Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любен Станев

  Писмото

 

В средата на май, десетина дни след връщането на Павел от Стокхолм, дойде най-неочакваният, но жесток и съкрушителен удар.

Една сутрин пощаджията позвъни и подаде на Люба продълговат плик, надписан на чужд език и облепен с пъстри, непознати марки. Беше адресиран до “д-р Павел Буков”, на гърба нямаше подател и като се взря по-внимателно в марките, Люба позна, че са шведски. Това изведнъж накара сърцето й да затупти по-силно, обзе я догадката, че им съобщаваха нещо, свързано с операцията на детето, и без да се замисля повече, разкъса плика и извади отвътре розов лист, изпълнен с едър, енергичен почерк. Разбра, че писмото едва ли е такова, каквото бе предположила в началото, и се накани да го пъхне обратно в плика, когато в очите й се наби обръщението най-горе: “Майн либер Павел!” – прочете тя, обърна листа да потърси името на автора и в същия миг краката й се подкосиха. Беше учила немски в гимназията и бързо схвана завършека на длъжкия текст, идващ от Стокхолм: “Целувам те най-горещо и непрекъснато си спомням нашата пламенна нощ – твоя Сун.”

Остави писмото на масата, сякаш то я беше опарило, но и с ужасно неловко чувство, че бе извършила нещо грозно, за което щеше дълбоко да съжалява... Ето значи с какво бе изпълнен престоят на мъжа й в красивия северен град, нищо чудно затова да се беше забавило и връщането му!

Поколеба се съвсем за кратко, после, като хвърли бърз поглед към Асенчо, който лежеше буден в креватчето си, протегна ръка към масата и взе писмото. “Който каже “а”, трябва да има смелост да продължи!” – мина й през ума, докато изваждаше отново листа от плика.

Плъзна поглед по текста, сгърчила някак омерзително лице, но в същото време и с възбудено вдигнати вежди. Доколкото разбираше немски, успя да разчете и схване първите редове. Неизвестната шведка, владееща чуждия език не по-добре от нея, припомняше части от разговора им за някаква романова тетралогия на ирландски автор, правеше иронични забележки за някои от присъствалите на срещата шведски писатели комунисти, за които по-голям белетрист от Максим Горки не съществувал. По-нататък авторката на писмото заявяваше, че присъствието на Павел в тази среда й приличало на оазис в пустинята на техния скучен литературен живот и още преди да си тръгнат от легацията, тя вече знаела как ще протекат следващите часове...

“Ще знае, разбира се, като е видяла колко му е слаб ангелът на българския... оазис!” – прелетя саркастично през главата й, след което продължи да чете нататък.

“Моля те да не ме разбираш криво, скъпи Павел. Знам какво изпитваш по повод болестта на твоето момченце и ако само за миг бях доловила, че си далеч от всякакви мисли за любов, нямаше да те поканя у дома. Но за мое неизказано удоволствие не беше така, ти знаеш по-добре от мен каква е силата на токовете, протичащи между един мъж и една жена, и аз се радвам и не съжалявам, че бях разгадала безпогрешно нещата...”

“Разбира се, че ще ги разгадае, като очите му са святкали още в легацията, докато са разговаряли на литературни теми или всички са му изказвали съчувствията си за болното дете и пожелания за неговото благополучно лечение у тях!” – прекъсна тя отново за кратко четенето с туптящо от възмущение гърло.

А след това дойде най-отвратителният и безсрамен пасаж, от който й се доиска да изкрещи или да запрати някаква ваза към прозореца. “Не бих желала да те лаская, ти си усетил, че говоря прямо и без дипломация, но не мога да не изкажа задоволството си от това, че си допаднахме отлично в сексуално отношение и че прекараните с теб часове ще оставят най-скъпи и незабравими спомени в мен. Целувам те горещо и си мисля непрекъснато за нашата пламенна нощ! – Сун.”

