Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Морис Оландер

Райските езици
Арианци и семити: една провиденциална двойка

 

Какво представлява езикът?

Въплъщение на мисълта или предателство спрямо нея, инструмент за постигането ґ или пречка, подчертаваща несъизмеримостта на двете? На какъв език Бог е изрекъл Fiat Lux? Как са се родили първите езици? Това са част от въпросите, които Морис Оландер проследява в книгата си “Райските езици. Арианци и семити. Една провиденциална двойка”. През XIX век санскрит и иврит си оспорват привилегията да бъдат изначален език. Авторът ни предлага изследване, чиято стойност надхвърля чисто историческите аспекти на анализирания проблем. Наред с изчерпателния и задълбочен компаративен анализ той ненатрапчиво прокарва идеята, че полемиката за “първия език на света” има конкретни политически измерения. Според Сосюр преди появата на езика нищо не е обособено и различимо, самµ за себе си мисленето е само мъглявина без предустановени идеи. Хердер очертава една от концепциите, които превръщат езика в мрежа, структурираща мисленето и характера на нациите, а Лайбниц го нарича “огледало на човешкия дух”, в което се отразяват образите, формиращи душата на даден народ.

Публикувана през 1989 г. от Галимар-Сьой, преведена на 15 езика, през 1990 г. книгата на Морис Оландер получава наградата на Френската академия. Авторът е професор в Школата за висши изследвания по обществени науки, водещ колекцията “Библиотека XX век” и главен редактор на списание “Човешкият род” към издателство “Сьой”.

Предлагаме ви предговора и част от многобройните отзиви за книгата, които бяха предоставени от издателство “Сьой” специално за вестник “Литературен форум”.

Къде е бил раят? Кое е онова благословено кътче земя, където Бог е създал райските градини, и на какъв език са говорили Адам и Ева, когато все още са били там? Дали в зората на човешката история първата двойка се е изразявала на иврит, както съвсем естествено счита св. Блажени Августин, или пък заедно с Лайбниц да потърсим някакъв още по-примитивен идиом, роден в скитския континент, откъдето са се нароили различните индоевропейски езици, който учените приемат за изначален специфично човешки начин на изразяване. Райски език, т. е. първично състояние на речта, точка на закотвяне, където човешкият говор се вкоренява в словото в чист вид – това на Бог, но и това на света, на природата, които Бог е създал, извличайки ги от нищо със силата на своето Слово.

Колкото и любознателни да са били, древните гърци, изглежда, почти не са се интересували на какъв език е говорило човечеството през своя златен век, в онези далечни времена, когато смъртни и безсмъртни живеели заедно, наслаждавайки се на същите пиршества, в опиянението от една непреходна младост, без труд, без болести, без страдания и без да имат насреща си, за добро или зло, расата на жените. Но може би отговорът е изглеждал толкова очевиден, че не си е струвало да се задава въпросът: че на какъв друг език е говорила тази съвършена раса, ако не на гръцки – този единствен, наистина уникален език, напълно противоположен на дърдоренето на така наречените варвари, чиито нечленоразделни звуци са безсмислени и объркани.

Сега тези истории ни карат да се усмихваме, сякаш долетели при нас от дълбините на друга епоха, от детството на мисълта. Още в началото хората от моето поколение – философи, лингвисти, историци, антрополози – споделят една обща увереност. Те знаят, че за да бъдат успешни изследванията им, ще се наложи да се откажат от митовете, предизвикани от носталгията по произхода или сляпата вяра в провиденциалния ход на историята. Когато под ръководството на моя учител И. Мейерсон като млад бях редакционен секретар на основания от Жане и Дюма Journal de psyhologie, възприех като свое, за да го прилагам буквално към статиите, които получавахме, правилото, формулирано в член 2 на Лингвистичното общество още при създаването му: да не се допуска никакво съобщение, свързано с произхода на езика. От една страна, научното изследване на различните езици, речта, мисленето и цивилизациите; от друга, митовете за първоначалния говор или за крайните цели на човешката авантюра. Струваше ни се, че пропастта между стриктните процедури на рационалния подход и наивните фантазии на митичното въображаемо е непреодолима, категорична, окончателна.

Но всъщност наивна се оказа нашата увереност: прекалено бързо бяхме забравили, че наред с Декартовия здрав разум най-типичното нещо за човека е неговото въображение. В това отношение книгата на Морис Оландер ни връща към истината. Като следва стъпка по стъпка обратите, лутанията и заблудите, споходили основоположниците на големите научни дисциплини като сравнителна филология и митология, индоевропейска лингвистика, история на религиите и цивилизациите, за да стигне до хуманитарните науки в днешния им вид, Оландер леко и незабележимо разрушава илюзията, че науката се развивала без прекъсване, че разумът неизбежно водел към прогрес, както Божията промисъл направлява хода на човешките дела.

