Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Палми Ранчев

Кървавата серпантина

 

Стареца си имаше начин, по който достигаше контейнерите. Първо вървеше по отсрещния тротоар, наближеше ли, поглеждаше с крайчеца на окото дали са свободни. Или преценяваше доколко са подходящи типовете, които ровеха. Ще може ли без проблеми да се присламчи към тях. Винаги имаше достатъчно остатъци от картофи и парчета сандвичи. Обикновено в зелени картонени кутии, както ги продаваха арабите отсреща. Сега някакъв огромен изрод, сигурно тежеше сто и петдесет килограма, се тъпчеше с двете си лапи.

В първия момент се приготви да отмине. Почти веднага установи, че Гиганта беше дете. Радваше се на всичко, което успяваше да измъкне, и го пъхаше в устата си. Стори му се, че говори на някого. Но скоро разбра, че само издава неразбираеми звуци. По някакъв начин подхождаха на плоското му, леко хлътнало около носа и с неочаквано бяла кожа лице. Гиганта не изглеждаше опасен. Вече беше готов да кривне към контейнерите. Спокойно щеше да застане от другата страна. Нямаше да си пречат.

Точно тогава се появи трътлест арабин с мръсна зелена престилка и високи гумени ботуши. Ходеше широко разкрачен, късото му тяло се поклащаше. Без да обръща внимание на възторженото мучене, с което го посрещна Гиганта, изсипа кофа с отпадъци. Накрая чукна с длан пластмасовото дъно, за да изпадне каквото беше залепнало. Сега вече със сигурност храната в контейнера беше достатъчно.

– Голям късмет! – възкликна отдалеко Стареца. – Толкова много храна на едно място. Има. Лапането е обилно.

След тази подготовка беше готов да се запъти към свободния контейнер. Тогава покрай будката за вестници, скрила боклуците от булеварда и минаващите там хора, се изсипа цяла сюрия деца. Сигурно на същите години като Гиганта. Но с нормални размери, деца като деца. Две момчета се покатериха контейнерите от неговата страна. Едното беше голо до кръста, с увиснали под колената къси панталони, другото – с яркочервена фланелка и кръстосани на гърба широки презрамки – се подхлъзна, но успя да се залови по-здраво. Двамата почти влязоха надолу с главите в контейнера. Гиганта вече не ядеше. Протегнал ръце с омазани в майонеза и кетчуп длани, ръмжеше с отворена уста. Изражението на лицето му беше заплашително. Сви юмруци, разтърси ги последователно. Нито двамата, които още ровеха дълбоко в контейнера, нито някой от останалите му обърнаха внимание. Всички дъвчеха, размахваха ръце и се боричкаха, ако едновременно сграбчеха апетитен залък.

Стиснал огромните си пухкави юмруци, Гиганта още ръмжеше. Но вече значително по-тихо. Скоро протегна ръка, измъкна няколко картофа от смачкана картонена кофичка. Отстрани Стареца забеляза, че в тайфата имаше и момичета. Няколко бяха с по-дълги коси. Иначе всички хлапета бяха облечени в почти еднакви парцали. Наравно се боричкаха за по-вкусните късчета. Само едно от момиченцата, застанало отстрани, беше с дънкова пола. Имаше къдрава, оформена като черна пуканка коса. Тя единствена не участваше в общото оживление.

Скоро повечето хлапета заситиха глада си. Първи момиченцата се откъснаха от контейнерите. Наобиколиха приятелката си. Предлагаха й парчета хляб и картофи. Хлапак с остригана на петна глава й подаде цял сандвич. Къдравото момиченце поклати едва забележимо глава. След отказа хлапакът веднага захапа сандвича.

– Защо го ядеш? – попита го момиче с щръкнало кукуригу. – Кажи де, не те ли е срам. Сандвичът е за нея.

– Не го иска.

– Не трябва да го ядеш –добави назидателно тя. – Той е неин. Определил си го за нея. Нали знаеш, че не трябва да го ядеш.

