Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Рада Александрова

Как

Не ще мога да изразя и част от мисленото и преживяно през последните години по повод настойчивото отрицание на българската литература от група разтропани и оправни млади господа, но тъй като не дочаках техния опонент-критик, поемам топката. Не се съмнявам и в редките пръски, и в разгонването на фамилията, но човек е готов да понесе всякакви хубавини пред мълчанието, което е другото име на предателството, и комай общество и журналистика са на път да се съгласят, че такова животно като нова българска литература няма и не е имало, че нашата класика е маргинална, а че къде са ни големите произведения и автори и т. н. Откровените клевети и цинизъм, просташкото снизхождение и невероятните глупости, които се изсипаха по адрес на една достойна и безспорна литература (не е моя работа тук да преценявам стойностите), безкрайният негативизъм, агресията, маниакалната ярост на разрушението, рушението... и питаш се не са ли те плод на ниско самочувствие, усещане за бездарност, завист безконечна, липса на опорни жизнени точки... Всичко това мимикрира в доморасъл авангардизъм, който се размахва пред окахърените ни физиономии, с фалоси, клозетни чинии, екскременти и др. п., надявайки се да зинем и да се тръшнем. Нищо обаче купено толкова късно от познати и модерни западни автори на чиста безценица не е в състояние да стори това. Но то увеличава безнадеждността, залива границата между истина и лъжа, манипулира нестабилното обществено мнение и го тласка към безразличие спрямо нашата литература. И колко е близка, мисля си, тази зелена вълна до попфолка. Тръгвайки на пръв поглед в коренно противоположна посока, и двете стигат до същото - унижена и унищожена духовност, нулева човечност, нулевия човек. Зад всичко ясно личат белите тропоски на една постмодерна алчност и хъс за светкавично утвърждаване, за реклама на всяка цена, заемане на позиции, за изритване, съсипване, унищожение. Има един млад господин, който проявява безпримерна героичност в това отношение. Опищявайки пространството за липса на трибуна, той задръсти литературните и масови вестници със своята безкрайна песен за липса на българска литература. А че тя се била пръкнала има-няма отпреди десет години, когато той е дебютирал, прочетохме на много места и го чухме по националните електронни медии и многобройните кабелни. Невинни журналистки задаваха въпроси.

Крайно време е критик, критика, литературни изследователи да прочетат новата българска литература без политически пристрастия, без злоба, без кръчмата, групата, групичката, сметката и баницата.

Удивителна е съпротивителната сила на посветения автор, той полага своето слово независимо от деструкцията, нищото и нищо святото, световни кризи, кризи на хуманизма, философските идеи, световъзприемането. От друга страна, няма оправдание за безнадеждната безличност и отегчение, сухота, цинизъм, срам от емоционалната природа на човека (сакън, не) и в крайна сметка позата, която нашенският български литературен авангард заема. Той снизхожда до живота и личността човешка, които са тъпи, долни, гнусни, мръсни, гадни, лайняни, отврат и пр.

Книгите, които ме накараха да изразя реакцията си срещу тези тенденции, сами носят заряда на моето чувство. Те са книги на автори хуманисти.

“...Без паметта няма морал и нравствен напредък” - казва Божидар Кунчев в книгата си “Насаме с Гъливер”. С голямо закъснение прочетох това рядко изследване, посветено на скъпия на сърцата ни Радой. Една книга, писана с цялата обич, пълно и детайлно разбиране, съпреживяване и способност за извайване на живия автентичен образ. В нея откриваме поетичен социален анализ на духа на мъчната наша епоха и нейния истински Езоп, Гъливер, Радой. Мога да изразя по подобен начин възхищението си от “Сияе” на Йордан Велчев и “Дървото на живота” на Мария Кръстева, “Дневникът на един самотен господин”, о, великолепната книга на Николай Заяков!, “Малко стихотворения” на любимата ми поетеса Екатерина Йосифова, двете белетристични книги на Емилия Дворянова, поезията на Илко Димитров... Нека ми бъде простено непрочетеното, то си е за моя сметка.

Горещите думи на Андрей,
строгите - на Станка
и кротките -
на Калина

И книгите са места за
живеене,
и то от най-добрите.
Е. Йосифова

И ето, живях добре с три книги напоследък: “Насън ще бъда млад” на А. Германов, “Дървото на живота” на Ст. Пенчева и “Какво за любовта” на К. Ковачева. С рядко достойнство и сдържана сила застават те срещу “все туй ругателство ужасно, модно”.