Като я прочетем, по-добре разбираме, че никакъв разум не предшества човешките усилия за въвеждане и установяване на знанието в определена област на реалното. В процеса на изграждането си различните форми на научна рационалност конструират своя предмет и специфични изследователски методи във всяка отделна дисциплина. В хуманитарните науки областите, които ученият си поставя за цел да изследва, никога не са бели пространства, а континенти, чиято карта вече е очертана от традицията и която религиозната мисъл отдавна е пребродила, фиксирайки достъпа и маршрутите към тях. Освен това, когато един научен работник се заеме да фиксира ново изследователско поле, проблемите, с които ще не ще се сблъсква в хода на своите дирения, до голяма степен винаги отразяват големите питания, раздиращи социалния корпус като цяло: те засягат неговата идентичност, корени, настоящи отговорности, бъдещето, на което е носител.

Когато преди повече от двайсет и пет години се заех с въпроса за произхода на гръцката мисъл, разсъждавайки върху условията, довели до разцвета на критическата интелигентност и позитивното знание, приложих формулата – от мита към разума. Неин недостатък беше, че навеждаше на мисълта, че философите от Милетската школа, които първи проправят пътя през VI в. пр. н. е., са били принудени да избират между две несъвместими мисловни нагласи. Впрочем вярно е, че впоследствие линията на разцепление между мит и логос се засилва и задълбочава, но в архаичната гръцка култура, към която принадлежат “физиците” от Милетската школа, още не съществува спор между разума, от една страна, и религиозното, суеверията, митичното, от друга. Тогава в поле, което е едновременно и единно, доколкото принадлежи на града, и разнообразно, многобройни форми на рационалност и на традиционни вярвания съжителстват успоредно – във взаимен сблъсък, но и във взаимна прегръдка. В такова мислене все още си подават ръка, т. е. допълват се в самата си разнопосочност, този модел на интелигибилност, който ще се наложи през идните векове, и всичко онова, което, напротив, ще бъде обявено за абсурдна измислица.

Парадоксът е, че посредством този лишен от анахронизъм прочит на Ж. Г. Хердер, Е. Ренан, Ф. Макс Мюлер, А. Пиктет, Р. Ф. Грау, който за нас е и ръководство, и удоволствие, Морис Оландер показва как именно през XIX век, когато позитивизмът и сциентизмът достигат своя разцвет, се ражда най-новият, най-оригинален и богат на заложби изследователски сектор, който заедно с автора ще наречем “тъкан от научни измислици”. “Научни” заради ерудицията, владеенето на иврит и санскрит, сравнителния анализ на лингвистичните данни, легендите и религиозните факти, установяването на взаимоотношения между езиковите структури, мисловните форми и цивилизационните белези. Но също така и “измислици”, фантазии на социалното въображаемо на всички възможни равнища. Сравнителното филологическо изследване на най-древните езици е търсене на произхода, завръщане към този привилегирован момент, когато прозрачността между Бог, човек и природни сили все още не е нарушена; а този скок към най-далечното минало, този опит за откриване на “корените” ни върви заедно с неувяхващия спомен за вярата в една целесъобразна история, чийто ход, насочван от Божията промисъл, може да бъде разбран само в светлината на християнското откровение. По същото време, когато се поставя началото на научните изследвания за семитите и индоевропейците, зад въображаемата фигура на Юдея и Арианеца се очертава една провиденциална двойка, която, предоставяйки на християнизирания запад тайната на неговата идентичност, го дарява с ключ към духовно, религиозно и политическо господство на вселената. Но елементите на тази двойка не са в равностойно положение. Юдеят несъмнено притежава привилегията на монотеизма, но от това не става по-малко затворен в себе си, неподатлив на влияние, недостъпен както за християнските ценности, така и за напредъка на културата и знанието. В замяна на това Арианецът е носител на всички върховни добродетели, осигуряващи динамиката на историята – въображение, разум, наука, изкуства, политика.

Така е, защото Юдеят безпокои, обърква и създава проблеми – появил се в самите основи на религиозната традиция, с която се отъждествяваме, той е и чужденец в тази традиция. Дори и когато присъства под името евреин, има свой дом, свое място и народ, той все пак си остава нещо външно, странично, различно. Така неговата личност концентрира напреженията, отхвърлянето и враждебността, които образът на другия поражда както у всеки, така и вътре в различните нации.

И как да не видим, че зад тези два свързани и несъразмерни образи-миражи, в които европейските учени от XIX век се опитват да открият собственото си отражение, се очертава сянката на лагерите и се издига димът от пещите?

Превод Татяна Батулева

Българската литература

© 2000 Литературен форум