Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Даниел Пенак

  За щастието на ламите

Даниел Пенак е автор на станалата изключително известна през последните години във Франция и широко превеждана в чужбина четирилогия: “За щастието на ламґте”, “Феята-помпа”, “Малката продавачка на проза” (награда “Интер 1990”) и “Господин Малосен”.

Основни действащи лица и в четирите романа са Бенжамен Малосен, неговото многобройно нетрадиционно семейство, кучето-епилептик, старците “на отглеждане”, “защитените” бабички, емигрантският квартал “Белвил” с неговите разнолики обитатели и... разбира се, неизбежно присъстващата в живота на това кътче от Париж полиция.

Около богатия житейски опит на Бенжамен Малосен – настойник на децата на своята майка, – работещ като “изкупителна жертва” в известна верига магазини, а по-късно и в издателството на Царицата Забо, се заплита винаги интрига, в която сериозното, гротеската и иронията са в непрекъсната борба за всяко следващо изречение. Криминалната фабула във всеки един от романите се превръща в идеалния претекст да се говори за всичко, а повествованието увлича и веднъж започната, книгата може единствено да бъде изчетена докрай.

 

Предстои публикуването на български език на първия роман “За щастието на ламите”, а в бъдеще и на цялата четирилогия, в издателство “Lege artis” – Плевен. Превод от френски език Дияна Марчева.

“...вярващите се надяват, че е достатъчно там да има един светец (...), 
за да бъде ударен наместо тях.”
Рене Жирар, “Изкупителната жертва”

“Без съмнение лошите са разбирали нещо, което добрите не знаят.”
Уди Алън

 

1.

 

Женският глас се сипе от високоговорителя – мек и обещаващ като венчално було.

– Господин Малосен да се яви в служба “Рекламации”.

Призрачен глас, сякаш са проговорили фотографиите на Хамилтън. Въпреки това зад мъглите на мис Хамилтън успявам да доловя лека усмивка. В усмивката обаче... няма грам нежност. Добре де, отивам. Може би следващата седмица ще се върна отново. 24 декември е, часът е шест и петнадесет, а магазинът – претъпкан. Гъста тълпа от премазани от товара на подаръците клиенти задръства пътеките. Ледник, който едва забележимо се плъзга сред някаква тягостна нервност. Сгърчени усмивки, проблясващи капки пот, глухи ругатни, злобни погледи, ужасяващи писъци, надавани от децата, поглъщани от ватираните дядоколедовци.

– Не се бой, миличък, ами това е Дядо Коледа!

Светкавици.

Колкото до Дядо Коледа... и аз виждам един – огромен и прозрачен, възправящ над застиналата тълпа своя забележителен силует на людоед. С кървавочервена уста. С бяла брада. С усмивка на добряк. Детски крачета се подават от ъгълчетата на устните му. Като рисунката на Малкия вчера, в училище. И физиономията на учителката: “Нима смятате, че е нормално дете на тази възраст да нарисува подобен Дядо Коледа?” “А Дядо Коледа – отвърнах аз, – него за напълно нормален ли го смятате?” Взех Малкия на ръце – потеше се от температура. Така гореше, че чак очилата му се бяха запотили... Което го правеше още по-кривоглед от обикновено.

– Господин Малосен да се яви в служба “Рекламации”!

Добре де, господин Малосен чу! Дори вече се е добрал до долния край на централния ескалатор. И даже вече щеше да е започнал да се качва с него, ако не бе прикован на място от черната паст на едно рязано дуло. Защото именно в мене се цели мръсникът му с мръсник... и е невъзможно да сбърка. Установката се завъртя около оста си и се спря неподвижно в посока към мене, после дулото повдигна паст и се прицели между очите ми. Установката и дулото бяха част от танк АМХ 30, управляван дистанционно от старец с ръст метър и четиридесет, който задвижваше машината от разстояние и надаваше леки писъци на очарование. Едно от безбройните дребни старчета на Тео. Ама наистина много дребен, напълно остарял, разпознаваем по сивата риза, навличана им от Тео с цел да не ги изгуби от поглед.

– За последен път ви казвам, дядо, върнете играчката на мястото й.

Нарежда отегчено продавачката от щанда за играчки. Има милата главица на катеричка, която си крие лешничета сред играчките. Старецът изломотва някакъв детински отказ с пръст на копчето за стрелба. А аз отдавам безупречно чест и му казвам:

– АМХ 30 излезе от строя, капитане, става само за старо желязо и за Латинска Америка.

Дребното старче хвърля тъжен поглед на играчката си, а после с решителен жест ми прави знак да мина. Усмивката на продавачката направо ми издава диплома по геронтология. Казньов, ченгето от етажа, изниква неочаквано и прибира ядосано танка.

