Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Рубашкин

Горчивата съдба на емигранта

 

Продължение от брой 3

След 20 минути колата е намерена пред блока, заселен с български „дипломати”. Собственикът на колата е дипломат и е неприкосновен. Между другото жената и детето й са прехвърлени в друга дипломатическа кола, която след 1 час е била вече в Братислава. Консулът Стефанов и другият дипломат бяха обявени за persona non grata и трябваше за 48 часа да напуснат Австрия.

Въпреки че затворите бяха пълни, че в концлагерите загиваха ежедневно герои на България, българският народ и специално българската интелигенция понесоха на челото си срамното петно на „мирно съжителство” с комунистите. „Те ни оставят на мира и ние не ги закачаме” - беше наивната философия на народа ни, забравяйки, че вимето на една крава дава мляко, докато има. И това „мляко” благодарение на невероятните грабежи от страна на управниците и партията доведе България вече в началото на 80-те години пред банкрут. Но кой се интересуваше за съдбините на България? Никой и никога. Срамът за неоказана съпротива срещу комунистическите режими нямат на челото си унгарците, които въстанаха още през 1956 г., поляците - с редица селски бунтове, чехите, които се опитаха да провъзгласят демократичния социализъм през 1968 г., Югославия, която обърна гръб на ленинизма и сталинизма още през 1948 г. В СССР се появиха първите дисиденти, които вдигнаха глава с перо и акции срещу комунизма и измираха по сибирските лагери.

През всички тези години на комунистическата диктатура българският народ се наслаждаваше на мирната ко-екзистенция между тирани и потискани. Всеки гледаше да му е богата трапезата, да заколи прасето, да си докара ракия и вино от село. Смели критици на режима в България нямаше. Имаше един Радой Ралин. Но една птичка пролет не прави.

Разбира се, че не може да се забрави мъжеството и смелото поведение на редица демократи, които загинаха по лагери и затвори или бяха съдени. Не може да се забрави също онази част от народа, която пострада поради произхода си или общественото си положение - т. е. „капиталисти” и „кулаци”, които с честен труд бяха осигурили материално живота си и бяха автоматично поставени под знаменателя „врагове на народа”.

Сигурно ще се намерят и такива, които ще ми подхвърлят: „А бе, ти, който много знаеш, защо избяга?” На този въпрос, зададен с право, бих отговорил така: Избягах, защото бях под ботуша на комунизма, който ограничаваше елементарните ми човешки свободи, ограничаваше моето развитие като личност, заплашваше ме.

Оставих всичко най-скъпо за мен - майка, бащин гроб, брат, приятели, любимите ми планини и морето, дълбоко обичаната от мен България. След години обаче разбрах, че с моето изкуство извън страната съм допринесъл много повече за нея, отколкото бих допринесъл, ако бях останал. Аз, както стотици други бегълци от комунистическия режим, се чувствах изоставен на един кръстопът, където всички посоки бяха безцелни.

Аз се покланям ниско пред паметта на хилядите жертви, които комунизмът остави по пътя си. Но не и пред българската интелигенция като цяло. Тя, вместо да изработи една концепция на силна, психически действаща на комунистическата власт мирна опозиция, се завря по кръчмите, залъгвана с малки вкусни хапки като ордени, медали, хонорарчета. Кога ще поиска тя прошка от българския народ?

Историци, философи и идеолози мълчат. Защо няма становище по този така важен исторически въпрос? Приказките, че българският народ е наследил пасивността си от турското робство, са смешни. Че една нация след 60-70 години не се е отърсила от раболепието си, са теории без основа. Въпросът е в безразличието на българина и трябва да се търси в израза „Не ми пука”.

Аз твърдо отричам марксизма в неговите основи. Маркс и Енгелс създадоха една теория, която се отнасяше за епохата, в която живееха. Те разделиха света по най-примитивен начин на капиталисти и пролетариат, на експлоататори и експлоатирани.

