Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Веска Гювийска

  

* * *

Понякога Бог ме спохождаше – 
светът беше объл и мек като плод
и дори любовта имаше смисъл.
Понякога Бог ме изпитваше
и вземаше всичко с лихвите.
Когато Бог ме връхлиташе – 
пишех стихове.


* * *

Боли ме душата
и от нищо не минава,
докато тялото ми падне възнак,
по-ниско от тревата, по-тихо от водата
и вижда как от другия край
една душа полека се възправя
и оставя своя отпечатък – 
по-ниско от тревата, по-тихо от водата.


* * * 

Взираш ли се дълго в слънцето – 
ще познаеш мрака.
Ала смъртта не ще постигнеш.
Стига ти, че тя ще те настигне,
тъй както взираш се във мрака.
Кажи ми, може ли да се познае
светлината?



Незабравки

На крайчеца ти на душата
винаги е най-широко,
можеш да направиш място
за още някой мъж случаен,
случайно през живота ти преминал,
преди с тихи стъпки да се изгуби по водата.
На крайчеца ти на душата
винаги е ветровито,
и стиховете, дето пишеш,
вятър ги довял и вятърът гаси по тях пчелите.
На крайчеца ти на душата
незабравките цъфтят.
По-навътре е забравата.



Все по-тихи стихове

Все по-тихи стихове,
като омагьосване,
от сенките на огъня, когато
светлината не наранява,
а разтърсва.
От реката, която луни,
колко са луните, щом реката е една.
И снегът невръстен, връстник е той на Бога.
Великото говори с малко думи.

Българската литература

© 2000 Литературен форум