Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вихрен Чернокожев

Кой самоуби Пеньо Пенев?

 

Пеньо ПеневTози въпрос не е мой. Зададе го преди около година Анастас Стоянов; близък приятел на Пеньо Пенев, той би трябвало да знае поне част от отговора, но предпочита да мълчи. Ако е вярно, че добре зададеният въпрос съдържа поне половината от отговора – благодарен съм му. Защото той отваря пътя за един друг, различен поглед към житейската и творческата орис на Пеньо Пенев.

От ученическите си години помня монументалните клишета, с които затрупваха поезията му: “поет на социалистическото строителство”, “поет на комунистическото дръзновение”, “поет на бригадирското поколение”, “поет на Димитровград”, на комсомола и още много други “поет на...”. Бяха му възложили да е барабанчик в похода и той съвестно изпълняваше тази роля, макар че в края разбра: друг държеше палките на барабана. Ако я освободим от клишетата, поезията му е разказ за странстванията на една душа, която никъде не може да намери своя смисъл, за да бъде пак, което е била.

По природа силен, образцов Аз, със своя зряла идентичност – въпреки внушенията на идеали и крушенията на идеали (а може би тъкмо поради тях), – Пеньо Пенев? не е създаден послушно да марширува във фронтово бойните редици на организираната посредственост. Пак казвам: ядрото на собствената му ценностна система е да бъде себе си – каквото и да му струва това, – да бъде образцов Аз, който не живее по рецептите на колективните норми, стандарти, предписания, ценности. Той казваше: “На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл.” Чувам гласа му в едно писмо от август 1952 г.: “Аз обичам самостоятелните хора. Моят живот не е хилаво цвете в саксия и не живея по рецепти.”

Защо поетът, който тръгна с божественото самочувствие да е пророк и вестител на нова епоха, се усети безроден и сразен далеч преди Христовата възраст? Дъвкано и предъвквано е, че го погубили “болестта”, “лошата среда”, “отровната атмосфера”. Дотук само едно е истина: Пеньо Пенев е поет на своите неврози. Но друга е човешката му драма: възторжено да възпяваш наливането на основите на едно почти приказно доизмислено общество, а всеки ден да ти доказва, че животът, който живееш, е нетърпимо лишен от основи. Това ли е светът? Това ли е съдбата на човека? – пита Пеньо Пенев в едно от предсмъртните си стихотворения (“Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!...”). И още: “Това ли са делата,/радостите, любовта,/ за които някога мечтахме?”

Дълъг е пътят от площадния епос до ада на собственото Аз. Обездомен, обезверен, през пристъпите на вери и съмнения, на неосъществености, Пеньо Пенев руши живота си с надеждата да не изпадне в собствената си бездна. Напразна остава и най-голямата му надежда: да се изгуби във вярването, в искрената юношеска привързаност към една идея, наречена комунизъм. Идея, която сам доизмисляше, за да е по-привлекателна, по-човешка. За него тя не е даже и идея, а приказка от бъдещето. Единствената му ода за комунизма е в бъдеще неопределено време. Уви, мисленето на поета за Негово Величество човека като “владетел на трон от упорство, мечти и бетон” също е от областта на фантазното мислене. Макар че той знаеше: от “метал и цървули” емблема не става. Пеньо Пенев едва ли е чел Юнг, но безкрайната чувствителност на неговото Аз, живата сила на всичките му страсти и неволи го накараха в края на земните си дни да предусети: идентификацията с колективния идеал неизбежно води до инфлация.

Тук стигам до главното: убиецът на Пеньо Пенев, мерзкият отровител, който из ден в ден му поднасяше чашата с отрова, е чудовищният, невъзможният социален експеримент, наречен социализъм по български, а всъщност по съветски образец. Единствената противоотрова са поетовите самоиронии и ирониите му към рано срутилия се над него “брутален век”. Из предсмъртните бележки на Пеньо Пенев: “Ех, епохи! Порок ли е станало, та уморявате поетите все млади.” Какво е това? – началото от недописан спомен за Ботев, Яворов, Димитър Бояджиев... Прав е Димитър Бочев, че “в цялото си неизчерпаемо жанрово и гражданско многообразие” българската литература – от Кирил и Методий през Ботев, Алеко Константинов, Яворов, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев, чак до Атанас Славов и Петя Дубарова е “литература на преследвани и убивани писатели” (вж. сб. “Аз бях той. 121 документа от и за Георги Марков”. С., 1999, с. 332). За тях изгнанието и смъртта наистина се превръщат в литературна школа.