– Няма начин да не забъркаш някоя каша, Малосен!

– Я си затваряй устата, Казньов.

Една атмосфера...

Танкът му е отнет, а старецът продължава да стои с полюшващи се във въздуха ръце. С известно чувство на облекчение се оставям ескалаторът да ме отдалечи, като че ли очаквам с нарастването на височината да започна да дишам по-свободно.

С нарастването на височината обаче попадам на Тео. Изтупан с костюм в цвят на розово фламинго, чака, както обикновено, на опашка пред кабината за моментни снимки. Усмихва ми се мило.

– Един от питомците ти сее безпорядък на щанда за играчки, Тео.

– И по-добре, поне в същия момент не се разгащва на входа на някое училище.

На усмивката с усмивка. Крадешком. Тео ми посочва стъклената клетка на служба “Рекламации”.

– Там май става въпрос за тебе.

Всъщност и секунда не ми е необходима, за да установя, че от известно време Леман вече се труди. Тъкмо разяснява на клиентката, че вината е изцяло моя. Сълзи бликат от очите на дамата на кратки тънки струйки. В единия ъгъл на паянтова количка е подредила дебело бебе, което едва е успяла да натъпче там. Отварям вратата. Чувам Леман да заявява с тон на най-откровена съпричастност:

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо, съвсем недопустимо е впрочем...

Забелязва ме.

– Впрочем ето го и него, я да го питаме какво мисли и той по въпроса.

Гласът му сменя регистъра си. От съчувствен се променя плавно в язвителен. Случаят е прост. Леман ми го представя със спокойствието на хипнотизатор. Дебелото бебе приковава поглед в мен – безгрижен като света. И така, преди три дни моята служба продала на тук присъстващата дама хладилник с такова съдържание, че овъглил подготвената за Бъдни вечер храна за двадесет и пет души, включително предястията и десерта. “Овъглил” е точната дума, тъй като през нощта по причини, за които Леман желаел аз да му дам обяснение, въпросният хладилник се превърнал в пещ. И е цяло чудо, че при отварянето на вратата му тази сутрин госпожата не била опечена жива. Хвърлям бърз поглед на клиентката. Веждите й са наистина почервенени. Болката, която извира от гнева й, ми помага да придобия плачлив вид. Бебето ме е зяпнало, сякаш съм изворът на всичко. А моите очи с ужас се спират на Леман, който, облегнал се със скръстени ръце на ръба на бюрото, ми заявява:

– Чакам!

Мълчание.

– “Техническият контрол” сте вие, не е ли така?

Съгласявам се с кимане на глава и изломотвам, че е точно така, но не мога да разбера... направени са били всички контролни тестове... Също като с газовата печка от миналата седмица и аспиратора “Боери”!

В погледа на хлапето успявам да съзра избиването на бебетата тюлени... и аз съм сред тях. Леман отново се обръща към клиентката. Говори й така, все едно че ме няма. Благодари на дамата, че не се е поколебала и твърдо е депозирала жалбата си. (Отвън Тео продължава да стърчи пред вратата на кабината за моментни снимки. Да не забравя да му поискам една за албума на Малкия.) Леман смята, че е дълг на клиентите да участват в оздравяването на Търговията. От само себе си се разбира, че гаранцията е в сила и че Магазинът ще й достави до края на работния ден друг хладилник.

– Колкото до допълнителните щети, които сте понесли вие самата и вашите близки (как само говори подофицерът от запаса Леман, с притаен в дълбините на гласа спомен за мястото, където го е пуснал щъркелът – посръбващият си ризлинг добър стар Елзас), господин Малосен ще има удоволствието да го поправи. За своя сметка, разбира се.

И добавя:

– Честита Коледа, Малосен!

И сега, когато Леман започва да очертава професионалния ми път във фирмата, когато Леман я уверява, че благодарение на нея този професионален път ще приключи, в уморените очи на клиентката вече не виждам гняв, а притеснение, после състрадание, придружено със сълзи, които напират да избликнат отведнъж и които съвсем скоро ще пробляснат в края на ресниците й.

Готово, дошъл е моментът и аз да включа сълзотворната си помпичка. През стъклената стена погледът ми се гмурва в магазинния Маелстрьом. Закоравяло е сърцето, което впръсква нови кръвни телца в задръстените артерии. Имам чувството, че цялото човечество се щура под един огромен пакет с подаръци. Хубави прозрачни балончета се издигат непрестанно от щанда за играчки и се събират в едно там горе, под матово остъкления покрив. Дневната светлина се процежда през разноцветните гроздове. Красиво е. Моята клиентка напразно се опитва да прекъсне Леман, който безмилостно описва бъдещата ми професионална биография. Далеч от всякакъв блясък. Като перспектива: две-три дребни службици, нови уволнения, окончателна безработица, приют и общ гроб. Когато погледът на клиентката се спира отново върху мен – аз съм облян в сълзи. Леман не повишава глас. Само мелодично набива клинци.

