Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лулу Грант

Асансьорът

Поощрение в конкурса на boldtype

Лулу Грант живее със златната си рибка с лош характер Лудвиг на брега на залива Сан Франциско.

Жената гледаше внимателно вратите на асансьора.

- Не се затварят винаги - каза тя. - Трябва да ги наблюдаваш.

Тя ги наблюдаваше и двете крила се съединиха с меланхоличен стон.

- Много добре. Нали знаеш, невинаги имаме такъв късмет. Натисни дванайсет, Крескин!

Крескин, съпругът, натисна дванайсет. Тънките й устни отново се отвориха:

- Тези стари асансьори! Понякога са ужасяващи.

Прегърбен в отсрещния ъгъл, Пакстън, риж мъж със смачкан костюм, имаше усещането, че думите й са насочени към него. Той се изправи:

- О, ами да… да…

Крескин потърка носа си:

- Интересно е поне. Няма нищо ужасяващо всъщност.

- О, престани, Крескин! - изсъска жената. - За Бога! Не мога да понеса постоянните ти противоречия!

Дамската й чанта падна на пода и големите й очи се завъртяха:

- Ще се бием ли пред този хубав... - как ти е името, скъпи?

- Пакстън - каза Пакстън.

- Пред този хубав човек Пакстън.

- Да, скъпа - каза Крескин, разкопчавайки блейзера си. - Страхувам се, че да.

Той ритна дамската й чанта по пода на асансьора право в краката на Пакстън.

- О! - изквича жената. - О!

Тя събу изисканите си черни обувки с високи токове и внезапно ги хвърли към голямата му, доста крушовидна глава. Крескин се преобърна:

- Проклета да си! О, зло! Зло!

Никой освен Пакстън не изглеждаше особено заинтригуван от факта, че асансьорът току-що беше спрял със скърцане. А вратите не възнамеряваха да се отворят отново. Дори и заради целия чай на Китай.

Пакстън, с крака оплетени в дръжките на дамската чанта, се сви още повече в ъгъла си и си помисли:

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ. ЩЕ УМРА ТУК.

О, наистина. Смъртта беше сериозна възможност за Пакстън. Той беше заклещен в тази кутия с най-търсената двойка на висшето общество. Никой, който е някой, не би отказал да види тези двамата сред гостите си.

С бавни и тежки стъпки Крескин се насочи към жена си.

- Ти! - той я мушна грубо с пръст. - Ти!

- Аз, Крескин? - изсмя се тя. - Какво аз? Ти, кучи сине Крескин! Ти, тлъсто старо педи! Ух, тлъстака Крескин? Тлъстичък, тлъстичък, тлъст, тлъст Крескин!

- Тиииии!

Той се нахвърли върху нея. Двамата се приземиха върху (познайте кого? точно така) Пакстън, който, докато скачаха върху него и го ритаха, се престори на некомпетентен. Като некомпетентен от него не се очакваше “да се намеси и да помогне”. Като некомпетентен той можеше просто да си лежи там и да прави всичко възможно да предпази жизнените си органи.

След особено силен ритник в ребрата Крескин измуча и се изтърколи от мелето. Жената се вкопчи в лицето на Пакстън, изправи се и се опита да изтръгне чантата, заплела се между краката на Пакстън.

- О, Крескин, помогни ми! Чантата ми се е заклещила в този човек! Заклещена е! Не иска да се измъкне!

Крескин се извърна от ъгъла. Ноздрите на неправилния му, патладжанест нос се зачервиха и пламнаха. Меките му месести бузи се издуха. Сваляйки очилата си, той присви очи, наведе глава и извика:

- Кирлив мошеник! Пусни чантата!

Пакстън отново беше нападнат. Той заскимтя, докато Крескин, шкембест и вонящ на одеколон, изстиска червата му и размаза черния му дроб, а жената издърпа дамската си чанта, все още закачена за краката му.

Това насилие и забавление можеха да отлетят в нощта, ако чантата на жената най-после не се беше освободила. Но с чантата, разбира се, се изхлузи и обувката на Пакстън, разбира се. С поредица поразителни акробатически номера обувката излетя право нагоре, удари се в тавана и остана там.

Заинтригуван от тази странност, Крескин освободи накуцващия и пребит Пакстън и се вторачи нагоре. Пакстън се шмугна обратно в ъгъла си запъхтян.

- За Бога, човече! Обувката ти е на тавана! Виждаш ли това, бабо? - Крескин се обърна към жената и посочи нагоре. - Виждаш ли я? Никога не съм виждал нещо подобно!

Жената разкопча пудриерата си и си приглади косата.

- О, престани! - смъмри го тя. - Не продължавай така!

Тя затвори пудриерата и сякаш усетила, че нещо не е както трябва, огледа кабината.

- Натисни дванайсет, Крескин! - каза тя.

Крескин натисна дванайсет и зае мястото до съпругата си. Той бързо стегна възела на вратовръзката и отново закопча сакото си. Стискайки смачканите очила, той попита:

- Мислиш ли, че могат да ги оправят?

- Сигурна съм. - Тя ги напъха в чантата си.

Пакстън погледна нагоре към елегантната двойка. Те стояха един до друг, неподвижни и мълчаливи, с очи, втренчени в потъмнелите числа над вратите на кабината. Настъпи зловеща тиха неподвижност. Пакстън скоро се убеди, че никога няма да се върне в действителността, каквато я познаваше, в своята хотелска стая.

Внезапно и с голяма суетня и глъчка някакъв лост беше промушен в цепнатината между крилата на вратата. Двойката отново се оживи.

- О! О!

- Мили Боже! - извика Крескин. - Това е асансьорно отвличане!

Докато лостът се движеше напред-назад, вратата се отвори, откривайки тълпа служители на хотела, пожарникари и зяпачи. Г-н Таб, собственикът на хотела, пристъпи напред, загрижен и извиняващ се.

- Господине и госпожо Крескин, толкова съжалявам! Много съжалявам! Как се чувствате? Всичко ли е наред?

- Не, г-н Смяна! - възкликна Крескин към напълно хипнотизираната тълпа. - Нищо не е наред! Този човек спи с жена ми!

Той обвинително посочи с пръст Пакстън. Жената разпери ръце.

- Лъжи! Лъжи! - изпищя тя.

Точно тогава обувката на Пакстън се освободи и падна с меко тупване на пода на асансьора. Жената я вдигна и незабавно я пъхна в дамската си чанта. Тя се обърна към Крескин:

- И какво ако го правя? Какво ще направиш?

Пакстън се изправи на краката си и внимателно се затътри покрай двойката и извън асансьора.

- Това ще направя! - Крескин сграбчи шепа от косата й и я дръпна.

- Оу! Проклет да си!

Пакстън, рижият мъж в скъсан и набръчкан костюм, закуцука през растящата тълпа към стаята си. Той влезе, затвори вратата и си поръча хубав силен алкохол.

Българската литература

© 2000 Литературен форум