Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мари Врина-Николов, Франция

Невъзможното предизвикателство
Да откриеш Йовков за французите

 

Следващите размисли произтичат от една забележка на Мишел Гресе1, която ме впечатли с невероятната си истинност: “Искаме или не, ние неминуемо превеждаме за съвременните ни парижани.” В нея се съдържа вечният въпрос за точността и верността към оригинала; чрез нея Мишел Гресе всъщност подпомага преводача, който държи да запази духа на превеждания текст, двойно отдалечен от бъдещия си читател – чрез времето (1900 и 1997 г.) и чрез разстоянието (селската среда – Париж).

Сблъсках се с цялата острота на този проблем, докато превеждах разказите от сборниците “Старопланински легенди”, “Женско сърце”, “Вечери в Антимовския хан” и “Песента на колелетата” от Йордан Йовков2, чиято отдалеченост има тук повече измерения:

1) В “Старопланински легенди” се говори за една вече донякъде размита, почти митична епоха, силно стилизирана и “фолклоризирана” – тази на борбите за национална независимост (XVIII – началото на XIX век) в една България, намираща се все още под турско иго.

2) Това са разкази, писани от български автор, живял в началото на нашия век, за неговите съвременници.

З) Обстановката е предимно селска (действията се развиват в граничещата с Румъния област Добруджа, част от която е анексирана през Първата световна война от северната българска съседка), но донякъде и “митична”, защото голяма част от разказите стават на фона на Балкана, в който се укриват българските бунтовници (или както се казва в един типично български израз, “хващат гората“).

4) Аз обаче превеждам за французи, предимно граждани, живеещи в края на нашия век...

Може би няма да е излишно да припомня с няколко думи кой е Йордан Йовков.

Когато представят автор от чужда култура като българската, слабо позната във Франция, някои прибягват до сравнението. В случая с Йовков обаче трудно би се намерил аналог във френската литература. Въпреки че понякога се долавят нотки, близки до Мопасан – когато се разобличава абсурдността на войната, разкрива се подлостта на някои офицери, възхвалява се патриотизмът на обикновения войник или когато се величае ежедневният героизъм и благородството на простите хора, и дори ако понякога, четейки го, имаме усещането, че се доближаваме до Флобер в “Просто сърце”, сходствата бързо се изчерпват. Йовков таи прекалено дълбока носталгия по човека и неговата безхитростна същност, за да си позволи жестоката, почти цинична ирония на Мопасан от “Бел ами”, и е доста далеч от стилистичната и психологическа сплав на Флобер от “Мадам Бовари” и “Възпитание на чувствата”. (Всъщност романът не е силният му жанр; той е правил два опита без особен успех.)

Роден през 1880 г. в Жеравна – малко градче, закътано в Балкана, още съвсем млад Йовков се премества със семейството си в Добруджа – равнинна област, граничеща с Румъния. Участва в двете балкански войни – през 1912 и 1913 г., които противопоставят България на нейните съседи, както и в Първата световна война. Би могло да се каже, че войната спомага за раждането на писателя Йовков, защото първите му творби, публикувани през 1917 г., са военни разкази, които разкриват литературния му талант. Едно от последствията от тези войни е отнемането от България на част от Добруджа в полза на Румъния – загуба, която Йовков понася изключително тежко.

Останал без работа и почти без средства, през 1920 г. писателят приема чиновническа служба в посолството в Букурещ, предложена му след неуморни и унизителни молби от страна на неговите приятели и на семейството му. Йовков работи там до 1927 г. Именно в Румъния, където води тежкото и монотонно съществуване на дребен служител, с разклатено здраве и страдащ от носталгия по своята страна, той замисля и написва три от най-хубавите си сборника с разкази: “Последна радост” (публикуван под това заглавие през 1926 г. и прекръстен през 1933 на “Песента на колелетата”), “Старопланински легенди” (1927) и “Вечери в Антимовския хан” (1928).

След завръщането си в София Йовков отново е дребен чиновник в различни министерства “с вечните си и неизменни спътници – нищетата и безпаричието”3. Но винаги успява да съхрани надеждата си: “Твърдо съм решен да постигна литературно признание и няма да се откажа от това си намерение, докато не успея.”4 През 1928 г. той получава орден “Св. св. Кирил и Методий” за цялостното си творчество. Продължава да публикува разказите си в сборниците “Женско сърце” (1935), “Ако можеха да говорят” (1936), както и романа “Чифликът край границата”.

Умира през 1937 г. в болнична стая, без да е дочакал издаването на романа си “Приключенията на Гороломов” (1938).

Както читателят може би вече се досеща, оригиналността и очарованието на Йовков се съдържат в стила му, в който той се опитва да преплете традиционното, националното, от една страна, с определен реализъм, а от друга – с модернизма. (Романтизмът е характерен за цялата българска литература от този период.) Йовков създава един идеален свят, в който властват представите му за красотата (двойката Шибил – Рада, чиято любов, подобно любовта на Тристан и Изолда и на Ромео и Жулиета, е по-силна от смъртта), за хармонията (съзвучието между героя и природата), за доброто (любовта, която побеждава). В творбите му се откриват елементи от баладата и устното народно творчество.