 

Андрей Германов.

"Насън ще бъда млад"

 

Познавам творчеството на Андрей Германов може да се каже цялостно. Но как отново възкликнаха съществата ми, когато прочетох избраната поезия “Насън ще бъда млад” при съставителството на Иван Цанев на издателство “Жанет-45”. (Това издателство непрекъснато безкористно подкрепя българската литература.) Близо двадесет години след смъртта на Андрей времето не само не е приглушило, то е избистрило и увеличило въздействащата сила на неговата поезия. Нейната свежест, първозданност, драматизъм и изящество. Това не са стихове, писани тогава. Андрей е съвременник на душата и духа ми. Неговата класичност не е придобита, тя е вътрешна даденост. А. Германов е яворовски тип поет, такъв се е родил, така понесе живота си и края, той изрази света драматично, яростно и нежно, с много любов и огромна раздираща болка.

Книгата ни среща с целия спектър от теми, мотиви и вълнения; с едно съпреживяване на човешката и природна драма, с усета за земя и внимание към всяко живо камъче. Нравствените рани на столетието, жестоката самота на поета, на личността, разминаването с младостта, любовта, приятелството, тялото, предателствата, огромните рани и милосърдието на природното битие. Андрей познава и разбира гласа на природата, той съзира като големи пластични метафори откъсите от своя живот. Един животопис е тази книга, едно смирение пред великото чудо, страданието от и за него, страст и страдание за смисъла, за разрива, за жестокостта, която ни се е случила. Темите за страданието и смъртта варират, но са постоянни както мъдростта, вглеждането и любовта към всичко, което е живот, също и сбогуването. Един мощен, мащабен поет и неговата душа незащитена съчувстват на скръбната човешка участ. Неговата лирика не остава до личната му драма. Цялата му поезия е пронизана от усещането за ранна смърт, за прекъсване на пътя. И строфите звучат като завещание. Вероятно този предусет е избистрил и съхранил морала, летящия миг в благодатта на стиха.

В никакви априлски списъци не се помества този поет, като светоусещане той е прекрачил към нас, доживелите края на века с нашата изостреност, в това разкъсващо, трагично време. И нищо не нарушава спокойното ни златно общуване, между нас съществува пълно доверие и обич, тъй търсени и сякаш вече невъзможни. Съществуват тези изконни неща - добро, природа, мекота, човещина и стиховете; целостта на живота и огромното желание да свържеш неговите нишки. А. Германов е изразил безкрайната скръб на човека, екзистенциалната болка по невъзможното. Неговата сетивност е фина, съсредоточен, той усеща вечното в битието, неговата безконечност и пластика. Особено в последните години на живота си той е проникнат от онзи мащаб, от онова, което сближава микро- и макро- и ги превръща в едно. Това за мен е белегът на голямата поезия. И тук трябва да призная, че след всички безчинства върху словото и смисъла, новият прочит на А. Германов ми дойде като мехлем.

 

Станка Пенчева.

"Дървото на живота"

 

В тази книга Станка Пенчева е надскочила досегашното си ниво като творец. (Което в никакъв случай не омаловажава поезията й.) Взривявайки вътрешните си табута, авторката е възкресила не само съкровените образи на бащата и майката, но и чрез тях, особено чрез бащата, картината и драмата на цяла епоха. Вероятно този начин на писане е най-точен при разкриване раната-общество след 9 септември. Трагедията на бащата, толкова етичен, със запазени патриархални добродетели, този човек, когото комунистическото време оставя ненужен като обгоряла пръчка в заграбения чифлик, се превръща в картина на онова време. Именно дисекция е направила Станка в първата част на книгата, предала е тихия, стаен ужас от помитащия изконни ценности комунизъм, от прекършването на души и съдби. Образът на самата авторка не е пожален, тя не се опитва да скрие греха на дъщерята, тръгнала подир ламтежите на младостта. Станка не е спестила разказа за този разрив, показала е себе си в неблагоприятна светлина и е извършила своето покаяние. Ще отбележа и естествеността на слога, книгата увлича, поглъща се на един дъх.

