Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кирил Кадийски

 

Кирил КадийскиОВИДИЙ В ТОМИ

В студената мъгла потъва диска
на слънцето: циклоп невидим сякаш го кове
и хвърля във ведро с вода... Но кой дискохвъргач ли ще поиска
отново утре да го хвърли сред безчислените светове.

У-у – ридае нейде корабна сирена.
Изчезва всичко. Ни човек. Ни звяр.
Уши запушил с восъка на залеза, застена –
завързан за торнадо – каменният фар.

Не сме, уви, в света на Дафнис и на Хлоя...
И вълноломът точи като грапав брус
със съсък острието на прибоя.

И падат чайки – оскрежени котви,
с които зимата напразно пак се готви
да върже времето сред тоя залив пуст.



РАЗНИЩЕН СПОМЕН – I

Жълтее речището сухо – змийска кожа,
изсулена сред ниви и лъки; тук-там
се мяркат локви – люспи слюдесто припламващи.
Белее се селце – лениво ровещи в прахта кокошки.

Охтичавото пладне кашля хрипкаво и храчи
дрипливи макове по спечения синор;
напукан от криле на прималнели птици – сводът син
се лющи: избеляла фреска във вселенския параклис.

А вечер гарваните тръгват в бойна акция
да ръфат слънцето... И пада душна нощ. Небесната акация
расте, отрупана от звездното жужене... Като в транс

горчи устата ти. И сетивата всуе мъчат се да си починат.
Но не – и злото няма все да тържествува: месечината
лъжица мед е в кацата с катран.



СМЪРТТА НА БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

I.

Случайно влязла лястовица в прясно варосаната стаичка се стрелка
и бие о стените – сякаш нервен тиранин слага подписа си скоклест
под новите присъди на поредни невинни жертви... Слънцето по изгрев –
дръвник оплискан с кръв – над планините стърчи. В синеещия влажен въздух,
по-син от острието на секира, се чувства нещо непознато, остро,
влудяващо... Като в последна пролет.


II.

Ако наистина денят ни се познава по утрото – каква ли вечер вече
(и вечер на живота – казано банално, но точно) ни очаква... Двата реда остри
тополи клещят се край пътя – зъби, облени със зелената лъщяща кръв
на лятото... Кого ли тия ненаситни уста обилно хранят (може би с лазура
на Маларме) и кой, налят противно, кой утре сред бълвоча листопаден
ще се въргаля... Днес е болна пролет.


III.

И всуе хоризонтът възпален се мъчи да стегне своя пръстен – с топъл залез
пак всичко ще одриска той; небето само като че ли и тоя път ще се опази
от земните ни гадости: просторът и крачка вече – виждаш го – не прави
без задник в памперс облачен увит... Лежи животът болен сред разплискан
болестотворен въздух. А е пролет.


IV.

Тревожна пролет. Скърцат влажни клони. Едно чаталесто дърво на хълма
плющи на вятъра – като че Нике Самотракийска, вече превалила билото,
отвъд по склона спуска се и само крилата ґ се виждат още... Но защо ли
не полети? Нима не са крилати победите? Нима не свършва в полет
роденият с криле?... Какво безкрило време!


V.
Вече бяла
от блъскане в стените – живо късче от зимата на вечността, и пак случайно
улучила прозореца разтворен, изчезва лястовицата навън;
навън: душа най-сетне излетяла от тялото, душа, която всичко
изпитала е и едва ли ще се върне
отново тук...



РАЗНИЩЕН СПОМЕН – II

Спокойни вирове. И в сенчестия здрач над тях – глави на биволи:
ведра, с които дяволите в ада
катрана врящ навярно са разливали,
а тук незрими ангели се мъчат да измъкнат мъничко прохлада.

Трепери жълта мараня; спаружени копи като къртичини
стърчат – кой рови из зелените подземия на лятото и от кого ли
се крие? Кой се скланя над руините кирпичени
на залеза? Кой в мрака като нерви пак звездите ще оголи?

Безветрие. Безлюдие. Безвремие... Животът колко пъти ще
напомня и на живи, и на мъртви близкото им бъдеще?!
Отколе и реалност, и надежди тук се сриват...

С какви ли не потайни светове пламти вселената,
а те дори не подозират, че в зелената
Земя отдавна е натъпкан експлозивът –

за новия космичен взрив!



СТУДЕНА ПЕПЕЛ

Далечни мълнии, но нито гръм, ни тътени:
попаднал си като че ли
в света на глухонеми... Или пък светът ни
е онемял... Студена пепел над света вали.

Пак святка. Сякаш хлопат се вратите
на ада. Но какво е там, уви,
не може да се види, блясъкът слепи те!
Нов пламък – сълзите ти да окървави...

Прелива мракът – ледено олово.
Зловещ покой... Защо след всеки вик
по-глуха тишина над всичко пада...

Но ливва дъжд. Плющи тревожно. И отново
светкавица – навярно в тоя миг
душата на поета влиза в ада.


ШЕКСПИР – XXI

Дърветата по хълма – мрачни капитани –
понесли са на рамо кървавия труп
на изгрева... Среднощните трагедии са изиграни
и пак на сцената ще се качи животът груб.


Стакан с отрова, удар на рапира –
не е за простосмъртни тоя дял;
разсъхнат шев по черепа на Йорик – как вибрира
кардиограмата ти с ритъм подлудял!

За кой ли път светът от трусове се мята?
И стенеш ти, щастлив, че дишаш, че жужи вън цъфналата вишна,
че атомната гъба друг – не теб! – уби...

А – цвете върху болничното шкафче на земята –
духът, изпуснат от бутилката, е клюмнал – питанка излишна:
Тo be or not to be?

Кирил Кадийски е носител на „Голямата европейска награда за поезия, 2000“, връчена му от Академия „Изток–Запад“, Букурещ.

Българската литература

© 2000 Литературен форум