Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пиер Остер

  

Пиер ОстерПиер Остер – един от водещите френски поети – вече петдесет години присъства в поезията. Томчето с избрани стихове, излязло в престижната поредица Poйsie на Галимар, показва не само какво е написал поетът, но и какво не си е позволил да пише. Минала през екстравагантни експерименти, претърпяла най-различни метаморфози и през последния половин век, френската поезия чрез творци като Пиер Остер показва, че стойностното не признава моди и увлечения. Макар да обича да се шегува, че е написал твърде много (сто и петдесетина стихотворения), Остер знае, че това, с което имаш шанс да останеш, е всичко, пътуващо през годините, необремененото от ефектности, отлитащи назад със самото време. Думите у този поет и преди пет десетилетия, и днес са едни и същи – в тяхната голота и първозданност – и само неповторимите изживявания на твореца ги правят различни и нови. Широкият, разлат – по Клоделовски – стих (а може би това е и от Библията), неочакваните метафори, римите, смятани за безвъзвратно изчезнали във френската поезия и завръщащи се триумфално напоследък, и най-вече средиземноморската чувствителност и осезаемата реалност, която ни кара да забравяме за думите – ето го модерния поет.

Паметна година

Седемнадесета песен
(Откъси)

Небето над върхарите синее – роза с блясък меденозлатист.
И вятърът свисти, пърполи. Рони се перо от птица. Пада, слитайки, от лист на лист.
Без дума да пророня, вдигам се в зори и тръгвам към познатата градина,
която слънцето веднъж до днес надменно не подмина.
Тревата пепелее. Съмва се. Сега е най-студено. Мраз.
И към нощта солена и нехаеща уста отварям аз.
И вятърът подтиква ме да възприемам всичко като дар или победа. И сроден
с деня, да му се радвам аз, понеже тъй е хубав тоя ден.
Понеже аз открих на прага на един хамбар – на стража! –
дърво огромно, властващо над мен...

*
Седалище на боговете – ето я страната, към която се стремя и аз.
Но може само да мечтаем да ни отведат на оня стръмен бряг и нас.
Край къщи, сипеи и храсти птиците пак вдигат олелия.
Аз бурята зова и под разперените дъбове се крия.

*
Окачвам аз над пяната невинна, там, където сам обичам да лежа на хлад,
венчетата на прасковения измачкан цвят.
Желанието ме държи нащрек... Аз виждам шумата как трепка като жива.
И мирисът, довеян от морето, над селцата се разлива.

*
Под моя взор самотната градина в пламъци внезапни се замята.
От спомена за някаква усмивка само се разгаря пламъкът в душата.
И в името на боговете, тия мрачни богове, които властват над света стъмен,
събирам мислите си, за да срещна най-сърдечно тоя ден.

*
Отеква вик над стрехите и цялата земя трепери.
Тъй път изровен ражда в мен мелодия и гола, и корава,
като че екът от чакъла под краката ми се сблъсква с рог сред непозната някаква дъбрава!
И с рога в същата дъбрава се разпалва и трепти една звезда.

*
Аз мога и звездите, и самата нощ аз мога да забравя.
Денят свенливо се прокрадва в къщите, които му посочвам аз,
и жалбата, която слушах, се превръща пак в божествен глас.

*
Сънувам аз нощта... Сънувам пак паническата тишина,
която в мрака ме пронизва с тайните на тая тъмнина!
Морето бие се в скалите и разбирам, че това е сън наяве.
По голия ти гръб се стичат алгите, които тихо моята ръка постави.
Навсякъде в полята и горите трупа се и трупа нещо като вілна
и тя се къса на фъндъци и витае, и се сляга, вече цялото поле погълна!
Навсякъде вълма от вілна. И в началото на лятото натъпкан сеновал
напомняше полето, там, където аз на стража бях стоял –
да дебна птиците! За да издебна птиците и да зова земята,
ми трябваше да съм невидим!

