Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Григорий Померанц

Изборът на XXI век

Продължение от брой 3

Проникновеност чародейна, действие вълшебно -
вода да носиш и дърва да смъкваш.*

Така е писал средновековният китайски поет Пан Юн. Съзерцанието безкрайно разширява възможностите на мисълта и действието. В съзерцанието изчезва омразата. В съзерцанието изчезва буквата на религията, към буквалните убеждения се добавя едно усещане за истина, която е по-дълбока от думите. В съзерцанието се ражда духът на диалога, общият стремеж към истината, около която ние всички кръжим и която никога не постигаме в думите. Съзерцанието ще ни помогне да преминем към цивилизация на икономическо равновесие, хармония и духовен растеж.

Има ли вероятност това да се случи? Разбира се, че няма. Много по-вероятна е екологична катастрофа. Докато хората в най-цивилизованите страни виждат щастието си в трупането на нови, красиви вещи, промишлеността ще се развива, а духът ще се свива и ще губи все повече от енергията, с която може да се измъкне от задръстената улица. Но именно малко вероятното е нашата надежда. Ако се вгледаме внимателно в историята, ще видим, че всички ключови моменти, всички основни размествания на пластовете са били малко вероятни. Физиците твърдят, че така върви еволюцията на вселената. Те наричат това "ефект на гърлото на бутилката". Течността се втича през тясното гърло и едва тогава се разлива вътре.

Когато се обсъждал въпросът за освобождението на крепостните в Русия, мнозинството в Държавния съвет е било против проекта. Но царят се е присъединил към малцинството и селяните били освободени. Така действа Провидението. То не създава видими чудеса, а просто поддържа колебанията, отклоненията от инерцията, които са Му необходими. Незримата сила се присъединява към малцинството, към слабото противостоене и то добива мощ. Но на Бог трябва да се помогне. Трябва да се създаде дори нищожно малцинство, да се осъществи дори и най-слабо противостоене. Тази мисъл е изказал на времето Панини, повторена е от Бел, сега я потретям и аз. Някои идеи трябва да се споменават по-често. Тогава те губят своята причудливост и странност и лека-полека се превръщат в норма. Мисълта за Бога, разпънат на кръст, е била някога съблазън за юдеите и безумие за елините. После се е превърнала в крайъгълен камък на една цивилизация.

Кой е могъл да предвиди, че бягството на Мохамед от Мека в още по-малкото градче Ясриб ще се превърне в начало на ново летоброене? Всички велики събития са изглеждали невероятни в някакъв момент. И не само световните религии са се родили по такъв начин. Строго погледнато, много други неща са необясними - възникването на философията, възникването на цивилизация, която е устойчива, без да има имперски център - западната цивилизация... Няколко пъти новото е трябвало да загине, но не е загивало. Не мисля, че Исус Навин физически е спрял слънцето, но мисля, че Бог го е подкрепял. Той ще подкрепи и нашите слаби опити за солидарност, за освобождаване от омразата, за диалог на заклетите врагове, опит да се разберат причините за масовото безумие.

Много важно е да се разбере какво предизвиква страх, какво поражда необходимостта да се концентрира страхът в образа на врага и да се потърси вожд, който ще заколи изкупителната жертва. Първата причина е всеобщата неувереност в бъдещето, тревогата, чувството за тайнствена опасност, дебнеща отвсякъде. За подобна неувереност има много основания. Достатъчно е да си спомним атомната бомба. Но вярващият човек остава самия себе си, каквото и да го очаква. Опората на духа е във вечността. На вярващия човек е безразлично дали на нашата цивилизация й остават 30, 30 000 000 или повече години. Ако животът няма вечен смисъл, то тогава нищо няма значение и всяка продължителност е просто проточил се кошмар. И затова може да се каже, че втората причина за неувереността, намираща се на много по-дълбоко равнище, това е бездуховността на цивилизацията. Тържеството на съвременната световна цивилизация се явява като тържество на бездуховността. И съпротивата на натиска на цивилизацията може отчасти да се обясни като съпротива на бездуховността.