Има една древна мъдрост: “Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.” Иска ми се да вярвам, че Пеньо Пенев не си е отишъл напразно, че неговото страдание и смърт ни правят по-възприемчиви към собствените ни свободи и несвободи. Илюзията на поета, че свободата задължително минава през вярата му, е донесла най-много болки и страдания; тя е неговата Голгота. Свободата – както казва близкият му приятел Радой Ралин – е и “правото да се разочароваш.” И ако стихът на Пеньо Пенев все още е заразителен, то не е заради “левия марш” в него; пред митинговите въодушевления предпочитам ясногледството на болките му, по-заразителни са духът, енергията на тъгата.

Някогашният инструктор в ЦК на комсомола Любомир Левчев рече четири десетилетия след Пеньо-Пеневата смърт, че ужасен от начина, по който се сбъдвали мечтите му, поетът бил избягал “по една много стара пътека”. Само че и смъртта на поета е инстинкт към живота, а не бягство. Ония пазители на вярата, които методично го самоубиваха с полупризнания, едва ли са подозирали тогава последното му предупреждение към тях, псалмопевците; толкова обещаваното светло бъдеще се отлага за неопределено време.

Пеньо Пенев предусети не само възторзите, но и непредвидимите за повечето от нас болести и аномалии на българския ХХ век: “Неравен е нашият/ български път/ и много дни още/ не ще ни е леко,/ защото е още далеко/ върхът,/ много далеко” (“Хора, на път!”). Пеньо Пенев предусети най-грозното престъпление на социализма по български – отнемането на човешката индивидуалност, на собствения глас. Не затова ли той неистово подписва писмата си все Аз, Аз, Аз... Най-декламираното му стихотворение, разнасяно като ярка плакарда по митинги и по площади, не случайно се казва “Аз, един от народа”. Един от народа, но преди всичко Аз. Обърнете внимание на особения нетърпящ възражения маниер, с който изрича това властно Аз – с цялата му воля да противостои на уравниловката. Особено във вечно повтарящите се български сезони, когато календарът на чувствата все не съвпада с календара на фактите. Всички думи, които е написал в прослава на комунизма, за него не са възглед, а подтик, естетическа дискусия, но не и хранилка за платени организатори на мечтите. Пеньо Пенев вярва в смисъла на думите; за него свободата е свобода, равенството – равенство, солидарността – солидарност, а не лозунг.

И в същото време дори в най-пламенната си ода Пеньо Пенев е някак отвъд всичко, неприспособим, сигурен в своето превъзходство, вгледан в нещо, което ние така и не виждаме. Надвесвал се е над бездните на собствената си душа, за да надвие вездесъщия инстинкт за самосъхранение. И успя.

Съвсем очевидна е амбицията на втората, приживе така и неиздадена, Пеньо-Пенева книга – “Когато се наливаха основите” – да не крета “в ешелона при другите”, а да изрече “неща премълчавани”, “неказани думи” (“Релси”). Неказани думи за майките, орисани да отглеждат “нови шии” за житейския хомот (“По-добре не го раждай”); за обездомения току-що роден син, който как ли ще пусне “корен в желязо”, как ли ще пусне “корен в бетон” (“Рожбо моя!”); за участта да си богат само на мечти, но не и с простите човешки радости.

Още много тревожни въпроси витаят във втората съзнателно премълчавана и преиначавана книга на поета. Как да имаш родина без дом; защо една тенджера е “триста пъти по-нужна/ от триста митинга и триста “ура” (“На разсъмване”); могат ли да се отгледат мечти само с “грес и бензин за машини”; как става така, че “слушаш този глас,/ който не искаш да слушаш”, “идва този, когото не си позовал” и “вонят гнили души,/ и коварство и кал” (“Епоха”).

