Лулу Грант - Асансьорът

Лулу Грант живее със златната си рибка с лош характер Лудвиг на брега на залива Сан Франциско.

Жената гледаше внимателно вратите на асансьора.

- Не се затварят винаги - каза тя. - Трябва да ги наблюдаваш.

Тя ги наблюдаваше и двете крила се съединиха с меланхоличен стон.

- Много добре. Нали знаеш, невинаги имаме такъв късмет. Натисни дванайсет, Крескин!

Крескин, съпругът, натисна дванайсет. Тънките й устни отново се отвориха:

- Тези стари асансьори! Понякога са ужасяващи.

Прегърбен в отсрещния ъгъл, Пакстън, риж мъж със смачкан костюм, имаше усещането, че думите й са насочени към него. Той се изправи:

- Интересно е поне. Няма нищо ужасяващо всъщност.

- О, престани, Крескин! - изсъска жената. - За Бога! Не мога да понеса постоянните ти противоречия!

Дамската й чанта падна на пода и големите й очи се завъртяха:

- Ще се бием ли пред този хубав... - как ти е името, скъпи?

- Да, скъпа - каза Крескин, разкопчавайки блейзера си. - Страхувам се, че да.

Той ритна дамската й чанта по пода на асансьора право в краката на Пакстън.

Тя събу изисканите си черни обувки с високи токове и внезапно ги хвърли към голямата му, доста крушовидна глава. Крескин се преобърна:

Никой освен Пакстън не изглеждаше особено заинтригуван от факта, че асансьорът току-що беше спрял със скърцане. А вратите не възнамеряваха да се отворят отново. Дори и заради целия чай на Китай.

Пакстън, с крака оплетени в дръжките на дамската чанта, се сви още повече в ъгъла си и си помисли:

О, наистина. Смъртта беше сериозна възможност за Пакстън. Той беше заклещен в тази кутия с най-търсената двойка на висшето общество. Никой, който е някой, не би отказал да види тези двамата сред гостите си.

С бавни и тежки стъпки Крескин се насочи към жена си.

- Аз, Крескин? - изсмя се тя. - Какво аз? Ти, кучи сине Крескин! Ти, тлъсто старо педи! Ух, тлъстака Крескин? Тлъстичък, тлъстичък, тлъст, тлъст Крескин!

Той се нахвърли върху нея. Двамата се приземиха върху (познайте кого? точно така) Пакстън, който, докато скачаха върху него и го ритаха, се престори на некомпетентен. Като некомпетентен от него не се очакваше “да се намеси и да помогне”. Като некомпетентен той можеше просто да си лежи там и да прави всичко възможно да предпази жизнените си органи.

След особено силен ритник в ребрата Крескин измуча и се изтърколи от мелето. Жената се вкопчи в лицето на Пакстън, изправи се и се опита да изтръгне чантата, заплела се между краката на Пакстън.

- О, Крескин, помогни ми! Чантата ми се е заклещила в този човек! Заклещена е! Не иска да се измъкне!

Крескин се извърна от ъгъла. Ноздрите на неправилния му, патладжанест нос се зачервиха и пламнаха. Меките му месести бузи се издуха. Сваляйки очилата си, той присви очи, наведе глава и извика:

Пакстън отново беше нападнат. Той заскимтя, докато Крескин, шкембест и вонящ на одеколон, изстиска червата му и размаза черния му дроб, а жената издърпа дамската си чанта, все още закачена за краката му.

Това насилие и забавление можеха да отлетят в нощта, ако чантата на жената най-после не се беше освободила. Но с чантата, разбира се, се изхлузи и обувката на Пакстън, разбира се. С поредица поразителни акробатически номера обувката излетя право нагоре, удари се в тавана и остана там.

Заинтригуван от тази странност, Крескин освободи накуцващия и пребит Пакстън и се вторачи нагоре. Пакстън се шмугна обратно в ъгъла си запъхтян.

- За Бога, човече! Обувката ти е на тавана! Виждаш ли това, бабо? - Крескин се обърна към жената и посочи нагоре. - Виждаш ли я? Никога не съм виждал нещо подобно!

Жената разкопча пудриерата си и си приглади косата.

- О, престани! - смъмри го тя. - Не продължавай така!

Тя затвори пудриерата и сякаш усетила, че нещо не е както трябва, огледа кабината.

Крескин натисна дванайсет и зае мястото до съпругата си. Той бързо стегна възела на вратовръзката и отново закопча сакото си. Стискайки смачканите очила, той попита:

Пакстън погледна нагоре към елегантната двойка. Те стояха един до друг, неподвижни и мълчаливи, с очи, втренчени в потъмнелите числа над вратите на кабината. Настъпи зловеща тиха неподвижност. Пакстън скоро се убеди, че никога няма да се върне в действителността, каквато я познаваше, в своята хотелска стая.

Внезапно и с голяма суетня и глъчка някакъв лост беше промушен в цепнатината между крилата на вратата. Двойката отново се оживи.

- Мили Боже! - извика Крескин. - Това е асансьорно отвличане!

Докато лостът се движеше напред-назад, вратата се отвори, откривайки тълпа служители на хотела, пожарникари и зяпачи. Г-н Таб, собственикът на хотела, пристъпи напред, загрижен и извиняващ се.

- Господине и госпожо Крескин, толкова съжалявам! Много съжалявам! Как се чувствате? Всичко ли е наред?

- Не, г-н Смяна! - възкликна Крескин към напълно хипнотизираната тълпа. - Нищо не е наред! Този човек спи с жена ми!

Той обвинително посочи с пръст Пакстън. Жената разпери ръце.

Точно тогава обувката на Пакстън се освободи и падна с меко тупване на пода на асансьора. Жената я вдигна и незабавно я пъхна в дамската си чанта. Тя се обърна към Крескин:

Пакстън се изправи на краката си и внимателно се затътри покрай двойката и извън асансьора.

- Това ще направя! - Крескин сграбчи шепа от косата й и я дръпна.

Пакстън, рижият мъж в скъсан и набръчкан костюм, закуцука през растящата тълпа към стаята си. Той влезе, затвори вратата и си поръча хубав силен алкохол.