Нещо подобно се случва навсякъде, включително и в нашата страна. Деловите кръгове говорят за необходимостта от обединение, защото то е икономически изгодно, а в същото време чувството въстава срещу бездуховността на разумно устроения свят. Струва ми се, че това проличава и в съпротивата на някои западни страни срещу интеграцията в Европа. Чувството се държи като човека от подземието на Достоевски, който иска да ритне кристалното здание, иска да запази своите глупави желания и не желае да бъде винтче в разумно устроената машина. И колкото повече са доводите за обединение на всички страни, за световно правителство, за централно регулиране на отношенията на човека с природата, толкова повече расте яростната етническа съпротива, съпротивата на исляма, съпротивата на руското православие срещу духа на съвременността.

Когато нарастват порокът и раздорът, когато се руши чувството за дълг, тогава се възраждам аз, казва Кришна. Сега като че ли е настъпил мигът за раждане на нов Бог, за нова стъпка в религиозния процес. Някога Той е създал племенните религии, създал е световните религии, превърнали се в опора на империи; сега е готов за следващата стъпка. Тя не може да бъде ново откровение, създаване на нова Главна книга. Световните религии са достигнали дълбини, които не могат да бъдат надминати, те не могат да бъдат отхвърлени като вярванията на елини и римляни. В своята книга "Затъмнението на Бога" Мартин Бубер пише, че очаква новото богоявление в диалога. Философията на диалога се е превърнала в едно от основните направления на съвременната мисъл. И аз мисля, че това е правилното направление. В средните векове шиитите създали легенда за скрития имам. Наследниците на Али (племенника на Мохамед) били избити. Но легендата твърди, че имамът живее в непристъпни планини и един ден ще ги напусне, за да изтълкува всички предишни пророчества така, че да изчезнат враждите между народите на Книгата (това е един от вариантите на легендата, в която скритият имам не дава ново откровение, а тълкува старите). Прочетох за това в трудовете на Корбен и веднага разбрах, че в средновековната шиитска дреха се крие дълбоко съвременна мисъл.

Трябва да се разбере, че нито една световна религия не може да претендира за превъзходство над другите. Всяка стъпка от човешкото развитие дава нещо и отнема нещо друго. Историята може да се опише като история на придобивките и история на загубите. Павел не е можел да предаде посланието на Христос на елините, без да го преведе от езика на една култура на езика на друга култура, и в този превод (както при всеки превод) нещо се е изгубило - видимият Син затулил невидимия Отец (това веднага се вижда в Символа на вярата, където на Сина е посветен толкова текст, колкото на Отца и Светия Дух заедно). Затова дори толкова разпространеното убеждение, че Новият завет стои по-високо от Стария, не е съвсем правилно. Прието е, че по съвкупността на характеристиките си християнството е по-значимо от юдаизма, но със създаването на църквата някои неща са загубени и разбирането на евангелията е невъзможно без диалог с религията, от която то се е породило.

По принцип така стои въпросът и в диалога с религиите, които са се развивали една до друга, без да знаят нищо за съществуването си. Всички те са възникнали от една обща духовна глъбина и са се изразили на езика на съответното време. Предпоставка за разбирането им е преводът на символите на духа от един език на друг и пътят на всяка религия към вглъбяването - от буквата към духа. В глъбината всички религии са сестри.

