Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Реалност и мит

Словa на живота и словa на литературата

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Поколенията, подготвили революции и освободителни борби, жадуват за реалност и истина (вж. произведенията на Петьофи и Ботев), докато преживелите трагичния погром и жестоката мъст не са в състояние да понесат суровата реалност и неподправената истина. Сред отчайващия провал те имат нужда по-скоро от утешение, от “вяра в по-добрите времена” и лековити блянове. Това споделя за себе си и самият Мор Йокаи в заключението на романа си: “Много време мина от голямата бран! – Двайсет години. – Една пета от века: една младост.

Пролетта на човечеството напъпва в ново поколение, което при всяка среща ни внушава онова, което ни е толкова трудно да повярваме: че вече сме остарели.

В парка на будайската крепост тревата е избуяла зелено и на зелената трева под златистите лъчи на светлината засмяно дете играе с бяло агънце и сплита от сини и бели полски цветя венец на врата на агънцето...

...Милостив е Бог! – Дарява зелена трева на напоената с битки земя; бяло агънце на зелената трева; невинно, кротко ангелче на агънцето за другарче в играта; – балсама на забравата за дълбоката рана; – надеждата за по-добри времена на изстрадалата унгарска нация.”

Следователно след разгрома на освободителната борба през 1848–1849 г. и Априлското въстание от 1876 г. и в Унгария, и в България романтиката става историческа необходимост. Историята има велики, сияйни периоди, за които реализмът е неизбежно актуален, и има мрачни, кризисни епохи, сред които мъжделеят единствено проблясъците на романтиката. Във времето, последвало бруталната военна деспотия на Баховата епоха (1850–1859) и разгрома на Априлското въстание, и в двете страни се чувства нуждата от бягство в един приказен и митичен свят.

Мор Йокаи и Иван Вазов стигат до романтиката, водени от стремежа да събудят спомена за героичното минало, от страстното си желание да станат спасители на нацията. В най-кризисното време те подкрепят народната душа, те разбират, че само с помощта на романтиката могат да отсъдят справедливост на падналите герои. Вазов добре е разбирал това: “Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря, преди да поживее.

Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.

Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм – капитал от няколко страдалчески века, – всичко нахалост отиде в един миг!

Страшно пробуждане.

А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!”

И двамата се обръщат към романтиката, водени от националния си светоглед. Насочват вниманието си към типичната родна среда, към унгарските, респективно български, образи в нея. Отказват се от градените като антитеза героични персонажи на романтиката: от разни Квазимодо до самотните титани, от съдбовното отмъщение. Героите им са хора, които живеят в хармония със средата и със самите себе си. Националното и Йокаи, и Вазов търсят в борбите от близкото минало. Те смятат, че макар и най-възвишеното превъплъщение на националното: прекрасната епоха на дръзките начинания, на самопожертвователни и бляскави личности, да е била потъпкана в калта от 204-хилядната руска армия, от башибозуците и редовната турска войска, ала със средствата на поезията, забулена в искрите на романтиката, тя би могла да се спаси за настоящето и бъдещето. “Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски – за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини – сюблимни височини – с черешовите топове...

Едно поетическо безумие.

Защото младите народи, както и младите хора са поети.”

Затова и най-прочутите им прозаични произведения “Синовете на човека с каменно сърце” (1869) и “Под игото” (1887) са героични оди на освободителната борба. Самият Мор Йокаи е замислял романа си като “Песен на нибелунгите” на новото време: “Самотният народ на една малка, изолирана от света страна със свои сили да се защити с триумф и слава от набезите, надвиснали над него от девет посоки! Да не може да се справи с него само “един” гигант! Да се насъска срещу му и другият колос на Европа, а той да се пребори и с него, и пак да се налага да се примири сам, да се остави да го погазят!

Отде е взел тоз народ митичната си сила за тази Нибелунгова песен на новото време.”

