Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пенка Монова

Косопад

 

Книгата се казваше “Лустро”. В нея ставаше дума за убийството на стара английска дама от аристократичен произход, направено перфидно и на пръв поглед безсмислено - главата й бе пробита на две места с брадвичка, останала там само няколко часа, докато я открият, но достатъчно дълго, за да бъде облазена от бели червеи трето поколение. Самата смърт обаче настъпва много преди удара с брадвичката, разделил прическата й на четири. Авторът бе сносен, залагаше на психологията на героите и развръзката или нанизът от причинно-следствен нишки не бяха лесни и удобни за разгадаване. Истинският замисъл съвсем не изглеждаше елементарен – с една дума, не идеше реч за семпло криминале, а психороман за края на века и неговите остатъчни нрави, подложени на унижения и изискано издевателство от скептичен негов съвременник. Общо взето, нищо особено ново в литературата, но добре скалъпено на фона на борбите на вигите и торите в Англия, продължаващи с векове за поука и разтуха на околните народи.

Бе с бяла корица, доста обемна и Лени я четеше епизодично в леглото, когато сънят не проявяваше и капка желание да я обори и й бе необходимо нещо силно приспивно, леко и ефектно разсънило я преди това. И то само за да откъсне напълно съзнанието й от ежедневието, където сънят бе само пауза. Това и бе целта на книгите и телевизията, както и още набор други неща, изобретени за ефикасна и лесна употреба в един набързо изобретен свят. Затуй и се изтягаше удобно в леглото си, оправяше възглавницата на полулегнало положение и отваряше на страницата, до която бе стигнала, като шеговито упражняваше паметта си, помнейки номера, без да си отбелязва с нещо, като примерно остаряло календарче или ненужна рекламна диплянка за неподходяща стока. Удаваше й се без затруднения и затова тя бе все още горда с възможностите на своята памет. Дори и да й се случеше да забрави номера на страницата, помнеше идеално последното изречение, прочетено дори преди седмици, мястото му в блесналия обем на двете разгънати страници и като в екран на компютър натискаше мишката на зрителната си памет, местоположението веднага се явяваше в светлината на нейния мозък и тя продължаваше упоена да чете, сякаш въобще не бе прекъсвала и за миг този процес с другите си битови задължения като работа, пътуване, пазаруване, готвене и грижа за околните, далеч по-монотонни от същността на четенето. И бе се занимавала единствено с помнене.

Още първата вечер обаче забеляза, че на възглавницата й има къси, тънки черни косми, някои съвсем леко чупливи. Бе сменила скоро чаршафите и те не можеха да бъдат на съпруга й или пък на някой друг. А тя самата бе руса и с дълги прави като откос коси. Не обърна особено внимание на този дребен неуместен факт, изтупа възглавницата си, но не след дълго, някъде след две-три прочетени страници, отново видя няколко косъма, полегнали като есенни листа на чаршафа й, без да са изгубили обаче цвета си. Със сигурност източникът на косопада не бе неин и тя се замисли с твърде неприятно чувство, озадачена, ала все още шеговито настроена, какво точно ставаше и защо. Дребните неща винаги я забавляваха с многозначителността си.

На другата вечер процесът се повтори, но Лени отново потисна раздразнението си, след минути дори се засмя на недоразумението и взе та стана, изтърси и изтупа хубаво книгата през балкона като одеяло, разлиствайки я щедро на вятъра. Тази книга всъщност не бе и нейна, взела я бе от библиотеката на покойната си леля, когато никой от по-близките й наследници не желаеше да наследи тъкмо книги. А Лени имаше слабост към прашни и стари обложки и ожулени корици, те обикновено криеха неподозирани тайни и бяха като заровени дълбоко в земята съкровища, дето някой трябваше да изкопае и открие предназначението им из огромното сметище на ненужни и мъртви написани листове, непипнати от никого и ненужни дори на неграмотно дете. Вероятно един от тях, нейните далечни роднини, я беше чел и сигурно някой и друг негов косъм бе попаднал из страниците – когато препрочиташе дори своя книга, често й се случваше да намери собствен косъм, разбира се, най-много един-два, дълъг, къдрав или къс, в зависимост от модата, спазвана от нея в момента. Мина й през ум мисълта, че може и да е заемала тази книга на някого и той даже да й я е върнал, което обикновено не се случваше с по-хубавите книги.

