеми само в мистификациите на пошлата и булевардна идеологическа пропаганда на комунисти и нацисти. Ето защо в едно не съвсем далечно бъдеще ще се наложи да се простим с патриотарските си сантименти, с модерния шаманизъм и общественото зомбиянство, да разменим българина с европееца, европееца – с гражданина на света, а гражданина на света – с безгражданствеността на космополита. Не намерим ли куража и силите да го сторим своевременно, ще се превърнем в средновековието на XXI век, ще останем завинаги вън от цивилизацията. А там е неуютно.

Българската литература

© 2000 Литературен форум