Не се разбираше дали къдравото момиче следи разговора. Продължаваше да гледа настрани. Не обърна внимание на хлапака, който отново й подаваше сандвича. Мислеше за друго. Нямаше нищо общо с глада и оживлението на останалите. Но едва ли беше по-нахранена. Изглеждаше мършава колкото другите деца. Отстрани на поличката имаше прокъсана дупка. Платът беше максимално избелял. Тоест беше облечена като останалите в дрипи. Различни бяха само спокойствието и сдържаният унес, с които отказваше храната. Вече почти всички деца мълчаливо я наобиколиха. Момичето, скарало се на остригания, че нахапа сандвича, предназначен за нея, внимателно й подаде парче хляб. Тя отново поклати глава. Наобиколилите я хлапета се споглеждаха безпомощни. Настрани беше останал само Гиганта. Отново ровеше с две лапи, издаваше доволни звуци.

Най-неочаквано остриганият на петна с още двама се обърнаха рязко. Нахвърлиха се без подготовка върху Гиганта. Ритаха го в колената, удряха го с юмруци в корема и гърба. Гиганта по инерция продължи да рови и да се тъпче. Но вече си личеше, че усеща ударите. Още момчета с озъбени физиономии се присъединиха към тях. Ритаха го в краката. Момичета също се опитаха да го докопат. Щипеха и драскаха ожесточено.

Гиганта вече махаше с ръце във въздуха, сякаш нападателите летяха около огромната му глава. Не можеше да се ориентира какво да направи. Местеше неумело крака. Опита да отстъпи към по-далечния контейнер. Почти веднага разбра, че не беше избрал правилната посока. Беше объркан и несигурен. Ударите продължаваха да се сипят върху прасците и закръглените му бедра, потъваха в увисналия му корем. Тлъстините на едрото му тяло се разтърсваха. В отговор вече издаваше цвъртящи звуци. Най-накрая успя да се напъха между контейнерите. Там нападателите по-трудно го достигаха. Провря се със ситни крачки, завъртя се и побягна покрай будката за вестници. Хлапаците се опитаха да го пресрещнат отстрани. По-бързите отново се нахвърлиха отгоре му. Почти свалиха размъкнатия му анцуг. Отзад се белна напръскана с червени точици кожа.

Тогава някой извика:

- Царицата!... Царицата говори!...

Всички тичешком се втурнаха обратно, отново се скупчиха около къдравото момиче. Стареца беше прекалено далеко, на отсрещния тротоар. Вече не успяваше да я види, нито да чуе за какво говори. Скоро кръгът около нея се разтвори. Цялата банда потегли умиротворена по улицата. Разделяха се само когато заобикаляха някоя спряла кола, после отново се събираха. Стареца вече беше сигурен, че най-накрая може безопасно да приближи контейнерите. Почти веднага забеляза, че Гиганта беше се върнал. Лицето му заедно с огромната му ръка, протегната напред, се появиха отстрани на будката за вестници. Не се страхуваше от него. Отблизо още повече личеше, че е почти дете. Стареца продължи по широка дъга, приближи контейнерите. Не беше сигурен защо го отмина. Промени със суетливи движения посоката и скоро вече се отдалечаваше. Дали причината все пак беше появяването на Гиганта? Или поведението му беше продължение на интереса, с който толкова дълго време наблюдаваше групичката? Пред него децата по-плътно бяха наобиколили къдравата глава. Царицата! – спомни си Стареца. Скоро вече беше сигурен, че върви след тях. Дори ускори крачките си, да ги настигне. Гиганта също не се задържа около контейнерите. Пресече улицата и продължи приведен по отсрещния тротоар. Криеше се, доколкото успяваше, зад спрелите автомобили. Страхуваше се да вдигне поглед към групата отпред. Още не беше забравил ожесточението, с което се нахвърлиха отгоре му. Двамата приближиха почти едновременно последните. Отблизо се виждаше, че изражението на Царицата не беше се променило. Гледаше с премрежен поглед настрани.

Стареца още не беше си отговорил защо ги последва. Без дори да хапне залък. Но сега по-важно беше, че спокойно можеше да върви заедно с тях. Никой не се учудваше от присъствието му. Не обръщаха внимание дори на Гиганта. Позволиха им да се движат необезпокоявани. Групата просто беше се увеличила.

Скоро всички стигнаха парка. Продължиха известно време по централната асфалтирана алея. Не след дълго Царицата даде знак с ръка и едновременно промениха посоката. Краката им вече оставяха следи в пясъка. Вървяха по страничната алея с устремени напред погледи. Сигурно отново по команда на Царицата спряха. Бяха достигнали спокойно място, заобиколено от високи дървета. Постепенно всички замълчаха. Една част гледаха Царицата, други се опитваха да проследят нейния поглед.