Йокаи и Вазов говорят патетично за националната жертвоготовност, за бляскавите примери на родолюбие. Патриотичният им плам е чужд на съвременните им западни романтични писатели. Дори “1793” на Виктор Юго е по-аналитична и скептична. (Това е разбираемо, тъй като националната проблематика вече от векове не е въпрос на живот и смърт във Франция.)

Друг източник на романтиката на Йокаи и Вазов е идеализацията. Характерните образи в произведенията им са истински хероси. Йокаи пресъздава цяла поредица от благородни герои от епохата на реформите и на освободителната борба, носители на гениални добродетели, в типично унгарската атмосфера на провинциалните курии (Золтан Карпати, Иван Беренд, тримата Барадлей и т. н.).

Вазов не е могъл да въведе героите си в двора на българските нотабили, ала подобно на Йокаи показва чудесния задушевен и поетичен свят на заможния чорбаджия в навечерието на въстанието. И външният образ на тоя изпълнен с щастливо жужене кошер е наситен с национални багри: “Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше деня и нощя, и между високите бухлати чимшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люляково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.”

Йокаи и Вазов изобразяват не суровата действителност, а небесното й подобие, въздигнато в сферата на поезията. В произведенията им напразно ще търсим картината на сблъсъка между различните прослойки, анализ на допуснатите грешки. Те са певци на националното единение. За тях и назадничавостта е простимо прегрешение в сравнение със смъртния грях на родоотстъпничеството. И в двата романа може да се открие характерна двойственост, произтичаща от личността на техните автори: преплитането на поетична приказност и действителност, на илюзия и реалност. Типичните им образи са бляскави хероси, които ту са прекалено близо до обикновения човек, ту са прекалено идеализирани.

В романтиката и на двамата автори наред с възторга има и известно опиянение, което затруднява формирането на националното съзнание и в този смисъл въздействието им невинаги е само благотворно. Това, което прави Йокаи между 1820 и 1850 и Вазов от 1876 до 1878, е блестящ пример за митотворчество и национална самозаблуда. Литературата е закърмена от митоса. Тази многообхватна митология в романите “Синовете на човека с каменно сърце” и “Под игото” всъщност се гради не толкова на конкретните събития от освободителната борба и въстанието, а по-скоро на визията, която отделни епизоди от историята са създали във въображението на Йокаи и Вазов. Митът така е омагьосал действителността, че и до днес виждаме единствено през призмата на този мираж унгарската освободителна борба и българското въстание.

Да си представим само какво биха писали Петьофи за освободителната борба и Ботев за въстанието, ако бяха останали живи! Това, което и Захари Стоянов. Нека сравним картината, с която Захари Стоянов описва въстанието, с тази, която ни е оставил Вазов след одеското си митотворчество в романа “Под игото”!

“Под игото” е пример и за това до каква степен емигрантското мислене може да отвлече човека от трезвата преценка за живота. Дори в букурещките съчинения на Ботев могат да се открият характерното за емигрантското светоусещане “изопачаване”, “емигрантско късогледство”: отъждествяването на бляновете и мечтите с действителността.

Захари Стоянов инстинктивно попада на наивната и неподправено реалистична жилка на българската проза, която от Софроний Врачански насам се сбира като подпочвен поток. При него митология е самият живот, както и при Врачански. При тях няма религия, няма евангелие, няма метафизика. Кой западен писател би се осмелил да напише без всякакво метафизично вълнение за смъртта на жена си това, което Софроний без сантименталности е поверил на хартията: “Подир някой ден се разболя попадията, лежа болна шест месеца и се помина, та и тоз харчилък ни нападна.” (Подчертано от П. Ю.) Практическият усет на българина е изразен с това изречение. Същият онзи практицизъм, който го кара да сади не цветя, а чушки, домати и краставици в големи тенекиени кутии под прозореца или дори на балкона си, защото от цветята не става мезе за ракията. Същата трезва практичност е карала народните въстаници, борещите се за святата свобода на родината си в Априлското въстание, да притичват между сраженията до вкъщи, за да нахранят добитъка, както описва Захари Стоянов.