Първият й неудържим порив беше да смачка или накъса писмото на парченца, даже понечи да го направи, но в последния момент се отказа. Захвърли плика настрана, взе детето от креватчето и го притисна до гърдите си. В очите й напираха сълзи, имаше чувството, че я бе затиснала непосилна тежест. Колкото и да се смяташе за нестандартна личност, колкото и да съзнаваше, че нищо друго освен малкото топло телце в ръцете й не я вълнуваше и не можеше да има значение за нея, Люба не намираше сили да превъзмогне жестокото унижение и обида, причинени й от това отвратително писмо. И все пак не неговата непозната подателка беше главният виновник за ужасното й състояние, а човекът, когото смяташе за най-близък в живота си, но който бе извършил едно неокачествимо мерзко предателство. Коя жена, коя майка би могла да оправдае и прости подобна низост? Докато беше бременна и трябваше да лежи и да пази плода в утробата си с цената на всичко, като че беше по-лесно обяснимо и дори неукоримо, ако той й изменеше, но сега, след като вече живееха нормално, тя не можеше да се примири с извършеното от него.

За миг я клъцна през сърцето догадката, че може би пък отдадена изцяло на мисли и грижи за Асенчо, се беше променила коренно като любовница и това я правеше безинтересна за мъж като Павел. Опита се да открие в тази мисъл някакво рационално зърно, някаква сламка, за която да се хване, за да смекчи вината му, но в следващата секунда отново я връхлетя като задавяща вълна убеждението, че нищо не може да спаси мъжа й от заслужено презрение. И то не бе предизвикано толкова от самата му простъпка – най-вероятно от тази мимолетна връзка нямаше да произлезе по-нататък нищо. Главната и решаващата в случая беше чисто моралната страна на нещата, доказателството за непочтеността и ненадеждността на човека, когото тя наричаше свой съпруг и баща на детето си.

Остави Асенчо върху широкото двойно легло и бавно се изправи на крака, обзета от чувството, че за няколко минути бе остаряла с години. След това прибра писмото в дъното на едно чекмедже, което Павел не използваше, и се зае с приготвянето на обеда.

Когато по-късно той си дойде и както обикновено напоследък, се отнесе с подчертана нежност и към нея, и към детето, изведнъж я обзе нова вълна на ярост. Плъзна очи по силните му, започнали да почерняват от слънцето ръце, по устните и тила му и ясно си представи как по тези части на тялото му се беше докосвала някаква руса и вероятно подчертано чувствена шведка.

Опитваше се да се държи нормално и това й костваше неимоверни усиля. След като се нахраниха, сложи Асенчо в креватчето му, докато Павел някак предизвикателно смъкна ризата и панталона си и се мушна под одеялото.

Люба се отпусна на своето легло с гръб към него, наведена над гукащото момченце, и в следния момент трепна, усещайки как ръката на мъжа й я обгърна през кръста, за да я привлече към себе си. Извърна глава и изведнъж попита с нескрита насмешка:

– Би ли ми казал, какво точно значи на шведски... “Сун”?

Видя как Павел внезапно притихна, полуотворил някак смешно уста, после се ухили с прекалено нехайство.

– Как се сети за това?... Сигурно защото съм споменал в пътеписа си такова име ли?... Доколкото знам, значи “слънце”.

– Аха! – подсмъркна злобно Люба и рязко се изправи. – Сигурно си я наричал нежно... “слънчице мое”!

– Какво говориш... не те разбирам? – надигна се на лакът Павел.

Не искаше, нямаше право да мълчи повече. Пристъпи към шкафа, дръпна чекмеджето и извади отвътре писмото.

– Поздравления за... доброто представяне в секса! Не си изложил България! – и тя метна продълговатия плик към него, наслаждавайки се на жалкото стъписване, което се изписа върху лицето му. – Можеш да го прочетеш, а няма да се учудя, ако речеш и да го унищожиш! – подхвърли тя, обръщайки му гръб.

