Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Евгени Генчев

 Весела жълта шапка... и смешни червени обуща

 

...В омарата на едно лято, дошло навреме, предоставяйки енергия и здраве, Странника се появи изневиделица, уби няколко птици, опече ги и ги изяде. Това не впечатли никого – хората бяха свикнали на какво ли не: "Какво са няколко птици!" – определи тълпа от клюкари и се зарови в подпочвените води на неуместни шеги.

Странника не ги чу. Ушите му бяха червени от кръвта, която бе поел във вените си, и сега лежеше на тротоара, където имитираше професионално просяк и неудачник в едно и също време. Хората му се кланяха доземи за благодатта, която лъхаше от сивосиньото му лице, и го благославяха за смелостта да има розовочервени уши. В този град никой нищо не правеше. Нито добро, нито зло.

Дръзналият да воюва за парче месо биваше предаван на възторжена тълпа от хора с особено мнение за месоядни.

Странника веднага подразбра, че тук чужденците се ползват с привилегията на прегрешението и без колебание се накисна в личното си намерение да обработи този неподготвен за такива като него град. Всъщност градът не беше за пренебрегване. В него живееха към два милиона безработни, безпризорни и всякакви, ощавени от "меката" длан на живота, които вече не можеха да говорят на тема по-различна от въпроса за изцерението... "Какво изцерение?!" – Странника надуши златна диря на пари. Хората имаха пари, въпреки парадоксалната безработица успяваха да сковат двата края на веригата, наречена за краткост: кухня – клозет!

– Какво изцерение търсиш, човече? – гордо се усмихна той на един замръзнал на мястото си човек и го бодна в корема с пръст. Човекът не трепна. Улови с поглед жилестата ръка на Странника и се изпоти.

– Жегата е непоносима! – каза човекът и добави: – Махни си ръката, ще се опека в тая горещина.

Странника го премери с вещ поглед и каза някак весело:

– Но вие сте чисто гол!

Човекът кимна с глава, замаяна от разсъждения, и уточни:

– Тук това е забранено...

– Нещо като трик? – опита злобно Странника да разговаря с този обект, който му бе симпатичен.

– Този град вече е забравен от смъртни! – Човекът се вцепени и замръзна. Странника се замисли и отвърна вяло:

– Аха... не виждам нищо нередно... освен онези там, дето крещят замръзнали от сту... страх. Какво е прегрешението?

Човекът го изгледа на свой ред дълго и каза:

– Вие не сте оттук. – Юмрукът му се сви като топка.

Странника трепна:

– Така е. Не съм оттук.

Юмрукът изведнъж омекна и се превърна в топла длан, която улови неговата:

– Убий ме! Не мога сам – изтърси ненадейно човекът и се изпоти смръдливо.

– Нямам нищо против, стига да ми обясните, какъв е проблемът?! – недоумяващо предложи Странника.

– Няма проблем! – човекът изглеждаше вбесен, макар че не трепна, когато бързо изрече: – "Бутнете живота ми от скала"!... По дяволите, не четете ли Кастаниеда?!

– Нямате ли си друга работа? Вижте колко хора има около вас!... Нима искате да ги наскърбите?

Човекът пусна ръката му и каза волево:

– Тук версията се разпада и започва животът!

Странника го изгледа тъпо и взе решение:

– Ако си платиш добре, ще те убия.

Ненадейно човекът подскочи високо и го целуна по козирката на жълтата шапка, като целеше челото му:

– Най-после!... Детската ми мечта беше някой да ме застреля! – и го прегърна интимно.

Странника почувства възбудата в човека и се опита да се отскубне:

– А друга мечта имате ли?! – ядосан го халоса по главата. Онзи блесна от щастие и се усмихна гальовно:

– Да изглеждам красив!... – и отново го целуна по шапката, вземайки я за плът.

Странника бръкна в джоба си, извади малокалибрен пистолет, каза важно:

– Имате ли снимка за некролог? – и зареди патлачето. Човекът гледаше процедурата любовно и сияеше от радостно очакване. Странника се опита да избегне мисълта, че изведнъж се превръща в убиец, но тук явно си имаше други традиции към непознати и той го прие с малко воля, като също се усмихна сияйно. Вече беше сигурен, че в този град никой не наказва убийци, по-скоро ги възнаграждава с крем-карамел и вафли "трепач" – последното бе видял веднъж, като се преструваше на просяк, от телевизора в автомобила на мъж, който го гледаше нежно и нищо не говореше...

"Странно! – разсъждаваше, доколкото можеше, Странника. – Тук порядките са доста разкрепостени, макар на идване да бях впечатлен от каменната крепостна стена, опасала града като феодален паметник!?"... – Той не подозираше, че крепостта бе символ на благоденствие и жертвоготовни изстъпления, а не паметник на крепостно мислене.

Изпаднал в информационна дупка, не разбра, че съоръжението, макар и старо, си вършеше работата.