Великите културни коалиции, които са възникнали около Главната книга, са принципно равноправни. Светът на исляма, южноазиатският индуско-будистки свят и конфуцианско-будиският свят в Далечния изток не могат да бъдат изцяло озападнени. Процесът на озападняване, отначало едностранен, отдавна е преминал в диалог. Диалогът е започнал през XIX век, когато Толстой и Достоевски овладели западната форма на романа и съумели да я преобразят, казвайки на Европа това, което тя по-рано не заела. Той е продължил в ХХ век, когато образованите в Европа индийци, японци и мюсюлмани започнали мисионерската си работа на Запад. В съвременния диалог западният интелектуалец по правило стои по-ниско от своите опоненти. Образованият индиец добре познава Европа, а образованият европеец има смътна представа за Изтока, като често в понятието "Изток" смесва напълно различни светове. От европоцентрична гледна точка е непонятно защо страните от Далечния изток изпреварват динамичния Запад със собствения си динамизъм, а в света на исляма се надига вълна на контрамодернизация. Цялата система на западното образование трябва да бъде реформирана. По време на Втория Ватикански събор се подчерта необходимостта от прехода към диалог, но на Запад все още не са готови за това.

Но още по-важна от сърдечната отвореност към диалога е готовността да се вслушаш в духа, който е по-дълбоко от думите, и да усетиш като свое собствено тяло не само народа си, но и чуждите народи, не само хората, а и всичко живо. От нравствено превъоръжаване се нуждае не само сръбският снайперист, но и кроткият, спазващ законите еснаф, който отдавна е забравил, че има душа. Иначе при първия рязък обрат той ще озверее така, както озверяха христолюбивите руски селяни след три години в окопите и акуратните немски труженици след три години безработица и безнадеждност. В бившата Югославия ние виждаме не само вчерашния си ден, но може би и утрешния.

Аз вярвам във възможността да се осъществи световна цивилизация, където европейските принципи на диалог на нациите ("концерт на нациите") ще бъде допълнен от диалога на великите културни коалиции, от диалога на приближаването към единия Бог. Но за да победи този дух, е необходимо велико обновление. И понякога убиецът (като Разколников на Достоевски) е по-близо до покаянието и спасението от ограничения дребен търговец (в същия роман на Достоевски - Петър Петрович Лужин). Всички ние сме виновни един пред друг, казва един от героите на същия Достоевски (в "Братя Карамазови"). И във всеки от нас духът на любовта се бори с духа на раздора и гибелта. бъдещето е винаги под въпрос.

 

Послеслов, прочетен в Рига на 17 септември 1994 г.

 

Какво следва от всичко това за Русия? Първо, разбиране на причините, които са подтиквали Ленин и другите революционери. Както и 3/4 от руските избиратели, които през 1917-1918 г. са гласували за терористичните партии (болшевики и есери), а не за умерените социалисти или умерените либерали. Това е важно, за да се освободим от комплекса за непълноценност по отношение на миналото, въпреки че не снема въпроса за трагичната вина (трагична, а не глупава).

Второ, трябва да се премести ударението от проклетото минало и търсенето на виновни към перспективите за бъдещето, на задачите на Русия в световния исторически процес.

Националното може да се мисли като дърво със свои собствени корени, независимо от другите, но може да се схваща и като роля в общата драма, като особен, неповторим стил на решаване на общи задачи. Първото повече подхожда на изолираните племена, живеещи извън историята, или пък на малките народи от историческата периферия - тяхната задача е да се съхранят, да не се изгубят, да опазят своето венчелистче в световното съцветие. Но руската традиция е друга. Има някои устойчиви неща в нея, които оцеляват във вековете, но най-характерната черта, затуляща всички останали, е обладаността от световните, вселенски проблеми, световният размах. Той не може да бъде кътан като суздалските църкви, защото сам се носи над бездната.

Хилел е казал: "Ако аз не съм за себе си, то кой тогава? Но ако съм само за себе си - защо изобщо съм!" "Защо"-то понякога се нарича идея. Не мисля, че е възможна положителна формулировка на руската идея, но в руската култура е дълбоко заложен поривът да се решават световните загадки. Достатъчно е да отворите който и да е роман на Достоевски или Толстой, и ще се убедите, че съм прав. Въпреки че Достоевски е бил предварително убеден в историческата руска мисия, а Толстой не; Толстой всъщност не е виждал никакъв смисъл в историята. Но това не е важно. Важното е, че и двамата са решавали световните загадки и са ни оставили в наследство волята за такива решения.