За да се усложнят проблемите пред преводача, към всичко казано се прибавя и още един момент – личното ми отношение към това творчество. Прочетох го за първи път преди двайсет и пет години, когато откривах България и българския език, които така ме очароваха, че исках на всяка цена да си ги “присвоя”. Ако можех да преведа Йовков по онова време, когато бях изключително впечатлена от очароващите ме исторически и фолклорни нови дадености и от изразителността на езика (която изразителност щях да анализирам по-късно), от всичко онова, което съставляваше ако не екзотиката, то поне неподозираните дълбочини на текста, повече от сигурно е, че щях да съм пределно вярна на автора, тоест на по-буквалния и точен превод. С изминалото време и с натрупания преводачески опит все повече започнах да предавам по-скоро духа на текста, изхождайки от факта, че френските читатели, с които желаех да споделя моето удоволствие от срещата с текстовете на Йовков, в по-голямата си част не познаваха нито България, нито ежедневните подробности от бита, за които се говори в тези творби. Ако им ги поднесех направо, само щях да ги объркам и отегча.

Необходимо ли е човек чак толкова да се предаде и да превежда единствено за “днешните французи”? Разбира се, че не. Тук бих искала да ви представя моите съзнателни или интуитивни решения, които са само една част от всички възможни.

Да преведеш легендата

“Старопланински легенди” имат като темпорална рамка една съвсем точно определена епоха, разположена между края на XVII и началото на XIX век. По това време България, все още под турско робство, е огнище на бунтове, като младежите отиват в Балкана и сформират хайдушки чети. Следователно в случая става дума за пространствено-темпорална рамка, силно стилизирана от народните песни и предания, защото в българското съзнание това е един от най-славните исторически периоди – националното възраждане на един народ и борбата му за независимост. Всъщност добре известно е от кореспонденцията на Йовков, че докато е подготвял този сборник, той е събрал обширен материал за песните и преданията, от които се е вдъхновявал5.

Тук се сблъсквам с терминологичен проблем, тъй като турското робство е оставило доста заемки в българската лексика (интересно е да се отбележи, че по-голямата част от думите, преминали от турския в българския език, получават силен експресивен нюанс, който липсва при техните български “квази-синоними”6, а това прави справките в турските речници обогатяващи познанието, но непомагащи на превода).

Според случая се спрях на следните решения:

1. Думи, означаващи определена действителност, несъществуваща във Франция, но които по стечение на обстоятелствата – било чрез преводи, било чрез исторически четива – биха били разпознати от бъдещия читател. Такъв е случаят с думата хайдук (или хайдутин, от турското haydut – бандит), с която се наричат младите бунтовници, които смело напускат семейството си, укриват се в планината и отмъщават с оръжие в ръка. Тази дума е възприета също в румънския и гръцкия език, затова предпочетох да я запазя при превода с бележка под линия.

2. Понятия, които по една или друга причина са навлезли във френския, като например ефенди, ага или бей. Те ми се струват достатъчно добре познати (или поне удовлетворително обяснени във френските речници), за да ги пояснявам с бележки под линия (винаги леко досадни, доколкото прекъсват четенето).

3. Думи, обозначаващи нещо непознато и без близки понятия на френски, за които трябва да се намери пределно адекватният превод. Това явно е най-трудният вариант, защото, възприемайки този принцип, преводачът е наясно какво културно или експресивно съдържание може да загуби думата от оригинала, пренесена на друг език. Ще се огранича само с два примера: в началото на “Шибил” се говори за представители на турските вътрешни войски, обозначени с две понятия – заптие и кърсердарин. Първото е обяснено в българските речници като турски полицай от отоманската епоха, а второто по следния начин: “...в Отоманската империя началник на отделение пътна или селска полиция”. Реших, че ако запазя понятията и ги обясня под линия, ще бъде много досадно, а и логиката би изисквала твърде често да използвам този способ. Така “френският ми читател” бързо би се отегчил. Единственият изход беше да намеря някоя френска дума. За първия термин се спрях на понятие с обобщаващо значение – gendarme (жандарм), а за втория избрах brigadier (началник на военна или полицейска част). Постъпвайки така, аз придадох на действието доста френска атмосфера, а не това беше моето желание. За да уточня поне малко етно-историческия контекст (който турските думи в българския изказ подсказват добре), прибавих към съществителните епитета турски.

Пак в “Шибил”, малко след началото, героинята на разказа е обрисувана като истински “герб”, съдържащ голям брой от българските определения от онова време – предимно детайли, посочващи цвета (сред тях преобладава червеното – много почитано от българина като синоним на здраве и сила, също като синьото) или материала (свила, сърма); те се срещат често в творчеството на Йовков и на редица други писатели. Олекотих тук-там превода, изпитвайки чувство за вина заради “предателствата” към автора - преведох например елек с gilet или veste (леки горни дрехи), без да уточнявам без ръкави, за да не усложнявам изказа. Естествено болеро е неприемлива дума, защото е средиземноморско понятие. Проблем за преводача са и характерните за онова време нанизи жълтици (махмудия, рубе), които девойката носи, защото те хем подчертават нейното богатство, хем са обрисувани с най-живописни думи, така че не бих могла да се задоволя с безличното съответствие “златни монети”. Предпочетох да ги заменя с други монети, също турски, известни само на специалистите, които обаче любопитният читател лесно би открил в речниците (аспра и пара).