Не ме изненадва онова, което забелязвам сега в очите на клиентката. Тя ми е ясна. Достатъчно беше само да заплача, за да се постави на мое място. От състрадание. Най-после успява да прекъсне Леман, докато той си поема дъх и... Пълен назад. Оттегля жалбата си. Стигало й само да проработи гаранцията за хладилника, не желаела повече. Не било необходимо да ме карат да я обезщетявам за подготвената за Бъдни вечер храна за двадесет и пет човека. (В определен момент Леман явно е споменал заплатата ми.) Не желаела да загубя работата си в навечерието на празника. (Леман произнесе думата “Коледа” поне двайсетина пъти.) Всеки можел да сгреши, самата тя, не толкова отдавна, на работа...

 

Пет минути по-късно тя напуска служба “Рекламации” с фиш за закупуване на нов хладилник. Бебето и количката остават за секунда приклещени в рамката на вратата. Тя ги избутва и изхлипва нервно.

Оставаме сами с Леман. Гледам го известно време как се подхилва и после – пълно изтощение ли, що ли? – промърморвам:

– Страхотна банда мръсници сме, а?

Муцуната му на разсилен зейва широко, за да ми отвърне... Но нещо я затваря.

Глух тътен от експлозия... Последван от вой.

 

2.

 

Забиваме носове в стъклената стена. В началото не успяваме да видим нищо. Разлетелите се от експлозията две-три хиляди балона скриват Магазина от погледа ни. Издигат се бавно към светлината и едва тогава разкриват пред нас нещо, което бих предпочел да не виждам.

– Мамка му – процежда Леман.

Пълна паника е обзела клиентите. Всички търсят изход. По-яките минават през по-слабите. Някои тичат направо по щандовете, разпръсквайки на талази чорапи и гащи. Тук-там някой продавач или етажен управител се опитва да канализира паниката. Някакъв як тип с лилаво сако е бил изхвърлен и е минал през витрина с козметика. Отварям стъклената врата на служба “Рекламации”. Сякаш съм отворил прозорец насред тайфун. Магазинът е само вой. Отстрани до мен високоговорителят се опитва да внесе спокойствие. Ако не рискувахме да умрем от нещо по-различно, гласът на мис Хамилтън би ни накарал да умрем от смях – пръскалка насред ураган. Долу – война. Горе – възвърналите прозрачността си балони. Цялата сцена на ужас се къпе в рядко виждана нежна розова светлина. Леман ме е последвал и се дере до ухото ми:

– Откъде дойде пък това? Къде гръмна?

Проявява се нещо като привкус на индокитайска възбуда в гласа на стария войн. Не знам къде е гръмнало. Купчина хора със стърчащи от нея ръце и крака задръства ескалатора. Клиентите се качват по четирима наведнъж на слизащия надолу ескалатор, но внезапно се отдръпват под напора на спускащата се отгоре вълна. Тъкмо момент да си изяснят сметките; всички се струпват в основата на ескалатора и започват да се бутат в мелето от хора. Гъмжило и вой.

– Мамка му! – стене Леман. – Мамка му, мамка му, мамка му...

Втурва се към ескалатора, служейки си с лакти, мята се върху командния бутон и спира съоръжението.

На входа на кабината за моментни снимки Тео съзерцава на светлината четирите екземпляра от снимката със собствената му физиономия.

– Вземи – казва той, – за албума на Малкия.

А после всичко се успокоява. Успокоява се, понеже въпреки очакванията не се случва нищо. Някъде нещо е избухнало, но нищо друго не е последвало. Тогава всичко се успокоява. И съвсем скоро можем отново да чуем как сладката Хамилтън препоръчва на нашата любезна клиентела да напусне, запазвайки спокойствие, Магазина и отправя молба към служителите ни да се върнат на щандовете си. Именно това се и случва. Тълпата кротко потича към изходите. Оставя след себе си пространства с безредно валящи се по тях чанти, обувки, разноцветни пакети и изоставени деца. Очаквам да съзра поне стотина трупа. Но нищо подобно. Тук-там служители, привели се над полузашеметени клиенти, които в крайна сметка се надигат и накуцвайки, се отправят към изходите...

Превод от френски Дияна Марчева

Българската литература

© 2000 Литературен форум