Марксизмът не можа да предвиди, че развиващият се пролетариат на Запада ще се обедини в собствени организации, профсъюзи, които днес играят важна роля в икономическите структури на развитите държави по опазване интересите и правата на трудещите се. Така че пролетариатът не стана чрез насилие собственик на средствата за производство, а по мирен път, организирал се добре, успя да наложи едно справедливо разпределяне и преразпределяне на обществения продукт. Практиката доказа, че средствата за производство в т. нар. социалистически страни, които според лъжата на комунистическите идеолози се намират в ръцете на пролетариата, с течение на времето се превръщат в купища от старо желязо, цимент, захвърлени суровини, тъй като пролетариатът, ниско платен като маса, не се интересува от тях. Той разбира, че е излъган от създалата се нова класа, която го превръща политически и икономически в роб, описана прекрасно от разкаялия се комунист Джилас!

Няма държава, чийто пролетариат да е последвал примера на Маркс. Там, където благодарение на съветската армия комунистите узурпираха властта, избиха или експроприираха капиталистите, всичко рухна.

И аз изпих горчивата чаша на емигранта. Винаги, когато в Австрия гостуваха български музиканти, ми беше много приятно да общувам с тях, защото ми напомняха родината. Но мнозина се бояха да се срещат с мен, защото в България бях стабилно наклепан като шпионин, наводчик и какво ли не още. С други аз пък нарочно не общувах, за да не им създам проблеми - знаех, че винаги има кой да ги следи и да докладва комуто трябва, че са се срещали с мен.

Една древна поговорка гласи, че родината е там, където си погребал близки хора. А аз, макар че никога не съм имал български паспорт, оставих в България свидни гробове и още по-свидни и вечно живи спомени.

Не искам да идеализирам австрийците. Още по-малко - виенчаните, които често се самозабравят и се отнасят към хората от така наречената провинция надменно. Но на мен Австрия ми даде всичко, от което се нуждае един свободен човек. Тоест даде ми възможност да осъществя мечтите си и достойно да си вадя хляба.

На мен, емигранта, който вече има австрийско гражданство, са ми ръкопляскали известни политически личности и общественици в Австрия. Срещал съм се с канцлера Франц Враницки, с кмета на Виена Хелмут Цилк, чиято лява ръка бе откъсната от бомба, пратена от налудничав австриец националист.

Срещнах се и с президента на Австрия г-н Кирхшлегер по един особен повод.

Българските власти бяха подели поредното издевателство над моята майка - не я пускаха да ме посети.

Озверял от поредните спънки, които й правеха в София, реших да ида в българското посолство и да питам каква е причината една пенсионерка да не може да гостува на сина си в чужбина.

Бях си наумил въпроса: „Защо нарушавате принципите на Хелзинкското споразумение за правата на човека?” Позвъних и влязох. Макар че отдавна не бях влизал там, нищо не се бе променило - сърдити, тъпи физиономии, къси, груби комсомолски отговори. Не мога да вляза в кабинета на консула - той е „много зает” и не приема.

Позавъртях се малко и в един момент чиновничките от консулската служба - обикновено съпруги на дипломати, нямащи понятие от консулска работа - затвориха малкото прозорче на бюрото. Бързо открехнах една врата и се вмъкнах в тъмното коридорче, което познавах. Почуках на вратата на консула и влязох. Консулът телефонираше и без да се обърне към мен, каза: „Чакай навън!” Но такива просташки комсомолски заповеди не ме трогваха. „Аз съм от провинцията и не мога да чакам” - се опитах да поясня, но в този момент консулът постави слушалката, погледна ме и извика: „Боби, ти ли си бе, копеле?!”

Не вярвах на очите си - пред мен стоеше Сашо, лейтенантчето пиянчуга от МВР. Запознах се в България с него около 1955-1956 г. Веднъж попадна в нашата белогвардейска компания, където свирехме на китара и пеехме. Той се влюби в нашите песни и често трябваше да се крия от него, защото присъствието на куки в нашата руска среда не беше желателно. През топлите летни нощи чувах понякога бръмченето на автомобилен мотор и вика: „Боби, грабвай китарата и слизай!” Сашо, здравата пийнал, седеше във военен джип. „Утре имам репетиция, късно е!” Нищо не помогна - той измъкна пищова си и го насочи към нашия прозорец. И тъй като „те” навремето правеха каквото искаха, взех китарата и слязох. След три-четири серенади на различни гаджета ме докарваше вкъщи и ми благодареше. Момче простичко, но хитро селянче и верен комунист.

Сашо Тодоров се беше добрал най-сетне до една служба, която щеше да му позволи с рушвети, шашми и търговии да осигури материално живота си.