Колкото до различните нейни фризури - не че много внимаваше за външността си, тя не бе толкова плачевна, та да й отделя системно грижи и старание, но все пак обичаше да се променя с времето и настроенията си. Изискванията й към нея самата спадаха и се повишаваха, играеше си със своите физически дадености в амплитудата принцесат-жаба, жабата-принцеса, ала все пак балансираше едно постоянно ниво на пилеене на време и усилия по външния си изглед и кокетираше публично с факта, че то не е прекалено като обем, това пропиляно време, нито набъбнало от цифри, като сметката за парното или тоалетите.

Е, каквото и да е, никога не бе имала такъв вид коси, съставът, структурата и видът на косъма не бе неин и явно донорът бе някой друг. Но какво от това – оставаше необясним единствено фактът защо, след като бе изтупана, избърсана и прилежно прелистена на чист въздух, дори на порива на прашнолявия вятър, тази бяла книга продължаваше да произвежда косми като машинария за перуки или бивша каска от фризьорски салон, просмукала в себе си следи от всеки клиент и клиентка, изпускайки от време на време като ротативка спомените от дългата си трудова дейност.

Или сякаш някоя глава вечер се скланяше до нейната и прилежно четеше, следеше и сричаше, успоредно на нейния поглед, редовете на тази въобще не мрачна, а умна и смислена книга, в която имаше само шепа коравосърдечни и грозни неща, съвсем лесни за преодоляване на фона на полицейската хроника из ежедневниците. Мисълта да е заедно с някого и тази малка книга, като в киносалон на публична прожекция, й бе силно противопоказна. Естествено най-вече защото собствениците на книгата не бяха живи и все й минаваше на ум зловещата визия как може би компания в четенето й правеше тъкмо един от тях, бррр, това, разбира се, бе смешно, но и вярно на общоприетата представа за формите на смъртта и агрегатното състояние на мъртвите. Та някой от тях, отвъдните, идваше да си дочете книгата, не успял приживе, досаден от дребен битов проблем, липса на съответното настроение или финансови грижи от временен характер. Или оборен от бърз, лесен, необезпокояван от тревожни мисли сън.

Прогонваше с насмешка тази мисъл от главата си, толкова шаблонната представа за смъртта, изтъркана до видиотяване, на всичкото отгоре и безсмислена – какво общо имаха с нея тези, предишните хора, чели книгата някога или хвърлили някой лев да я купят? Нима призраците бродят не само по древните къщи и замъци, а и по старите четива, запазили следата от човешки пръсти по белите си някогаш страници, пожълтели неравно от стаения дъх, облъчил редовете им с отминали и преживени емоции. Общо взети, едни и същи, предизвикани от качествата на четивото и обикновено така спекулативно прицелени от авторите, възрадвани и там нейде все още от попаденията си.

Често в чужди или заемани книги човек можеше да види всичко друго освен кичури – мазни петна от банички, капки кафе или сълзи, неприятни подчертавания или отбелязване на най-несъщностните места, плод на моментни настроения и собствения поток на мисълта на читателя, диктуван от храносмилането и подмятанията или подмяната на партньора. Изпадаха и бележки за неплатен ток със смешно малка сума или пък фиш от заплата или болнични с някаква незначителна диагноза, неспособна да умори дори кон.

Но призраци из страниците да бродят, четат и ровят… Не можеше да бъде, пък и на кого ли би му хрумнала такава налудничава мисъл за духове между буквите освен на нея? Ако, разбира се, не му се случеше това с космите, вълмата от косми, ежедневно утаяващи се на възглавето като водорасли след прилив или отлив. Кой все пак ги произвеждаше? Та всеки знае, че на мъртъвците продължават да им растат космите, брадата, подмишниците, и то много бързо, единственото живо нещо, останало от тях след смъртта, бяха именно космите и те се възпроизвеждаха и размножаваха. Безсмъртни ли са те? Тези косми.