Без вяра в способността да решаваме най-важните въпроси нямаше да се състои нашият скок в утопията, нито пък ще се състои изходът от развалините на утопията. Без диренето на своята световна роля Русия не би била Русия. Икономически и политически Русия може да стига до пълно падение, но духовно тя е независима. Нейната роля в световната трагедия (или мистерия) напомня ролята на търсещите герои на Достоевски, залутани между рая и ада. Такава роля може да се играе по най-различен начин, но артистът престава да бъде себе си, ако изгуби чувството си за ролята, ако няма какво да учи наизуст, да скита из града и да си повтаря думите.

Русия непременно ще участва във финала - гибелта на биосферата - или полуфинала - поредния етап на световната цивилизация, който води към нов тип проблеми. Това е световноисторическа задача. И пазарът, и представителната демокрация, и всички явления от този порядък са само условия за "силно развитата личност" (Достоевски), способна да участва в разрешаването на световните проблеми.

Много от трудностите на Русия, които на пръв поглед са само нейни, имат всеобщ характер. Ние съвсем непосредствено, в собствения си дом се сблъскваме със съперничеството между световните религии, с растежа на отчуждението и ненавистта между изповеданията, превърнали се в нещо като враждуващи племена, и с племенните разпри. Ние граничим с две незападни цивилизации, а и Западът ни е в известна степен чужд. Още Чаадаев е поставил като задача пред Русия диалога с великите й съседи. Всеки успех по пътя към световна солидарност и към общо равновесие с природата има глобално значение. Всеки провал обаче отваря врата на хаоса.

Засега успехите са малко, а провалите са ежедневни.

Имперските експерименти, които сега се провеждат, са страшни и срамни. Страшни, защото Москва и Бендера не са разделени с океан. Срамни са мръсните войни.

Има хора обаче, които не се срамуват. Това са тези, които до вчера възпяваха подвизите на воините-интернационалисти, а сега се срамуват, че с тия подвизи е свършено, че Европа се освободи от страха от руско нахлуване. На тях им се ще да възстановят старото величие. А на мене ми се иска нещо ново.

И преди всичко - величие на културата. Традицията - това не са мощи, към които се приближаваме, но се страхуваме да докоснем. Традицията съдържа в себе си възможности, които трябва да се използват без страх от грешки и ереси. Неловката първа стъпка по новия път, първото (обикновено твърде праволинейно) решение на въпроса - това е ерес и тя е ценна като поставяне на въпроса. Всяка догма е била предшествана от ерес. Обикновено догмата е отговор на някаква ерес, отговор от голяма дълбина, която не откликва веднага. Когато страхът от ерес сковал църквата, тогава е спряло и догматичното творчество. И така останали замразени в текст откритията на ранновизантийската мисъл - категориите на тринитарното мислене: едносъщност, равнопочтеност, неслятост-неразделимост... А с такива категории може да се осмисли не само единството между Бога и човека, но и единството на различни вери и култури, без да се пренебрегват логически несъвместимите им различия, и размразеното тринитарно мислене може да бъде руският принос в световния диалог, да се превърне в граматика на световния диалог... Струва ми се, че руската култура е богата с такива възможности.

Ще ми възразят: най-важното е да оцелеем. Това е жалка логика. Има хора, при които стресовата ситуация събужда второто дишане. (Изобщо стресът е източник на огромна динамика.) Аз съм убеден, че в Русия ще се намерят жилави характери. Намериха се през 1941 - 1942 г.; те действат и сега - въпреки хаоса аз съм срещал такива хора. И съзнанието за световноисторическа цел ще удесетори силите им.

Превод Румяна Чолакова


* Превод от старокитайски Крум Ацев. - Бел. прев. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум