Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Робанов

Хвърлена ръкавица
За романа “Пурпур”, за неговата уникалност и за злополучните му критици

 

Александър Томов, Пурпур

Александър Томов, "Пурпур".
Корпорация "Развитие" КДА, София, 2000

Още в самото начало искам да се извиня на читателите за две неща: първо, че един романист пише за творбата на друг романист, а не остави тази работа на професионалната литературна критика, и второ, че боравя с думичката уникалност - едно чудовищно предизвикателство, отправено вече не само към литературните критици, а и към всички онези, които биха казали - голям залък лапни, голяма дума не казвай. Само че аз ще кажа защо се наемам и с двете предизвикателства.

Романист пише за романа на негов колега не само защото е изпитал истинска възхита от творбата му, а и защото литературната критика като че ли изобщо я няма в наше време. Сякаш няма литературен процес, няма литературни явления, няма художествен литературен адекват на самите нас, ще рече нас самите ни няма. Но нас ни има, защото, макар и унизени, продължаваме да съществуваме и дори да правим мъчителни крачки към едно по-добро общество. Следователно съществува и литературният процес. Само дето няма кой да го осинови и да го подреди пред обществото с плюсовете и минусите му. Знам, че един ден и това ще стане, а дотогава романистът може да напише отзив и за творбата на колегата си.

Защо ги няма литературните критици в оценката на днешната ни литературна жътва, та толкова много ги имаше преди десетина години, във времето на тоталитаризма. Тоталността на критическия мизансцен ли ги роеше преди време и те изпълняваха обществения си и професионален дълг - къде искрено, къде по поръчка, та се стигна дори до парадокса един Вълко Червенков да защитава романа на Димитър Димов “Тютюн” и да наименова статията си “Романът “Тютюн” и злополучните му критици”. За злополучието днес дотук....

Уникалността! Разбира се, че е много рисковано да се твърди подобно нещо, имайки предвид, че хвърляме този път ръкавица не на един или двама литературоведи, а на една цяла национална култура.

“Пурпур” е уникален роман още с намерението на Александър Томов да изследва с художествени прийоми не миналото на България, а миналото на Византия. Същата тази Византия, Източната римска империя, Втората римска империя, която Кенет Кларк дори не включи в “Световната цивилизация” и с която ние, българите, изграждаме векове наред обща култура, и с която сме наследници на гигантите не само на древната елинска култура, но и на всички онези течения на мъдростта, които идват от изток от незапомнени времена и тук, на Балканите, намитрат своите нови тълкуватели и преносители на западните земи на континента.

Центриран около личността и живота на големия византийски философ Михаил Псел, Александър Томов се взира кото че ли удивен и стреснат от разрухата, която властта обещава и на държава, и на поданик. Абсолютната власт разрушава абсолютно и преводите на това “откритие” достигат до днешни дни с императивите си и дори с атмосферата си. Михаил Псел винаги е бил близо до властта, защото властта винаги е имала нужда да бъде близо до философията и изкуството. Властта е силата на конкретното, философията - силата на вечното, но може ли човек, доближил се до огъня на властта, да опази вечността за категориите на духа си. Това е въпрос, на който Александър Томов търси отговори не само в сюжетната фактура на византийското време на героя си, а най-вече в превода й за днешните ни дни. За да стигне до философското откритие, че нашият, балканският свят, е изостанал от западноевропейския по една много проста причина: ние сме преки наследници на гигантските фигури на духа и знанието, като се започне от Шумер и Месопотамия, през персийските монархии, през Аристотел, Хераклит и Перманид и се стигне до онова тихо и скромно време на духа, в което сянката на прадедите не е толкова мощна, че застрашава собственото ни недостойно съществуване и ни парализира с величието си. Трябвало е да минат векове, докато приемем авторитета на гигантите за собствена участ, да преодолеем страха си от тяхната мощ и от невъзможността си да им бъдем достойни наследници, да се отърсим от парализата на дребното у нас и да решим да тръгнем към голготата на Голямото Време. Западът се отдели от тази мощна сянка на древните и си създаде един относително нов свят, относително, защото след време той ще се връща и към елинската, и към византийската култура, а в наши дни вече дори един Франсоа Митеран призна, че който иска да научи историята на света, ще трябва да изучи миналото на българите.

“Ние, поданиците на Източната римска империя, светим с отразената светлина на древните точно както в оная пещера на Платон... Защото свети Августин стигна до своята теория за Времето, а моят Учител Михаил Псел, който отлично го познаваше, не се поучи от него, а се помами от сиянието на императорския пурпур... Многото древни култури, преплели се в нас и около нас, притъпяват нашите собствени сетива, дават ни готови отговори, карат ни лениво да се подсланяме под техните лаври...” Това са размисли на евнуха, от чието лице Александър Томов разказва за драмата на философа Псел - за величието на познанието му и за падението му в пурпура на властта.

Разбира се, много може да се говори за динамиката в романа “Пурпур”, която кара читателя да я погълне на един дъх, за художествената сила на изображението, което превръща историческата материя в жива картина и доближава миналото до сетивата ни. Много може да се говори за мъдростта на Александър Томов в тази книга, за историческата култура, която е изразил в нея. Едно не бива да бъде пропуснато - фактът, че “Пурпур” е първият български роман, който разчупи ограниченията на творческия ни периметър и с достойнството на намерението да премине границата на търсеното досега, отива в двора на Комнините, във Византия от XI век, за да донесе оттам вечните истини за човешкото битие.

След Александър Томов и други писатели ще напуснат провинцията на духа си и ще стигнат до бездънните периметри на балканската ни история, за да потърсят в тях бъдещето и на Балканите, и на България. И струва ми се, всеки един от тях ще е благодарен на “Пурпур”- първата бяла лястовичка, която ни поведе към фигури от рода на Роберт Грейвс, Гор Видал, Фойхтвангер и т. н. Тоест поведе ни към Европа по единствения достолепен начин - с багажа, който не бива да оставяме зад гърба си, а трябва да пренесем в бъдещето.

Българската литература

© 2000 Литературен форум