Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анди Денарт

Вечеря

Поощрение в конкурса на boldtype

Анди Денарт, 22-годишен, е писател, живее в Чикаго и работи като продуцент в thepavement.com

В черни панталони, бяла риза с къси ръкави и черна вратовръзка изглеждах като непознат. Така че се преоблякох, като си сложих джинси и си нахлузих тениската с надпис “Обвинявам обществото”, внимавайки да не разроша намазаната си с гел руса коса.

- Джак - каза майка ми, ожесточено смучейки цигара и издишайки дима към мен. - Днес е Денят на благодарността. Преоблечи се. Веднага.

- Не, мамо, това са само дрехи и сме само семейството.

- В това е въпросът, скъпи, само семейството сме, така че трябва да изглеждаш … - но битката не си заслужаваше времето, така че тя си дръпна отново и отиде да си долее водка.

Пристигнахме последни в къщата на баба и дядо, което, разбира се, се дължеше донякъде на мен. Много отдавна се бях научил да сподавям всякакви емоционални реакции, когато ме обвиняваха за нещо, но днес – докато полупияните ми родители ме гълчаха за нашето двеминутно закъснение - едвам успях да си сдържа сълзите.

Не бях виждал никой от роднините си от миналогодишния Ден на благодарността. Целунах по бузата всички в редичката: първи беше чичо Бен, чийто брат-близнак Карл - все още ерген на 42, непрекъснато смущаващ семейството – вероятно гледаше футбол. Буквално в сянката му стоеше жена му. “Лельо Лилиан!” - казах с престорен ентусиазъм. Следваща: дъщеря им Деби, която беше моя връстничка, но в последния клас на гимназията, а не във втори курс в колежа. След това сестра й Рут, 13-годишна, чиято майка беше напластила грим върху кръглото й лице, за да прикрие разцъфналото акне. Накрая, семейният матриарх и нейният съпруг.

- Здравей, бабо! - казах.

- Не можа ли да облечеш нещо хубаво, Джак?

Направих се, че не съм я чул, и продължих нататък, прегръщайки дядо с колкото е възможно по-малко допир, така че да не ми се изтрие олдспайсът.

От редичката липсваше синът на Бен и Лилиан: братовчед ми Брет. Никой не му говореше от две години, включително родителите му - “от уважение” към баба. Когато той дойде на вечерята преди две години, всички се втурнаха към вратата, умиращи да се подмажат на 24-годишното тогава златно момче. Насъбрахме се в кръг: публика, чакаща нетърпеливо завесата да се вдигне. Баба мелодраматично си оправи косата и рязко отвори вратата. “Брет, скъпи!” В антрето стоеше братовчед ми и държеше за ръката някого, ами, от мъжки пол. След секундата, която й трябваше да осъзнае какво става, тя затръшна вратата, разблъска умълчалата се внезапно тълпа и се затвори в стаята си до края на вечерта. Аз отворих вратата, но коридорът беше празен. Беше странна сцена, защото всички знаеха за Брет, въпреки че отказваха да приемат действителността такава, каквато е. Днес, разбира се, никой не спомена за отсъствието му.

След поздравите жените изприпкаха към кухнята, а мъжете се оттеглихме в кабинета. Веднага се започна.

- И така, Джак, имаш ли си момиче?

- Не, “нямам” си момиче. Не мисля, че жените са имущество.

Мъжете се оцъклиха. Предугаждайки техните мисли, аз добавих:

- И това не означава, че съм гей като Брет.

Произнасянето на тези две думи ги накара да потреперят, но те се направиха, че не са ме чули, и започнаха да обсъждат някаква безпоследствена тема.

Въздъхнах силно и поглеждайки часовника си, се извъртях на стола така, че да мога да виждам телевизора. Потънах във футболната игра, представяйки си, че съм там, а не тук. След около 20 минути илюзията се разпадна, когато един очевидно не бял играч пропусна невъзможно хващане. Карл изкрещя първите си думи за вечерта:

- По дяволите привилегиите за малцинствата!

Това ми беше достатъчно. Станах и отидох на верандата. Седях там сам, в тишина, донякъде щастлив, докато след половин час се появи Деби.

- Вечерята е готова.

- Благодаря.

Докато влизах вътре, дядо измуча:

- Първо дамите.

- Защо? - попитах, грабвайки една чиния от масата. Подредих се на опашката, пререждайки Рут. – Защо трябва да бъда наказван, че имам пенис. Или вагините трябва да бъдат хранени първи? Е?

Никой не реагира освен баща ми, който ми хвърли поглед, казващ, че почти съм отписан от нечие завещание. Млъкнах, натрупах храна в чинията си, седнах и започнах да ям.

Десет минути след като вечерята беше започнала, Рут взе чинията си и тръгна към кухнята за допълнително. Баща й с пълна уста каза:

- Да, сипи си само една лъжица от картофеното пюре, Рут. Това ще се отрази добре на бедрата ти.

Тя спря и засегната, пропълзя обратно на масата.

Бях бесен.

- Сипи си колкото искаш, мила. Поне няма да те направят мързеливо, безполезно магаре като баща ти.

Разбира се, всички млъкнаха и аз отново започнах да ям. Но не можех да ги понасям повече и си изтървах вилицата. Тя издрънча силно, аз отместих назад стола си и се изправих, а главата ми бумтеше.

- Вие всички сте расисти, сексисти, противни хора. Защо ли идвам тук година след година, въпреки че презирам всеки един от вас? И защо всички продължавате този безполезен маскарад? Заради децата?

Бях се изправил и крещях, но никой не ме гледаше. Продължих, високопарно говорейки за всичко, което някога ме беше дразнило.

Накрая спрях да викам.

- Писнало ми е от това! Отказвам да прекарам и секунда повече с когото и да е от вас само защото сте ми семейство, каквото и да означава това.

И тогава, без да имам какво повече да кажа и без никой да ми казва нищо, аз просто излязох. Най-после бях свободен от изкуствените, ужасни принуди, наложени ми от произволното и безполезно семейно общество, в което бях имал невероятното нещастие да съм роден. Тръгнах към улицата, чувствайки се прекрасно за пръв път през цялата вечер, през цялата година. Тогава някой извика с тъничък, стържещ глас:

- Джак, скъпи.

Обърнах се.

- Би ли ми подал соса, когато свършиш с него?

- Разбира се, бабо - казах и го прехвърлих нататък.

Българската литература

© 2000 Литературен форум