Четивото я увличаше и Лени не бе дотам суеверна, да го изостави само заради глупавите си аналогии, но не можеше да спре отприщването на мисълта си успоредно с развитието на действието в романа. Гледаше и към подстъпите на собственото си въображение, захранено от детството с пошли филми и толкова много на брой слаби и лоши книги, та сега сякаш четеше двоен роман или книга-игра. Писан от нейното въображение и от ръката на класическия автор, който обаче си изкарваше и хляба освен страха, да не говорим, че му личеше как се счита за длъжен да дава постоянна продукция от сносни романи на подлъгания си вече читател. За да отговори на най-елементарните му очаквания.

Ала в това пък точно криминале старата аристократка бе убита не заради пари, тя не разполагаше с много в наличност, нито пък наследството й бе толкова солидно, та да предизвика нечии кръвожадни апетити за преразпределяне на капиталите в Британия. Лелята на Лени обаче бе получила доста имоти, за разлика от героинята в книгата, и бе продала част от тях - реституирани големи тлъсти парчета земя, сякаш създадени да бъдат бензиностанции и нищо друго! А наследниците й не намериха нищичко, никакви пари в наличност, нито във влог. Та един от най-големите си имоти бабата бе изтъргувала съвсем наскоро, малко преди смъртта си, и то за ефектната сума от 30 хиляди долара. Потомството й, между което и Лени, но тя бе от по-далечните и не пряко заинтересованите роднини, се удивляваше неимоверно, ала и достатъчно кратковременно на този факт. Бяха смътно заподозрени един-двама души, между които и жените, гледали старицата и се грижили за обширното й домакинство преди смъртта. Но нищо не можаха да докажат, нито се и опитаха в действителност. Така лелята си отиде, оставяйки задръстен със стари вещи апартамент, ремонтиран уж за 30 хиляди долара в последните дни преди смъртта ґ.

Наистина за болнавата реститутка в последно време полагаха грижи две яки и едри жени от близко софийско село, ходеха на смени и поддържаха дома и огромната зимна градина с китайски рози, готвеха и приемаха обажданията по телефона, когато лелята не проявяваше желание да разговаря с някого. Книгите обаче не бяха бърсани от тежкия прах от векове и явно не влизаха в кръга на добре платените задължения на гледачките, избегнали благополучно селския труд из шоплъка. Работодателката им бе на легло от известно време, може би твърде дълго за самата нея, далеч повече, отколкото за далечните й роднини. Те рядко я посещаваха, без и тя самата особено да страда от липсата им или да изпитва капка самосъжаление тъкмо заради това. Просто се бореше с пристъпите на тежък ревматизъм и четеше много, по цял ден в леглото, защото нямаше и какво друго да прави. Телевизия – книги, книги – телевизия. Вкусът й бе пошъл – обикновено леки любовни четива или скроени на едро криминалета за набързо и нескопосано убити герои.

Все пак смъртта й бе настъпила в известен смисъл ненадейно, според слуховете и някои от термините в смъртния акт като резултат на рязко прекъсване в прешлените на гръбначния стълб, спазъм ли или нещо подобно, прекършило я досущ стъбло на порива на вятъра. Злите езици припомняха как всеки ден при нея е идвал масажист, тя можеше да си го позволи, и вероятно часове преди смъртта или дори сутринта на същия ден я бе понапънал малко повече при разтривките и бе прекъснал гръбнака или някакъв важен нерв в нейното обездвижено от години и твърде крехко от болестта тяло.

Сега Лени си мислеше, повлияна повече от сюжета на книгата, а не от действителността, дали не остава най-логична версията масажистът да е бил в комбина с някой от роднините или пък с двете жени, които поддържаха къщата и дълго време всичко бе в тяхно пълно владение освен лошия характер на самата леля. А после да са си разделили доларите, без да се скарат помежду си за своите дялове, и така да се саморазобличат, както ставаше по филмите за радост и облекчение на боязливия и осигурен зрител. Но фактът, че дори гардеробът с дрехи бе опоскан и обран до закачалка, старата дама бе суетна и се носеше модно, говореше за незадоволена и ненаситена алчност или пределно кокетна слабост към одеждите от страна на извършителите и извършителките. Явно парите не са били много или достатъчно за тях, тези средна младост госпожи, след като са се полакомили от носени дрехи. Или така поведението им изглеждаше по-достоверно.