В семинарните упражнения за бъдещите преподаватели по френски на чужденци Робер Галисон7 им обръща голямо внимание върху това, което той нарича “поделеното културно значение” - най-трудното за долавяне от един чужденец, защото то не се обяснява в учебниците, а се усеща само чрез контекста. Това културно натоварване на думата е истински подводен риф, добре познат на преводачите, който понякога може да се превърне в истинска главоблъсканица. Ще посоча два примера – славния Балкан, с който се срещаме толкова често и за който вече обясних колко е почитан от всеки българин заради борбите за национално освобождение, чиято арена е бил (за това свидетелстват посветените му многобройни стихотворения и песни), и сокола – птица, символизираща героизма на тези, които са се борили за свободата на България с цената на своя живот, синоним на герой. Става въпрос за соколите в разказа “Песента на колелетата”, с които се припомнят героизмът и храбростта на синовете на главния герой Сали Яшар. Тъй като французите не влагат същите значения в думата сокол, аз си позволих да я заместя с лъв. Така, макар да се губи важна част от историческия контекст, запазваме образа на храбростта.

Да преведеш силния и ясен изказ

Йовков не е само авторът на “Старопланински легенди”. Той е написал и други сборници с разкази, които поради своята често циклична структура са между повестта и романа. Тези разкази се характеризират с тематичната си общност, определена от дадено място (чифлик, хан), и със собствения си стил. Защото изказът и музиката в “Старопланински легенди” са различни от тези в “Женско сърце”, “Вечери в Антимовския хан”, “Песента на колелетата”.

В последните два сборника преводачът се сблъсква с друг проблем: изказът е опростен, но с изискана простота. Тук откриваме хуманиста Йовков, който разкрива обикновените хора и техния безименен героизъм (такъв е беднякът Серафим, който дава последните си грошове на Павлина, за да може мъжът ґ да отиде в болница, такава е и Аничка, която единствена се осмелява да предложи връхна дреха и хляб на водения от полицаите арестант), проявявайки снизходителност към техните грешки, вина за които често носят превратностите на тежкия им живот. Йовков описва мизерията, но също така и величието и достойнството на българския селянин или творец, като Сали Яшар, който кара каруците да пеят чрез своите умения и сръчност, или като онзи сиромах, който е готов да повярва във всичко само и само за да спаси болната си дъщеря – неговото едничко имане. Защото човек не бива да губи човещината си – най-голямото му богатство.

В заключение бих искала да подчертая, че ако Йовков е част от скъпия на всеки българин литературен пантеон, ако неговото послание, възхваляващо човешкото благородство, не е загубило нищо от своята актуалност и универсалност, то е, защото е успял да създаде един свят на кръстопътя между действителност и легенда, където хора и природа все още са в относителна хармония и където любовта към другия, към животните и труда има реално значение; то е, защото описва ежедневието по подобие на Сали Яшар, майстора на пеещите каруци.

Превод Атанас Сугарев


1 Интервю с Мишел Гресе, взето от Мишел Волкович, публикувано в “Транслитератюр”, № 12, 1996, Париж - ATLAS/ATLF, стр. 12.

2 Излезли през 1999 г. под заглавието “Старопланински легенди”.

3 Писмо от 5 декември 1918 г. до Григор Василев, цитирано в “Биографии на българските писатели”, изд. “Слово”, Велико Търново, 1995, стр. 370.

4 Писмо от 3 октомври 1918 г. до Григор Василев, “Биографии на българските писатели”, изд. “Слово”, Велико Търново, 1995, стр. 371.

5 По-подробни сведения за значението, което отдава Йовков на Библията, легендите и фолклора, могат да се намерят в книгата “Библията, фолклорът, митът в “Старопланински легенди” от Йовков”, изд. Ваньо Недков, София, 1997.

6 По този повод повече информация може да се получи от Алф Гран, “Turkish influence on Bulgarian”, “Folia glavica”, USA, 1982 (с интересна библиография); от същия автор: “Turco-bulgarica” (Articles in English and French concerninng Turkish influence on Bulgarian), “Turcologica 30”, “Harrassovitz Verlag”, Wisbaden, 1996; на френски език - Marie Vrinat, “L’expressivitё en bulgare: quelques procёdёs grammatica-ux et lexicaux”, Revue des Etudes slaves, tome 60, Paris, 1988.

7 Robert Galisson, “De la langue І la culture par les mots”, Collection “Didactique des langues et des cultures”, CLE International, 1991.

Българската литература

© 2000 Литературен форум