– Виждам!... – изрече тя. –Виждам как в далечината всичко се топи. Побелява от висока температура. Изчезват очертанията, границите... Накрая всичко изчезва. Няма го!... Дълго време разтопеното изглежда празно. Празнина е!... И тогава виждам!... Огромна паст, раззината на хоризонта. Бълва пламъци. Всичко наоколо се превръща в прозирна магма. Безнадеждно губи очертанията си. Започва да се издига нагоре. Превръща се в тежък облак. Накрая в пара. Връща се към началото. Виждам отново началото!...

Устните на Царицата се движеха по-бързо. По-трескаво.

Нарисуваната от нея картина постепенно се изправяше пред очите на всички наоколо. Виждаше се ясно. Но вече не се чуваше нейният глас. Не се чуваше никакъв звук. Не беше сигурно дали въобще беше говорила. Тишината ставаше по-дълбока с всяка измината минута. Вече всички движеха устни след Царицата. Опитваха се да го правят със същата скорост. Погледите им бяха устремени косо настрани. По-далеко от пясъка, пожълтялата трева и последните окапали листа. Виждаха каквото трябваше да видят. Очите им бяха широко отворени. Отразяваха ярки, светли цветове. Отдавна не се движеха само устните им. Целите им тела се разтърсваха.

Групата вече не се състоеше само от децата, Царицата, Стареца и Гиганта. По околните алеи и през тревата мълчаливо прииждаха непознати. Присъединяваха се към безмълвния хор. Повтаряха изреченото от Царицата и децата около нея. Устите им се включваха в общото движение. Смисълът на изреченото се трупаше, кънтеше, трептеше неудържимо. Вече всички крещяха безмълвно, широко раззинали усти. Дрехите по тях се късаха, парцалите се свличаха. Отваряха се нови усти, зейваха по голите им тела. Включваха се в общия хор. Напрежението постоянно се увеличаваше. Небето беше помрачняло и надвиснало, опираше в главите на най-високите. В далечината тълпата бързо се превръщаше в еднородна тъмна маса.

Гиганта отдавна беше гол, с увиснали по огромното му тяло бърнести устни. Изглеждаше като покрит с движещи се гъсеници. До него Стареца се тресеше, трепереше, разпадаше се. Но успяваше да се включи в общия ритъм. Беше решен да продължи до края. До самия край. Външния си вид запазваха само децата. Само те участваха естествено, без видими усилия в общия хор. Бяха като едно цяло. Устните им се движеха едновременно. Най-важни сега бяха думите. Нямаше значение, че не се чуваха. Не биваше да пропуснат никоя.

Долната устна на Царицата неочаквано се раздели на две от тесен полумесец. Това беше сигнал. Начало, след което устните на всички наоколо се разцепиха по същия начин. Кръвта постепенно се размаза. Продължиха да говорят окървавени. Тълпата незабележимо започна да оредява. Небето се издигаше нагоре, отдалечаваше се. Скоро групичката отново беше в първоначалния си вид. Всички постепенно се успокоиха, някои дори притвориха очи. Царицата потрепера с цяло тяло.

– Виждам как елементите са един елемент – чу се отново нейният глас. – Всичко е готово да се понесе нагоре. Тук нищо няма да остане. Само смисълът!... После отново усилията, движението отвъд и по-далеко. Не знам!... Но и по-далеко, защото там започва... Виждам как започва!... Отново бърка, греши. Опитвам се да му помогна. Чичко, две и две нали знаеш какво означава. Толкова е просто да се сетиш. И, моля ти се, не започвай с грешка, чичко. Нали разбра колко е просто. Само недей да бързаш. Не претупвай каквото си решил да направиш. Две и две, ето така, чичко. После още едно пръстче. Само още едно!...

Кръвта от тесния полумесец на долната й устна набъбна и потече. Очерта кървава серпантина. Тогава групата отново се събра около нея. Тръгнаха по пясъчната алея. Всички изглеждаха съсредоточени, спокойни и тъжни. Не беше ясно точно къде отиваха. Но бяха сигурни, че ще пристигнат навреме.

Българската литература

© 2000 Литературен форум