Но човек никога не знае какъв точно е манталитетът на престъпниците, може би всъщност е доста простоват и елементарен. И затова и трудно разгадаем.

Каквото било - било, никой нямаше да го открие и разбере, бяха изминали две години и нито роднините предизвикаха следствие, нито пък на правораздаващите органи им се занимаваше с този отделен случай, вероятно претрупани от работа или просто незабелязали нещо интересно, небрежна следа или ярък повод за следствени действия и други продължителни, добре заплатени от държавата обходни маневри. Ако ставаше дума за серийни престъпления из средите на изнемощели заможни старци, може би само тогава упълномощените органи щяха да се разгънат във верига из умирисаните безлюдни апартаменти насред София и да тръгнат да правят опити за умозаключения, търсейки патологични пориви ведно с прозрачни мотиви, за радост на лесното си образование и подготовка.

Едно бе сигурно – лелята не бе чела тази книга поне в последните си дни, защото Лени я бе намерила забутана в дъното на неголямата библиотека. Тя самата притежаваше доста по-внушителен брой книги на склад, нищо че не бе парализирана и не разполагаше с толкова време за четене, а и фантазията й работеше понякога на празни обороти, но собствени. И се ширеше, надхвърляйки простора на много изписани ситно страници, продадени за луди пари из цял свят като мокрите сънища на Стивън Кинг или други подобни автори. И все пак тази книга някой я беше чел. Непосредствено преди нея.

Но въпросът сега бе кой друг освен Лени я четеше в момента. Възможно бе от книга да падат страници, но не и валма косми.

Дали не й расте брада на самата нея?

Вгледа се обезпокоена, но без паника в увеличителното огледало за гримиране. У жените в известна, не съвсем преклонна възраст започва някакъв хормонален преврат в организма и той избива в израстването на нови, обикновено силно черни косми, далеч от формообразуването на мъха, също битувал понякога върху женските лица и форми, дори в по-млада възраст на неочаквани места. Всеки опит да бъдат унищожени с гелове, електроника или механична намеса тези почти рогови израстъци водеха до геометрична прогресия на популацията им, или с други думи - до върло избуяване. Бяха упорити като плевели. Но тя все още нямаше видими признаци за богата жътва по лицето си.

Последното, най-крайното обяснение на феномена отлагаше колкото е възможно по-дълго по разбираеми съображения. Но прибегна и до него – отиде на психоаналитик, плати му добре и проведоха само един-единствен сеанс. Нямаше нужда от повече – той й препоръча да се подстриже и не спря да се чуди защо тя не помни сънищата си достатъчно добре, той самият знаеше наизуст толкова чужди. А тя почти не можеше да спи.

Реши да си спести неприятни емоции и да не подлага на допълнително пресоване нежната си психика – имаше за какво още да я пази. Не дочете книгата и така и не разбра кой и защо е убил старата дама според известния автор. Пък и добрите писатели обикновено се пънеха да доказват как всъщност не било толкова важно кой е физическият убиец, същественото е някъде другаде. И читателят остава излъган, колкото и да цени добрата литература и изящните езикови обноски, и се чуди за какъв дявол, след като и в живота остават неразкрити и ненаказани убийства, това трябва да се случва и в писмеността!

Но премести тридесетте хиляди долара на друго място и изхвърли книгите на леля си – бяха само десетина-петнайсет. Започна и да се облича по-семпло. Опита се да не гледа повече телевизия, почти спря да чете. Подаде документи в една фирма за наемане на гледачки на стари хора.

Ако умираше от скука в безинтересния си живот, какво й пречеше оттук нататък да се държи като убиец. Това би заблудило всекиго – полиция, роднини, приятели, пресата, читатели.

Българската литература

© 2000 Литературен форум