Чу как хартията зашумоля в ръцете му, но веднага след това до слуха й достигна потрепващият му от обида и възмущение глас:

– Не съм го очаквал, никога не съм допускал, че можеш да паднеш толкова ниско – да отваряш и четеш чужди писма!

Люба се извърна гневно към него:

– Ролята на подлец, който вика: “Дръжте крадеца!”, прекрасно ти отива!

Жлъчна, крива гримаса играеше по лицето на Павел, додето шареше с неспокоен поглед по розовия лист. Накрая отпусна ръце застанал някак комично на колене, с голи бедра и ръце и жалко увиснала долна устна. Но в следния миг скочи от леглото, навлече нервно панталона си и стисна юмруци.

– Е, добре, не крия, че го направих! Ти сигурно си нямаш хабер какви конски мухи са шведките, не искам да се изкарвам светец, но който и да беше на моето място...

– Млъкни! – извика тя с наново бликнала в гърдите й омраза. – Един свестен мъж никога не би говорил така за жена, на която сигурно е свалял звезди от небето... Всъщност... шведското “слънце” хич не ме интересува, за теб си мисля, за твоята съвест, за морала и съзнанието ти на писател и лекар и най-вече на баща на едно нещастно и може би обречено дете... Но защо да се учудвам – какво друго, ако не страх и продажност се криеха и зад бързия завой, който извърши в творчеството си?! Може ли човек с подобно... нравствено уродство...

– Ти не си добре! – прекъсна я той със злобно изкривена уста. – Трябва да се лекуваш сериозно при психиатър!

– Негодник! – изкрещя Люба, без да се усети, и в същия миг откъм креватчето долетя внезапният уплашен стон на Асенчо и тя потресена видя как момченцето мести като обезумяло очи от баща си към майка си и понеже никой от тях не се сещаше да го вземе и успокои, се разхлипа с тих, горестен плач.

Чак тогава Люба се люшна към него и посегна да го погали, но детето извърна главица настрани, продължавайки да стене все по-тихо и безутешно. И тя видя ужасена как най-напред устничките, а веднага след тях и бузките му бързо и някак зловещо посиняха. Грабна малкото, отпуснало се телце, притисна го към себе си. Асенчо замлъкна, притвори оченца, натежа някак мигновено в ръцете й. Пред погледа на Люба като че падна черно перде, тя се извърна към мъжа си и изсъска с цялата ненавист, която се беше събрала в гърдите й:

– Излез, махай се тутакси, ако не искаш да... Вън!

Павел се подвоуми някое време, после наведе глава и затътри крака към вратата.

Този път пристъпът не отмина лесно и от очите на Люба не спираха да текат сълзи на страх, отчаяние и жестоко самообвинение. Тя беше виновна за бедата, споходила скъпото й момченце, тя и онзи мерзавец, заради когото бе изпуснала нервите си, довеждайки крехкото създание до истински стрес! Сложи го внимателно върху своето легло и се надвеси над него, без да отмества очи от личицето му, молейки се едва чуто кризата да отмине и Асенчо отново да се загледа в нея с красивите си умни очи...

Не разбра колко време изтече така, когато я сепна шум от бързо приближаващи се стъпки и в стаята влезе майка й. Вероятно Павел бе избързал да я осведоми за Асенчовия пристъп, а може би и да й се оплаче от нея, защото тя се упъти решително към кревата. Не беше виждала досега внучето си в такова сякаш безжизнено състояние и устните й се разтрепериха от страх... В този момент момченцето леко се раздвижи, изпъшка, повдигайки няколко пъти по-спокойно гърдичките си, и накрая отвори очи. Тогава Люба скочи от кревата и се хвърли в обятията на майка си.

– Мина... и този път мина, мамо!... Беше ужасно!

Българската литература

© 2000 Литературен форум