*
И сякаш Бог ми диша във врата! И Бог през кръста ме е сграбчил!

*
Едва се сдържам да не хукна, да не викна с пълно гърло!
Да не крещя, на завет сврян под тоя дъб, от корен раздвоен.
Да не оплаквам тая хубава възможност, от която досега съм бил лишен.
Ще дойде есента. И тръни ще чернеят пак по клонищата оголели.
О, голи ябълки! Листата им ще гният из канавките край пътищата бели.
Нарастващата тишина говори за едно на минувача – пладне е. До моя слух
размереният шум на стъпките ми стига все по-глух.
Ах! Всуе трогва се душата ми – която и дървото даже я засяга –
от всичко тук, способно да цъфти. Да, всуе днес без мъка и веднага
изричам аз случайна дума пред вълненията на деня,
наместо към смъртта да я отправя, щом настане време да се вледеня
и аз! Тръстиките не трепват, спят. И аз спокоен съм пред гледката невинна.
Нов образ аз извайвам от парчето глина.

*
Приятел и на боговете, пръв приятел на стените, моля ги за помощ тук...
Солта варосала е камъка сивеещ, закопан до половината в земята.
Изправен пред нещата и пред свойта сянка, ах, от тая милост и на мен ми се топи душата.

*
Аз стигам като в сън до простотата на различен, друг език.
Не може нищо според мене да ограби жалките останки на сезоните – едни и същи.
Земята дава топлината си на заем на смълчаните могъщи къщи.

*
Сега вечерното спокойствие прилича на лице, обичано от мен горещо.
И аз разбирам в тая самота, че нежността не е напразно нещо
и че човек, ако ще трябва да умира, за да може в края на нощта отново да възкръсне – то
най-хубаво е да умреш, докато милваш някакво листо.


*
Небето между камъните е затворена блестяща раковина.
Звездите вътре озаряват хаоса на глъбината синя!
Към свойта участ безразличен, но като човек останал сам в полето, ограден, под блясъка,
усещам силата, с която някаква звезда изпитва тялото ми и ме стряска,
и ми напява, без да пее, че земята моя е и нейният завет е
да се въздигна и да бъда силен, и да предизвиквам боговете!
Един двуличен лъч огрява билото на хълм заоблен и за всички го разкрива.
Диханието на нощта замира в клоните на посребрената превита ива.

*
Как всичко благотворно е наоколо... Как дъхат листите благоуханни,
когато с пръстите си мачкаш ги, когато ги разтриваш с длани,
когато на колени вдишваш аромата им! По-силен от останалите мириси, дъхът
на водорасли и на сол се смесва и прониква в мойта плът.

*
...Омайва вятър моята уста.
Ще дойде ден да чествам своето последно ложе, там, в пръстта!
Аз обожавам извор тук, върба... Лукаво свиващо се рамо.
Тръстиките край ручея будуват, колко близки някога ми бяха само.
Земята топла е като жребец на задните крака изправен, в пяна цял,
като прегърнато дърво, около чийто ствол си се въртял!
Познах аз – о, небесен огън! – гъстата наслада, сладостта, която ти отне ни,
когато наградих с целувка розата, прилепнала към мойте устни вцепенени.

*
Припъпля мракът там, където крачех със сърце неутолено, изнурен.
Разтваря гърло изворът, покорно следвал ме, безброй възхвали чул от мен!
Желая го, предчувствам го, съзирам го под кипналата пяна.

*
Аз искам с вятъра да си припомня нескончаемата глъч,
която ме замайва и ми казва, че те има.
Но аз предсказвам по-добре от птиците, че няма да ме стресне бурята неукротима
от прилива до отлива, от прага на обора до камарата димяща тор.
Допряно, гъвкавото клонче си остава същото, щом гривекът се върне. В моя взор
нощта се спуска пак. Пред ниската ограда
оглеждам пак земята, целина, където младостта ми неведнъж ме изненада.
Набръчкан камък там, под бора, към самите богове вопие.