Към образа на майката Станка е избрала друг подход. (Дали е избрала, или той сам се е наложил?) Призмата е болестта, краят, вече отсъствието на личността. Вероятно сравнението между младата, енергична, своеобразна природа на майката и нейното дете ражда потресно впечатление. Това е най-суровата, бих казала жестока част от книгата. Ако чрез бащата тя е поставила на строг морален съд себе си, тук не се е изплашила да проследи ден след ден загубата на цялостното съзнание, неговото стопяване, изчезване. И някак сух е стилът. Сякаш самата авторка се е вкаменила, наблюдавайки изчезването на паметта от майката, и този потрес завладява читателя. Станка Пенчева не разсъждава върху страшната човешка съдба, тя постига внушение, което е просто и безнадеждно.

Ценя тази изключителна книга заради невероятната смелост на авторката. Все още не знам какъв път трябва да измине една душа, за да напише такава книга.

 

Калина Ковачева.

“Какво за любовта”

 

В своята малка по обем книжка Калина Ковачева е “На нещата при корена”. Винаги съм знаела, че е там. Че го усеща, вижда или най-малко - подозира. Вълнува я преди всичко човечността. Иска й се някак да я превърже, да й помогне, да я излекува. И тази кратка форма. Сякаш казва - ето аз не ви се натрапвам, нито ви ангажирам, но понеже сте заети, ето, обърнете внимание на тези неща, те са ваши неща. Които подминахте. А вчера прегазихте. Защо? - Така чета тази книга, нейните непретенциозни и толкова съществени откъси от битието на душата.

“Човекът” - “толкова тяло върху душата му”, “Пътека” - естественото приемане на всичко. “Старият дом” - там, където невъзвратимото продължава да живее. Очите й - внимателни, които съзират леопардите в коженото палто на дамата. Тази наблюдателност на зрелостта, която ражда стихове-формули - “Тя”, “Алчност”, “Злата жена”, “Мъртвият”.

Спокойствието на Калина. Тя е малко тъжна, но спокойна. Преди всичко приемаща. Затова и вторият цикъл се казва “Равновесие”. Тя сякаш е открила смисъла на битието в “Пътека”. Приела го е. Без тревога. С пълно разбиране и съгласие. Поразително е “Тихо”, едно толкова нежно стихотворение за смъртта, от четири реда, толкова примирено, толкова молитвено, като свещица без никаква сълза, без вопли, неподражаемо в простотата си, стих-въздишка и отиване.

“Под липата” - животът в неговата пълна и проста естественост, без напъни и амбиции с изплезени езици, животът в неговото несвършване, люлеене, носене. Това е същият живот, в който врабчетата единствено ни съчувстват и ни поглеждат човешки. Каква благодарност към него - “Невъзможност” - “за всичко, което ме изпълва”. Сестра на тревицата, не просто на тревата. Просветва ирония - “Духа” - дистанция и отново приемане - за любовта. Прекрасно за мъжете - “Избягах”.

Това е много естетска книга в своята чистота. Стихове-въздишки. Абсолютно чужда на модата заради увереността в себе си, чужда на чуждото - същностно и стилово. И като директен отговор към нашия псевдоавангард с неговия страх от естеството и естествеността, Калина ще забележи: “Не че не мога така: червиво небе.../ но ще напиша: вали.” (“Избор”). Поезията наднича, крие се, витае, свирука и подухва отнякъде, като че ли отникъде, а е и там, и тук.

И всъщност - “Какво за любовта”. - Всичко. Всякакви като че ли трохи, камъчета, пътеки, погледи, мисли, всичко материално и въздушно, и високо, и отминало, всичката печал и устойчичовст, и верен поглед... Всичко за любовта. Всичко.

 

Няколко думи накрая

 

Може би хора като мен, объхтани не само от годините, могат да усетят нужда от светлина в словото, от човечност в книгата. Нека прочее простим на младите нетърпението и яростта. Но не бихме могли - злобата, леда, смразяващия напор на криво разбран космополитизъм, който по някаква непонятна логика се противопоставя на българското. Не и отрицанието на топлотата и хуманизма. И странно, при толкова претенция не е ли като бял ден, че голямата култура ще ни приеме единствено чрез онова само наше, неповторимо, където може да ни припознае. Че няма нужда от пози.

Тези три книги на пръв поглед са съвършено различни. Какво ги обединява. Как какво - би казала Калина Ковачева, - ами любовта. Ето това са моите братя и сестри, надарените с огромно страдание и състрадание към света, защитници на обичта. Техните живи строфи ни крепят и таят надежда - за да продължим. “Не искам нищо - само съпричастност.” Може би не е знаел Андрей колко много е това, колко рядко се среща.

Б.р. Статията е предадена в края на 1999 г.

Българската литература

© 2000 Литературен форум