- А бе, Сашо, ти ли си бе?

Последва едно ръкостискане с прегръдка. Поръча кафе и коняк. Започнах да му разправям историите с майка ми. Да, това му е известно, обаче той е малка пионка и не може да направи нищо за мен. Освен това има сведения от доносчици за мен, че поддържам финансово враждебни на НРБ организации. След като в началото на емигрантството се запознах и се опарих от такива огранизации, аз бях прекъснал всякаква връзка с тях.

Дали Сашо може да ми каже кои са тези доносници на КГБ? Не, разбира се, изключено. В този момент, обхванат от ярост, разбрах, че всеки политически емигрант в Австрия има свое досие. И фантазията ми заработи. От дипломатическото си куфарче извадих чековата си книжка и писалката си. „Майор Томпсън от американското разузнаване е благодарен за последните ти информации и ме изпрати да ти дам един чек от 5 хиляди долара!” Сашо полудя - започна да маха с ръце, показвайки ми да не говоря повече, вдигайки глава и ръце към стените, където може би имаше скрити микрофони.

- Не говори глупости. Кой ги разправя тия работи? - гневеше се той.

Отговорът ми беше точно като неговия:

- Казаха ми ги онези, които са писали за мен!

- А бе дай да отидем да пием по едно кафе.

Излязохме от посолството и се запътихме към кафенето на Аргентиниерщрасе. Водихме дълъг разговор и Сашо Тодоров ми повярва.

Връщайки се в посолството, където бях паркирал, видях полицейска кола. Цивилният полицай се разправяше с някакъв чиновник от посолството, разпитвайки къде съм. Бях просто забравил да се обадя на адвоката си в уречения час и когато преминали още 45 минути, знаейки моята точност, той съобщил на полицията да ме търсят. По тоя начин „дипломатите” във Виена разбраха, че шега с мене не може да има!

Винаги уведомявах адвоката си Шактер кога влизам в българското посолство, а час след излизането му телефонирах, че съм го напуснал.

Та въпреки моите усилия майка ми си седеше като затворничка в София. Във в. “Работническо дело” се бяха появили клеветнически информации за мен. Един агент на Държавна сигурност във Виена - Христо Христов, се върнал в България след дълъг престой в Австрия и оповестил по телевизията, че в къщата на Рубашкин се събирали врагове на народа. Ами кой да се събере в дома ми, „другарю” Христов? Партийни членове и секретари на комсомола ли?

И майка ми се измъчваше в София, че не може да ме види, и ние с жена ми страдахме. Тя имаше в София стари родители и брат, тревожеше се за тях.

По дяволите! Кипна тогава моята казашка кръв и без да му мисля много, написах едно кратко писмо на президента на Австрия, излагайки моя проблем. Само след няколко дни получих отговор от държавния глава, който ме информираше, че със служебния си влак ще мине през Залцбург на еди-коя си дата и за да не се разкарвам до Виена, бих могъл да го посетя. Влакът имаше престой в Залцбург 20 минути. Веднага потвърдих писмено, че ще се възползвам от поканата за среща.

В уречения ден се озовах на гарата и пред президентския вагон съзрях един бодигард. Цивилен. Казах му кой съм, той отвърна, че е уведомен, и тутакси ме пусна при президента, без дори да ме провери за оръжие.

Влязох в един чудесно обзаведен вагон, където президентът имаше приемна. Набързо обясних на г-н Кирхшлегер за какво става дума. И... само след седмица майка ми се появи в Залцбург, без да е подавала документи за пътуване. Така президентът на Австрия се грижи за своите граждани. Знаех, че всяка седмица висши държавни служители от Министерството на външните работи на Австрия се срещаха с дипломати от социалистическите страни. Явно, президентът е използвал една такава среща, за да обуздае нашите синковци!

Ето затова обичам и уважавам австрийците.

У дома в Залцбург посрещнах половината Болшой театър. В града гостуваха Владимир Атлантов, Тамара Милашкина, Юрий Мазурок, Евгений Нестеренко. Представяха „Моцарт и Салиери” и „Йоланта”. Гледах и двете представления и, разбира се, отидох да ги поздравя. Рипнаха от щастие, почнаха да ме целуват. Никога не се бяхме виждали, но те знаеха моето име.