*
Апатията на морето често навестява спомена за всичко тук, което ме опива.
Аз чувам откъм сечището топлото дихание на кон.
Викът зловещ на бухал носи се от склон на склон...
И недалеч от локва твърде мрачна (с облаците, бягащи в безреда!),
където моят взор помръква и където крия се след някоя прекъсната беседа!
Тревата вече цялата е жълта, под бодлите на трънаците изсъхна.
И ни дърветата, ни девственият вятър, нито тишината бистродъхна
ще могат да ме спрат да обожавам тоя бледорозов свят
и да не сложа с устни на гърдите ти спасителен за мен печат.
Безкрайното небе тече като река разлята,
река, с която – кораб-подпалвач – ще слезе слънцето зад планината!
Раздира се най-белият от всички флаг...

*
Ако денят променя се от зид, отрупан с грамофончета – не може
тук нищо да ме спре по пътя към поляната, която ще е наше ложе.

*
Възлиза утрото над хълмите. Животът ми без мене се развива.
Човек на бягствата, но и безсилен пред страстта си към плътта стипчива
на кротките зеници, сякаш блатно слънце, в жаждата си аз не знам
да има друг всемир освен ливадата, където скитам сам.
Ветрецът тих лицето милва. И набръчква плитката разлята локва.
Пристъпвам. Златото покълва. Още крачка. Някакъв кепенец клоква.
Излита птица под звездите, в глъбините на сивеещото се небе,
с едничък удар на крилото гребва повече и от това, което би могъл денят да загребе.
Понякога със сянката си някакви останки ще наметне тя по двата стръмни бряга.
Небето сиво е. Нощта се стапя. Идва утрото и край на краткия ни отдих слага.

*
Всемирът в края на ноември на разраснал се градец прилича. Небосклона
е слязъл ниско, с разпилените квартали, с ширнатата вилна зона.
Вървя... И натежалите звезди тъй както дружно греят,
тъй дружно и бледнеят, докато най-сетне не угасне полилеят.
Ах! Аз докосвам с моята тояжка – или милвам го – едно дърво мъхнато,
безпаметният пясък ще научи името, което ми е толкова познато.
О, златна пъпка до метличините в твоите коси!
(Как твойта крехкост ми напомня за цветята, чийто двойник винаги за мен ще си!)

*
Огромните пустеещи градини там зад къщите ще ги съзреш,
почитани от месеците лунни – вятърът е все по-свеж –
огромните градини, обещани ми отдавна, тази придобивка по закон на мене ми се пада,
ще се разтворят и ще вкуся в тях най-сетне от внезапната прохлада,
щом нямал съм до днес на тоя бряг, до корабите близо, строен бор –
за страж на ручеите и на целия простор.
Преди градините, овошките заобикаляха селата.
И чуваше се още от зори да громолят коли в далечината.

*
Пред каменно корито нова гледка откроява се в зори.
Денят сред тишината на просторен двор подобно зуница гори.
Раздипля се, раздипля се – и светлината става пъстропера.
Потиска ме нощта, като в затворена и мрачна стая цял треперя.
Но по пътеки и по пътища възвишени ята
опъват нишката, която вдига към небето изворната бистрота.

*
...Един глиган под скритата отдавна месечина,
изпълнен с кръв и ярост, с моите желания налят,
извръща се, напрегнат цял, извръща се и псетата отбива с яд!
Предсмъртен тежък въздъх. И аз дишам, без да шавна.
Смирено призовавам боговете, властващи над тоя свят отдавна.
Спокойно. Чисто е. Предчувствам аз – обилно време предстои.
И слънцето – от връх на връх – се вдига над върбите, между мойте пръсти то струи.

Превод Кирил Кадийски

Българската литература

© 2000 Литературен форум