Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Григорий Померанц

Изборът на XXI век*

 

Трагичните събития в Кавказ, в Югославия, в Африка и в Индия не бива да се разглеждат само като локални взривове. На тези места всъщност се взривяват идеи, привнесени от Запад или възникнали след срещата със Запада.

Когато Карамзин въвел в руския език думата “развитие” (заемка от френски – “dёveloppement”), Шишков възразил, че развитието е “разхлабване”, “развиване” на връвта и в него няма нищо хубаво. Отчасти той е прав. Развитието предполага диференциация без разрушение на Целостта – например развитието на детето в зрял мъж или жена. Той или тя обикновено придобиват нови физически черти, множество знания и способности, но остават самите себе си. Това е нормата. За съжаление обаче няма гаранции против развала на обществото. Примитивните общества са изключително устойчиви, но цивилизациите са се рушили една след друга. Съвсем малко от тях са успели да намерят изход от великата криза на древността, а днес ние всички сме заплашени от нова велика криза.

Зърното на тази криза е било скрито още в писмеността. Тя е позволила на културата да тръгне по хиляди отделни пътеки и блуждаейки по тези пътеки, човекът е загубвал главното, загубвал е цялото. Писмеността е създала условия за организирането на имперска администрация и обединяването на десетки племена и народи под едно управление. В имперските центрове и търговски градове са се смесвали хора от всякакви племена и племенните норми губели своята устойчивост. Търговският, административният, а в Индия и жреческият разум се захванал с въпроси, на които по-рано отговаряли единствено митове, и се опитал да създаде системи, основани на логиката. Оказало се, че има десетки такива системи и общият резултат бил скептицизмът. Истината се загубила сред множеството истини. Обществото се крепяло на навиците, установени преди разпространението на писмеността, на имперското право, на философията. Но упадъкът на нравите бързо вървял напред.

Тогава религиозният процес, освободен от племенните култове, родил откровение, отправено към всеки, към отделния човек, към личността. Христос не дели хората на елини или юдеи. Така е и в исляма, и в будизма. На основата на откровението е възникнала и Главната книга, Светото писание. Станало възможно да не се вниква във философските спорове, а да се чете само Писанието, да се изпълняват само неговите заповеди. Всички велики културни коалиции, които са се измъкнали от великата криза на древността, са се опирали на такава Главна книга. Мюсюлманите съвсем правилно наричат и християните, и юдеите Народи на Книгата. (Книга, а не книги. Книгите са били в Александрийската библиотека. Цивилизациите, преминали от древността в средните векове, са се опирали на Книгата.)

Развитието никога не е просто движение от злото към доброто. Заедно с новото добро възниква и ново зло. И непрекъснато трябва да се търси с какво да се уравновеси новото зло. Мъжеството, мъдростта и справедливостта на древните не могли да спрат упадъка на Рим; било нужно още нещо – вяра, надежда и любов. Не било възможно да се съхрани империята само с добродетелите на Муций Сцевола. Наложила се секта, възникнала сред презрените евреи, които се кланяли - както предполагали тогава - на магарешка глава. И сега не е възможно да се намери изход от кризата, ако просто се върнем към вярата на средните векове. Все пак някакво завръщане е необходимо, но то е едно много сложно завръщане.

Цивилизациите са устойчиви, ако навреме забележат новото зло и намерят противоотрова за токсините, които историята трупа. Външната експанзия и натрупването на знания периодично са се сменяли с епохи на възстановяване на вярата. На Запад стремителният бяг на новото време е бил задържан на няколко пъти. След Възраждането идват Реформацията и Контрареформацията, след Просвещението - Романтизмът. Криволиците на това развитие напомнят виеща се надолу (или нагоре) пътека в планината. Подхванати от това движение, незападните страни се оказаха в положението на пътник, комуто се налага да пълзи по стръмно или да скача от високо. В тези условия идеите, които на Запад горят сравнително спокойно, започват да произвеждат взривове.

На Запад идеята за утопия е подтикнала социалните реформи и с това е изчерпила енергията си. Не е имало опити да се осъществи утопията в действителност (както в Русия, Китай и Камбоджа). Не е имало, защото е липсвало силното главозамайване от необходимостта да се прескача от XVII право в ХХ век и от една култура в друга - чужда (за Запада тя е била собствена, органична, а за Изтока - чужда).