Нестеренко бе голям партиец и винаги говореше в първо лице множествено число: „Мы”. Тоест ние, комунистите. Партийните другари, които винаги се мъкнат с певците, непрекъснато говореха, че водят втория Шаляпин. Нестеренко имаше наистина голям и красив глас, но нямаше нито техниката, нито големия актьорски талант на Шаляпин.

Когато обядвахме заедно у дома, те се отпуснаха и си отвориха душите. Жена ми бе приготвила какви ли не лакомства и храна на масата не липсваше. По едно време Милашкина излезе навън и след половин час се върна с един пакет. Разтвори го. 20 чифта виенски кренвирши!

- Защо купуваш, има толкова ядене? - попитах я аз.

- Дай една голяма тенджера, искам да ги сваря и да видя 20 чифта кренвирши в една тенджера.

Сварихме ги, изядохме ги. И разговорът прескочи традиционните рамки, които сковават непознати хора.

През септември тръгнах за София с кола. На Калотина ме спряха. Почна се едно жестоко чакане. Най-накрая наредиха да мина границата и да вляза в гаража. Блъснаха голямата желязна врата и разкостиха колата, а мен ме разсъблякоха.

Това ме учуди, вече бях влизал няколко пъти в България без проблем.

- Момчета, кажете какво търсите, да ви помогна - обърнах се към митничарите. И те не знаеха какво да ми отговорят. Най-после дойде някакъв началник и ми заяви, че не мога да вляза в България. Да обръщам колата и да си ходя.

Разтреперах се. От първия ресторант позвъних на Зарко Донев в София да го питам какво става, но той самият нищо не знаеше. Обадих се и на българския консул във Виена. Той ми заяви, че е една малка пионка, от която нищо не зависи. Не ме лъжеше - знаех, че българските пионки са дребни хорица на Държавна сигурност. По едно време един от сръбските митничари ме забеляза и ме попита какво чакам. Обясних му, а той ме посъветва пак да се опитам да мина границата - служителите са се сменили, може нищо да не знаят за случилото се. Послушах съвета и пак се явих на браздата.

Историята се повтори, всички бяха уведомени, че аз нямам право да вляза в България. И за нарушаване на българските закони ми тръснаха глоба 50 долара.

Разбрах, че положението е сериозно, и тръгнах да си платя глобата. Двамина началници в тъмни костюми на райета ме съпровождаха отдалеч заедно с митничаря. Единият запита:

- Кой е тоя бе?

- Абе Рубашкин - отвърна другият.

- Слушай - обърна се към мен нафуканият шеф. - Ти да не се появяваш вече по българските граници, защото ще ти строшим главата. И пак ще те глобим.

- Не ме плаши, аз пари за глоби имам. А ти се опитай да строшиш главата на австрийски гражданин, да видим докъде ще стигнеш - не му останах длъжен аз.

Двамата се сепнаха. Аз си платих глобата и потеглих обратно. Нарочно не се върнах в Австрия, а отидох в Охрид, да видя едно огнище на българщината. Та дано ми олекне на сърцето. Отседнах в хотел, оттам двама симпатични македонци ме поканиха да им погостувам в къщата. Добри, мили и сърдечни хора. Беше чудесно. След ден-два отидох и до Струга заради песента „Що ми е мило, мило и драго”.

Пазя си и до днес документа за случката на границата. Казва се наказателно постановление. Глобил ме е служителят на ГКПП - Калотина Миньо Станев. Акта номер 136 от 14 септември 1985 го е издал Никола Георгиев в присъствието на свидетеля Стоян Андонов. А какво е моето прегрешение - никъде не пише.

