Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Роджър Енгъл

Жертва на война

Първа награда в конкурса на boldtype

Роджър Енгъл е публикувал поезия и къси разкази в различни литературни списания. Като репортер е номиниран за наградата “Пулицър”. Бил е комедиант и боксьор аматьор. В момента работи над роман, наречен “Градината на блаженството”.

Знаех, че няма да се омъжи за мен, когато й предложих.

Така си мисля сега, когато се сещам за това.

Погледнах нагоре и листата бяха отчетливи и ясни като картина на Вермеер, като театрален декор, като картон, изрязан срещу нарисуваното синьо небе. Толкова красиво, никога не бях виждал нещо толкова красиво.

Тя се усмихна и взе ръката ми.

- Ти си невеж кучи син - каза тя.

- Защо казваш това?

- Защото иначе щеше да знаеш как се чувствам. Не би трябвало да ти обяснявам.

- И как?

- Прекалено много е, не мога да го понеса, не е добре.

- Кое?

- Не мога. Ще лъскам пода всеки ден, докато ми се разкървавят коленете. Ще ти готвя и ще ти кърпя чорапите и…

- Ще ми кърпиш чорапите?

- Ще колосвам и гладя чаршафите всеки ден. Ще ти пера бельото на ръка. Ще бъда глупачка. И не мога да се спра.

- Звучи ми страхотно.

- Разбира се. Затова не мога да се омъжа за теб.

- Защо?

- Ще ме оставиш да правя всичко това. Няма да ме спреш.

- Но аз…

- Няма да ме обичаш толкова, колкото обичаш себе си. Моето щастие няма да значи колкото твоето собствено.

- Казваш, че съм егоистично копеле.

- Това е точно така.

- Ти ме мразиш.

- Не. Както казах, обичам те.

- Защо? Какво обичаш в мен?

- Че винаги поставяш себе си на първо място, без да се чувстваш виновен. Бих искала и аз да бъда такава. Мисля за теб като за хуна Атила, а за себе си - като за Хонория, жената, която го е обичала. Можеш да грабиш и убиваш, и плячкосваш и това само ще те накара да се почувстваш секси. Това и мен ще ме накара да се почувствам секси.

Стегнах мускулите си. Усетих как мъжествеността ми се надига.

- Идеята за война е секси - казах. - Идеята за революция.

Протегнах се да я докосна, но тя се дръпна.

- Знам. - каза тя. - Виждаш какъв си: “Вземи затворниците и им прережи гърлата.” Ето такъв си. Затова те обичам. Но не мога да се омъжа за такъв човек. Ще бъда жертва на война.

- Може би можем да измислим нещо.

- Например?

- Мога да ти плащам за секса. Мога да те издържам и ще сключим сделка.

- Толкова секс за толкова издръжка.

- Точно така.

- Три нощи в седмицата в замяна на наема…

- И две нощи в седмицата в замяна на храната.

- Искаш много. Може би искаш прекалено много. Вероятно искаш и да се усмихвам, докато ми го правиш.

- Изглежда, ти харесва.

- Наистина ми харесва. Особено с теб.

Тя се наведе напред и се целунахме. Аз се изправих, а тя се хвърли в прегръдките ми. Занесох я до леглото. Чувствах се силен, здрав и могъщ. Аз бях хунът Атила, а тя беше моята Хонория, моята дива предана жена.

Чувах знамена, плющящи от вятъра. Чувствах студения алпийски вятър, който си пъхна носа в палатката и се сгуши в краката ми. Чувах войници, които се смееха навън, докато пиеха сладкото, тръпчиво вино на победата. Чувах ранените, които стенеха в далечината. Те не бяха достатъчно далече. И все пак правеха нашето любене по-сладко, защото съзнавахме, че сме заобиколени от умиращи.

Сутринта се събудих и нея я нямаше.

Извиках я.

- Скъпа - казах. - Скъпа? Къде си? В банята ли си? Не-не-не-не - пеех с мелодията на “Жълтата кошничка” на Ела Фицджералд. - В кухнята ли си? Не-не-не-не. В хола ли си?

Вече знаех, че си е отишла.

Беше ми оставила бележка на пианото, където винаги си оставяхме бележки. “Ако искам някога да постигна истинското си аз, жената, която съм създадена да бъда, трябва да те напусна”, се казваше в бележката. Тя я беше подписала “Твоята малка Петрушка”.

“П. П. Помни, че винаги ще те обичам. Довиждане”, пишеше още.

Поседях малко на дивана и си мислех за това, което ми беше казала.

Посвирих на китарата си, дрънкайки разсеяно. Ставах много добър. Чудех се дали някога ще бъда достатъчно добър, за да се включа в група.

Мислех си, че бих могъл, ако се упражнявам достатъчно дълго.

Българската литература

© 2000 Литературен форум