Голямата тема на втората, приживе неиздадена, Пеньо-Пенева книга “Когато се наливаха основите” не е само строителната романтика, но и несбъдливостта на човека, невъзможността да бъде сам себе си. В стихотворения като “Релси”, “По-добре не го раждай!”, “Въпрос”, “Тясна кухничка в здрач полусин...”, “Другата грижа”, “Рожбо моя!”, “На разсъмване”, “Епоха”, поемата “Дни на проверка” – всичко ми говори, че Пеньо Пенев не позволи да го убие патосът на безпатосните. Скептицизмът му не е интелектуално упражнение по отчаяние, а изтощително изчерпване, прозряло през пролуките на лекомисления патос днешните му и бъдещи крушения.

През “горчилото на уплах и съмнения” “в живота от тревоги още гърбав” Пеньо Пенев съумя да бъде поет на неврозите си. Много от стиховете му изглеждаха невъзпитани, особено на фона на тогавашната соцреалистична лимонаденошумяща поезия. И когато в “Дни на проверка” с болка в гласа пита “Не е ли празна пещера човекът” – нямаше кой да му отговори. Само Георги Караславов хем се опитвал да го спасява (според легендите на вездесъщия Любен Георгиев), хем го обвинявал, че е “агент на Дълес”. Но кой ще възмезди поетовите излъгани надежди, че “утре хората ще бъдат вече други/ и друг денят на бащиния праг” (“Когато се наливаха основите”). Уви, вярата не е “гвоздей забит”, както юношески възторжено тръбеше Пеньо Пенев в “На пост, поколение!”. Линията към комунизма се оказва линия за никъде. Кой ще възмезди сега излъганите му мечти за оная “приказна родина” – единственото наследство, което остави на сина си.

Гордостта “аз съм човек” се оказа извървяна в часа, когато “и най-милото ще отмилее,/ и най-близкото става далечно”. Помните, нали, неговата “Пътека”: “Всеки друм става тесен за двама,/ всяка радост е бременна с мъка...” Или “Тъжна неделя”, където вече си е избрал участта да не бъде. И ужасът, и опиянението от себе си все повече го отчуждават от “скъпата безсмислица живот” (“След залеза”). Вцепенението на живота се е промъкнало даже в Пеньо-Пеневата малко шлагерна “Повест”. Венозен ужас го обзема не толкова заради опустошения му живот; той позна опустошителите на живота не само в идейните си надзиратели, а и в “това наивно поколение”, което “само гледа и мълчи”. В своите елегии Пеньо Пенев предусети пълзящия поход на нищото и – пак ще повторя – вцепенението на живота. Благословеният му скептицизъм, обезсърченията, избледняването на вярата са по-истински, по-разбираеми, отколкото лозунговите пристъпи на вяра. Когато вече няма за какво да тъгува и всичко отмилява – даже “погледа кротък на мама”, – какво друго му остава, освен да се приюти в лудостта. Неговото толкова обдумвано пиянство, даже кратката му стършелова одисея са отчаян опит да се приравни с трезвите, които никога не са изпитвали, няма и да изпитат жажда. Подобията на действителност в стършеловите злободневки на Пеньо Пенев, нескончаемото шествие на привидности и мизерни битови дреболии сами по себе си са жестока сатира на провинцията на човека с нейните ситни-дребни злочестини.

Нищо на тоя свят не утоли Пеньо-Пеневите напразни жажди на прокуденик – както сам се титулува. Нито патосът, нито меланхолията, нито любовта, нито поезията, нито даже смехът. “При мене само който не е спирал,/ не ме е само той ранявал” – не са ли това стихове от поемата на крайната самота, която Пеньо Пенев дописваше и в най-възторжените си оди, и в предсмъртните писма, но съзнателно я остави недописана.

Българската литература

© 2000 Литературен форум