На Запад идеята за нацията е възникнала в държави, които вече са били установени в своите граници, със свой собствен език и култура. Думата “нация” тук е обозначила прехода от вярност към краля към суверенитета на народа. Нацията - това са поданиците на краля, които са се осъзнали като суверен. Въпросът с границите тук не е съществувал (или почти не е съществувал). В Централна Европа положението е било по-различно. Идеята за нация тук се е превърнала в призив за война. Обединението на Германия е изтласкало Австрия (неотделима от своята империя) и е подчинило всички северни германци на войнствената Прусия. Неяснотата на границата, зад която свършва Германия, е породила пангерманизма. Неговите агресивни планове се проявяват в началото на Първата и Втората световна война.

Идеята за нацията взриви многоплеменните империи в Източна Европа. Няма ясна разлика между угнетената нация, способна да построи съвременна държава, и числено незначителната националност, която е недостатъчно развита и живее заедно с другите националности. Балканизацията на Турската и Австрийската империя бе причинена от същата тази идея за нацията. Границите са се определили на принципа “кой превари, той завари” и са оставили незараснали и до този момент рани. От Балканите започна Първата световна война. Там и сега продължава разпадането на нестабилните великани, които се превръщат във войнствени джуджета, създаващи етническо единство с помощта на етнически чистки. Националното се изражда в племенно, национализмът - в трибализъм. Доста хора с носталгия си спомнят политиката на национална автономия, провеждана в довоенна Австрия.

Страхът и неувереността провокират национална тревога, която представлява такава обладаност от собствените национални интереси, че чуждите изглеждат непонятни. Нацията се превръща в Молох, комуто се принасят човешки жертви, включително и отделни хора от господстващата класа, които не страдат от мания за величие.

В крайните ситуации тези жертви са кървави. Националната тревога преминава в етнопараноя и положението на избрания народ се утвърждава не с юридически трикове и уловки, а с автоматни откоси.

Никой не е принуждавал Ленин да премине от социалдемокрацията към болшевизма. Никой не е принуждавал Хитлер да унищожи цели народи. И никой не принуждава сърби, хървати и мюсюлмани да се избиват един друг. Всички те сами са обхванати от безумие. Историческият процес, започнал на Запад, в движението си на Изток провокира болшевизма, нацизма и пр. Но пряка вина Западът няма. Маркс е бил прочетен по различен начин в Швеция и в Русия. Китай е избрал пътя на Ленин, а Индия - на Лев Толстой. Отговорността пада върху тези, които са осъществили избора.

Съвременният Запад обаче внася в света не само идеи, които са оправдани от собственото му развитие, а възможните им последствия имат само двойствен характер. По същество крушението на монархията в Иран беше антизападна и антипорнографска революция. Западът се превърна в символ на рушенето на духовната йерархия, на превръщането на светините в равнопоставени “ценности”. “Ти обичаш химията, а аз обичам ябълки” - казва нихилистът, герой на Тургенев. Злото и доброто доставят еднакво наслаждение на Ставрогин от романа на Достоевски “Бесове”. Свободата на чувствените наслади и свободата на капризите заемат пространството на вътрешната свобода. За вътрешната свобода е необходима известна сдържаност на плътта, сдържаност в реакциите по отношение на външния свят (политиката или рекламата). И реакцията на ислямските страни е знак за неуспехите на самия Запад.

По ред причини ислямът се оказа особено чувствителен към крайностите на западния плурализъм. За това има много основания - и здравата връзка на истината със Словото, с арабското Слово, чуто от Мохамед, и напрегнатото преживяване на сексуалните съблазни. Далечният изток с неговото относително равнодушие към секса и с мъгливия образ на неизразимия Път по-лесно влиза в съвременността. Ислямският фундаментализъм е болезнена реакция на предизвикателството на съвременния Запад, но това е реакция на някакво действително зло.

Благополучието на Запада се дължи на добри навици, които са се установили преди ХХ век - дисциплина на труда, отговорност, уважение към закона. Опитът на нашата страна обаче показва, че всички навици могат да бъдат разрушени за исторически кратък срок, за няколко десетки години. Казват, че духовната криза е обхванала малко количество хора - масата е сравнително слабо засегната. Но малката пукнатина в кристала може да бъде начало на неговата гибел, ако разрастването на пукнатината не бъде спряно.