Неумолимият поглед на автора на “Записките” понякога учудва читателя. Тази неумолимост му е била в кръвта. Невероятният усет на варварина за реалност. Поглед, който се противопоставя на схематичните внушения на “учените глави”. Светът му обаче не е мрачен като на натуралистите. За въстанието разказва не един натуралист, а самата натура, която не се е поддала на шаблоните на “учените глави”.

Захари Стоянов цени в творбата яростната страст повече от претенциозния и игрив вкус. Симеон Радев, който бе един от малкото европейци сред белите, на въпроса коя е най-пламенната българска творба, отговорил: “Те са две... Стиховете на Ботев и “Записките” на Захарий Стоянов. Жаравата и под двамата е била цяла клада.”

Едва ли е случайно, че Симеон Радев споменава не “Под игото”. Всеки образ, всеки факт на Захари Стоянов е шедьовър на реалистичния усет. Той издига в идоли героите мъченици на народната революция, апостолите на националното възраждане, ала разпознава в темперамента им диктаторските наклонности. Ако измерение за художествената сила на писателя беше това с колко страсти, греховност и слабост може да натовари героите си, без те да загубят достойнство и привлекателност, то тогава Захари Стоянов е надареният с най-голяма художествена сила български писател. Той е единственият, който съумява, даже и с огромен баласт, да намери за героите си път към сърцата ни. Нека си спомним само за “учената глава”, апостола Волов, който плаче като дете със свито сърце на Оборище, или за Джендо (Захари), който се прави на луд, за да си спаси кожата, или за Бенковски, който подпалва къщите на своите въстаници, за да не се върнат у дома от боевата линия.

И все пак изречем ли думата въстание, пред нас се изправят не Бойчо Огнянов и Рада, не Боримечката и слепецът Колчо, не чорбаджи Марко и кака Гинка, а Бенковски, Волов и Джендо от “Записките” (1884), опитите за биографии на Дякона Васил Левски и Ботев (1883, 1888), както и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа от “Четите в България” (1885). Що за власт, по-силна от мита? Властта на реалността, която и у нас се оказва по-силна от създадения от Йокаи мит, при мисълта за освободителната борба в съзнанието ни изплуват не тримата синове на Барадлай, а Петьофи, татко Бем и тринайсетте арадски мъченици.

Неоценима е празнотата в унгарската литература, която няма своя Захари Стоянов.

Романите “Синовете на човека с каменно сърце” и “Под игото” са некролог за загиналите герои. Реализмът не е характерен за некролозите. И народът казва: За мъртвите или добро, или нищо. Йокаи и Вазов са се придържали към тази народна мъдрост. Захари Стоянов обаче с присъщата си варварска неметафизична твърдост е считал, че смъртта не е алиби, дори и да е героическа.

В “Записките” е очертан оня български път, по който литературата би могла да навлезе в световната литература. Самият Захари Стоянов е един от гениите, които си е заслужавало да опознае цяла Европа.

Така щяхме да се включим в европейското кръвообращение не чрез импорт на западна кръвна плазма, а като донори с нова кръв. Възприемайки постиженията на западната литература, дори когато създаваме съвършени произведения, творбите ни ще си остават за Европа само второ вино. Упадащите, изтощени култури винаги са били опреснявани от варварските народи, носещи нова кръв, своите скрити резерви. Развитието на Месопотамия е било обновявано от неизследваните все още култури на семити, касити, асирийци, персийци. Гръцките полиси са се нуждаели от помощта на Александър Македонски, за да елинизират Изтока. А германските варвари вливат нова кръв в Рим.