През 1984 г., след като ми „разрешиха” да „посещавам” България, решихме с моя приятел Фери Айньотер да прекараме 14 дни на Златни пясъци. Платихме си във Виена хотел и ядене и тръгнахме с моята кола. Пристигнахме за около 14 часа и реших да преспим в хотел „София”, срещу Народното събрание, за да представя на Фери България от най-добрата страна. Взехме две стаи и се разположихме. Реших да се изкъпя - за мое учудване потече кафява вода. Чаках около 10 минути, но нищо не се промени. Аз тогава не знаех, че примитивните технически знания на комунистите са докарали София дотам. Под земята бяха нахвър-ляни ръждиви водопроводи от най-ниско качество, които боядисваха водата кафява, и ежегодно трябваше да се провежда 2-3 пъти „инспекция”, „ремонт” или други измислени изрази от комунистите. Същата картина срещах по-късно в СССР. Докато се чудех какво да правя, звънна телефонът. Беше Фери, който ме информира, че тече само кафява вода. Неудобството и срамът ми за България бяха големи. Импровизирах веднага - цветът на водата е такъв, защото софийската вода е минерална, поясних аз. Не знаех, че тези думи ще накарат Фери да се къпе на всеки 4-5 часа и да хвали водата и нейното въздействие върху кожата му! Естествено, на рецепцията не бяхме уведомени, че тече мръсна вода. Една държава като България, изградена на лъжа и измама, възпитава по същия начин и хората си. Но при плащането аз се оправих с тях - вместо по 130 DM платих по 90 DM и млъкнаха като неми.

Най-тъпата гавра, която ми сервираха българските власти, бе свързана с придобиването на австрийско гражданство. Най-напред българското посолство във Виена ме уведоми, че съм съветски гражданин от 1949, което си беше чиста истина. После ми прати второ писмо, с което ми съобщаваше, че първото писмо е невалидно - бил съм български гражданин, записан в регистрите на Райония народен съвет „Васил Левски” в София.

„Същевременно ви уведомяваме, че освобождаването от българско гражданство не става автоматически с изявлението, което сте направили във вашата молба от 13.9.71. Освобождаването от българско гражданство е компетенция на Министерството на правосъдието в София и за целта е необходимо да направите специални постъпки.”

И така аз, който никога не съм имал български паспорт, изведнъж бях обявен за български гражданин!

Изобщо другарите се подиграваха с човешката личност, без да им мигне окото.

След 10 ноември 1989 реших, че в България нещата коренно са се променили и че вече мога да бъда много полезен на родината си.

През 1992 на един коктейл в НДК се запознах с Василий Такев от външно министерство. Стана ми приятно - дядо му бил руски генерал!

Казах му, че в Залцбург има 36 консулства, от тях само руското, турското и гръцкото са генерални, другите - почетни. Аз често съм пял в тия консулства и познавам добре дипломатите. Те често говорят за бизнес, за контакти между фирми и търговци. Всеки защитава интереса на страната си. Това не е случайно, защото Залцбург е не само културен, но и важен икономически център. Държави като Швейцария, Япония, Германия имат свои представители, но и малката държава Уругвай - също. И Дания, и Холандия, и Филипините. Защо и България да няма свое консулство в Залцбург.

Г-н Такев ме посъветва да направя писмено предложение България да открие свое консулство в Залцбург и да го пратя до външно министерство.

„Г-н Рубашкин, за България би било чест, ако вие станете наш почетен консул в Залцбург”, подчерта Такев.

Написах предложението и го изпратих. Предлагах консулството да бъде в моя дом - имам достатъчно място и добри условия. Това означаваше, че на България това консулство нямаше да й струва нищо.

Отговор не получих. След известно време пак отидох в София и разбрах, че г-н Такев станал посланик в Аржентина, а после - в Русия. Човекът, който го бе заместил във външно министерство, не беше и чувал за моето предложение.

Минаха години. СДС падна от власт и пак се върна. Срещнах се с консула във Виена, заговорих го на тема консулство в Залцбург, той ме препрати към посланика Калев. Пратих писмо на Калев, той ми отговори, че интересите на България в момента не налагат откриването на почетен консулат в Залцбург.

Понеже съм костелив орех, не се примирих с писмото на посланика и при следващата визита в София отидох във външно министерство при зам.-министъра Константин Димитров. Така ме посъветва моят стар приятел Иван Куртев, зам.-председател на Народното събрание.

Константин Димитров ме посъветва да напиша едно изложение.

Пак писах изложение с всички подробности, които бяха изредени в предишното. Година и половина, близо две чакам отговор. Дали г-жа Надежда Михайлова знае за моето предложение?

Ако знае и си мълчи, жалко за нея! Един министър е длъжен да отговаря на всички писма, които получава.

Ако пък не знае, да си смени помощниците!

Б. р. Текста печатаме със съкращения.

Българската литература

© 2000 Литературен форум