Стената старателно подмамваше странници, привличаше ги неудържимо с оригиналната си крепостна архитектура, не толкова фрапантна, колкото неразгадаемо изкусителна... досущ като жена в период, когато възрастта й няма значение.

– Защо искаш да умреш? – попита недалновидно Странника и чу смях:

– Ние сме вечни поданици тук, а безсмъртието се наказва с нощни кошмари, особено ако си преял с мръвки от пилци и кучета, а също така, ако си гол през зимата или облечен през лятото... Разбра ли?!

Странника кимна глава в знак на разбирателство и отново се замисли.

– Защо се бавиш?! – Човекът целуна прашните му червени обувки и кресна: – Убий ме!

Странника го погледна с дълбоките си черни очи и каза тихо:

– Тихо!... Подишай още малко чист въздух.

Човекът изглеждаше притеснен:

– Ако не ме убиеш до час, градът ще погълне разума ми или поне това, което е останало от него!

Странника се учуди:

– Как тъй ще ти погълне разума?

– Обикновено става след мръкване... Става опасно! Нито може да се пуши, нито да се тича около крепостта, катеренето по стената е невъзможно, защото е жива и всеки дръзнал да се качи отгоре ґ, се наказва. Тя е жива и яде хора. Не разбрахте ли, че този град е омагьосан!

– Нали уж сте безсмъртни?!

– Само през деня... нощем е друго... Само болка и страх!

Човекът се разрида като психирано дете в тъмна стая:

– Убийте ме, моля ви! Ако не умра днес, довечера ще се наложи да оцелявам до утре!... Не се бавете, слънцето залязва! – вече изглеждаше ужасен. Странника го съжали и отвърна:

– Досега не съм стрелял в хора. Може да трепна и да не улуча...

– Стреляйте, докато улучите, по дяволите!... Този град е човекоядец! Стреляйте, пада нощта!

– Ти си страхливец или луд! – реши Странника. – Може би и двете! – прицели се в главата му от упор, сви показалеца си и затвори очи. Не искаше да види какво ще стане с черепа на този нещастник. Пусна куршум в слепоочието му, а онзи се изтегна без китка на паважа. Появи се кръг от кръв и почитатели на страха, какъвто тук явно се появяваше само вечер, когато гледаш телевизия и нищо не разбираш!

Странника чу нетърпеливи ръкопляскания и смехове.

– Защо се кикотите?! – не разбра той.

Хората го сочеха с пръст и продължаваха да се дерат:

– Защото тук щастието идва след смъртта!... Убий и нас!

Странника се почувства застрашен. Тълпата стегна тесен обръч около него и протегна хищни ръце:

– Ти си бог! Ти си нашият изцерител! Приюти ни в обятията си!... Гушкай ни! Гушкай ни!...

Странника настръхна антихомосексуално:

– Да го оставим за утре!... На светло е по-красиво.

Обръчът веднага се разпадна от обещанието и се разотиде в очакване... "Утрото няма да ме завари тук!" – реши Странника и се завтече към портала на града...

Когато се опита да отвори вратата на крепостта, усети, че нещо го хваща за ръката... "нещо като поздрав при изпращане" – усмихна се той. Тежък бас опроверга усещането му за вежлива обноска:

– Денят е за безсмъртни, нощта за убийци. Следва наказание...

Дотук Странника нищо не схвана. Това не му попречи да види, че крепостната врата се превръща в хищна паст с огромни, пожълтели от лоша хигиена зъби, които сръфаха бавно тленното му тяло, докато в това време, като истински странник, той размишляваше над закученото положение – "Тука ме хванаха натясно!" – и умря като вкусна мръвка в устата на Крепостта, която защитаваше Града от Странници по време на урагани.

...Тогава вечерта оголи гнили венци и от север задуха студен вятър. Вятърът отнесе миризмата на юг... Градът скимтеше като изритано псе и се мъчеше да задържи с ноктести лапи, отлитащите си данъкоплатци и поети, поети от силния вятър...

Забравен градец, със свои виждания за необходимостта от ветропоказатели, който не иска да опустее, като през онази ветровита нощ, когато случаен пришълец си пръсна черепа на паважа като орех, тресящ се от нерви...

Забравени хорица със свои виждания за верноподаничество, които вятърничаво летят и крещят неистово: "Свобода, свобода, свобода!" – до прегракване, до трети петли...

– Мразя родоизменници! – кресна Градът и Вятърът утихна.

От дъното на тънкия хоризонт се появи първият слънчев лъч. Градът и поданиците си отдъхнаха...

...На другото утро, когато безсмъртието бе възстановено, от Странника откриха само веселата му жълта шапка и смешните червени обуща...

Заговори се, че Крепостта не е корумпирана по отношение на платени странници убийци.

Слънцето изгря и обля в магмени блясъци града, забравен от всички, задъхващ се в желязната прегръдка на крепостта си. Хората бяха замръзнали в позата на изнуреното очакване, на някой и друг странник.

Традицията бе съхранена...

Българската литература

© 2000 Литературен форум