Митологизациите на Йокаи и Вазов лишават унгарската и българската литература от тази възможна роля. В края на миналия век у нас, извън захранваната от Запада култура на “учените глави”, се шири необхватна и автономна народна култура. Вазов и Йокаи прорязват такива дълбоки коловози по литературното трасе, че десетилетия наред ни един писател, посегнал към националната тема, не успява да ги преодолее читав. Ето защо литературата ни не бе в състояние да върви в крак с Европа, нито да даде шанс на народното мислене и народната културна съкровищница да се реализира във високи образци.

“Синовете на човека с каменно сърце” и “Под игото” обаче имат и благоприятно влияние. Йокаи и Вазов оказват ферментиращо и стимулиращо въздействие върху формирането на модерната унгарска и българска проза. В литературата ни като наследство и до днес е жив специфичен модел на романтика и поетичност. Следите му откриваме както при Геза Гардони, Ференц Мора, Гюла Круди, така и при Йордан Йовков, Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов, Константин Петканов или при Димитър Талев, Генчо Стоев и Антон Дончев. Дали това влияние е наистина благотворно, може да се спори. Несъмнено е обаче, че и двамата са класически тип писатели на средноевропейската романтика. Твърдо и смело защитават позицията, че изкуството има възвисени национални и културни задачи във време, когато следовниците на модерните течения вече провъзгласяват, че само бездарни творци, схващащи ограничено собствената си роля, посвещават таланта си на националните тежнения.

Те са на писателското поприще по повече от половин столетие. През цялото това време с неутолима жажда търсят красотата и с огнен плам служат на националното дело. Посвещават се изцяло на родината. Средноевропейско е и това, че патриотичната, национална тема изтласква от произведенията им общочовешките чувства. Макар и да виждат общочовешкото в националната борба. В произведенията им и любовната интрига е само втори план и напомня на сантименталните романи от XVIII век. Русовият култ към чувствата звучи в една и съща тоналност както в съдбата на Рихард и Едит, така и в живота на Бойчо и Рада. Ала истинската любов според Йокаи и Вазов е любовта към родината. Това не е случайно, на младини Вазов с дръзко упорство задушава любовните си чувства, както и лиричния им израз, преди смъртта си обаче резигнирано и със съжаление говори, че родината е обсебила изцяло поезията му и поради това не е намерил сили да разкрие най-потайните кътчета на душата си (“Неизпята песен”). Любовни песни пише всъщност едва в залеза на живота си, когато отново започва да се вдетинява (“Люлякът ми замириса”).

Ако е вярно твърдението, че писателят умира тогава, когато вече никой не чете произведенията му, то тогава Йокаи и Вазов и днес са сред най-живите писатели. Наред с националния заряд на произведенията им друга важна причина за това е богатият език, закърмен от народното слово, изящният стил и искрящият им оптимизъм. Нишки на ведрост и надежда са втъкани дори и в онези от творбите им, които изобразяват мрачните картини на робството.

Няма друг писател, чието творчество да е така пропито с духовната атмосфера на народа както тяхното. “Синовете на човека с каменно сърце” и “Под игото” са постоянни спътници на всеки унгарец и всеки българин през целия му съзнателен живот. И той чувства толкова близък и родствен не само езика на творците, а и житейските им схващания, емоционалния и мисловния им свят, че дори не забелязва, че вече век гледа през техния поглед родните простори, борбите на народа си, победите и мъчителните поражения. Ето защо много добре зная, че за широките читателски кръгове ще прозвучи като светотатство дори мисълта, че това е не само заслуга, а и грях. Ала нима са виновни големите дървета, че и сянката им е голяма? Изключително ерудираният poeta doctus на българската литература Гео Милев още преди седем десетилетия заявява, че поезията може да бъде обновена само чрез “варваризация”, а прозата по наше мнение чрез захаристояновизация. Защото Захари Стоянов е последният български писател, под чието перо литературата умира и творчеството му поразява човека не със словата на литературата, а със словата на живота.

Превод Светла Кьосева

Българската литература

© 2000 Литературен форум