И накрая - по ред, но не и по важност - екологическата криза заплашва биосферата. Такава криза още не е имало. Средният човек още не е осъзнал сериозността на заплахата, но събитията ще го накарат да разбере, че е необходима радикална промяна на цивилизацията - не само в неблагополучния Изток и Юг, но и благополучния, благоденстващ Запад. Ако Западът не разбере това, кризата ще расте и може да стане необратима. Много е трудно да се почувства това, ако наблюдаваш света от удобно кресло. Но все пак това е истината.

Невъзможно е екологическото напрежение да бъде преодоляно с чисто технически средства. Западът винаги е бил силен в техническите изобретения и в това отношение можем само да се учим от него. Но всеки промишлен напредък замърсява природата, колкото и усилия да се полагат за очистването ґ. Необходима е радикална промяна на нагласите. Трябва да се откажем от мисълта, че достойнството на една нация се измерва с количествения ръст на промишлеността и транспорта ґ. Водещите цивилизовани нации на XXI век ще забраняват разширяването на някои видове производство, ще ограничават ръста на населението и ще оставят на човека само една абсолютно неограничена възможност - възможността за духовен растеж.

Съгласно библейското предание Бог заповядал на човека да се плоди, да се множи и да населява Земята. Не е било казано, че човек носи отговорност за природата. Тогава такова предупреждение не би било разбрано. Природата изглеждала неизчерпаема. Сега обаче раните, нанесени на Земята, ни подсказват, че биосферата е нашето голямо тяло. Човешкият разум е мозъкът на това тяло и той не би следвало да заповядва на ръцете да разрушават собствения си торс. Независимостта на човека от природата е илюзия, подобна на отделеността на Робинзон на необитаемия остров. Можем да си представяме, че цивилизацията ще се разширява в космоса, ще населва нови планети, но действителността е, че на нас ни е дадена Земята, а на Земята има закони, които дори и най-съвършената техника не може да преодолее. Ако разберем това, то може би ще разберем и друго: нашият дух е само частица или може би отблясък от световния дух, заливче в духовния океан (нямам предпочитания към която и да е от метафорите, това е област, в която не можеш да се изразяваш точно).

Екологичната и духовната криза са двете страни на една и съща криза, загубата на "цялостното разбиране" (Киреевски), загубата на чувството за Цялост. Царството на духа се е разпаднало на части и всяка отделна сила расте като тумор, а заедно с видимия растеж върви невидимо разрушение. Световната цивилизация, родена през XVII век на Запад, е цивилизацията на Марта. Тя за много се е погрижила и много е постигнала, но е забравила как да съзерцава Словото (имам предвид евангелската притча за Марта и Мария). Фауст не е прав - в началото все пак е било Словото в най-широкия му смисъл, прочетено като Словото и красотата на Божия свят, съзерцавано като Божия лик, като следа от Неговото творчество, като пример, който ни е даден. Доброто дело започва след съзерцаването на Словото, произлиза от Словото.

Не е възможно да съществува цивилизация на чистото съзерцание. Но нашата съвременност е рязко наклонена към страната на Марта, а това може да се поправи. Това трябва да се поправи. За това са писали и Мартин Бубер, и Мартин Хайдегер, Габриел Марсел и Ерих Фром. Те са използвали различни думи, за да опишат кризата, но това, което ги е подтиквало да пишат, е едно и също.

Обръщането към съзерцанието произтича от самата логика на развитието. През XVIII век за физиократите е било все още възможно да мислят, че само трудът на селянина и миньора създава реални ценности. През XIX век Маркс е смятал, че основен е промишленият труд (и е предполагал, че при комунизма цигуларят ще работи четири часа в машинното производство, а после ще хване лъка и цигулката). Сега говорим за научно-техническа революция, за производство на научно-техническа информация. А по-нататък?

В една пиеса на Дюренмат се описват физици, които са намерили формулата на всички бъдещи открития. Това, разбира се, е фантастично, но зад него стои реалността на творческото състояние. Една от възможностите на XXI век е цивилизация, в която съзерцанието, удесеторяващо моралните и интелектуалните сили, ще бъде признато за връх на културата. И то не само за учените. Всеки труд, преплетен със съзерцание, придобива нов смисъл.

Следва

Превод Румяна Чолакова


* Резюме на доклад и три изявления по време на конференцията "Региони в криза", проведена в Ко (Швейцария) от Обществото за нравствено превъоръжаване на 13-27 август 1994 г. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум