Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Вазов

В планината

Ех, волно, хубаво, чудесно!
Да имах тука малка хижа,
познал бих битие небесно,
съсед на Бога и без грижа!

Връх.

Аз съм кацнал на него.

Панорама.

Чукари, зелени склонове, сенчести долове. Реката долу извива своите огледални вирове, лучезарни, цели залени със слънце и небе.

Диви, намръщени скалаци, прилични на разрушени замъци, в подножието на дивите, стръмни склонове.

А въздух, а въздух!

А ширине!

Душата има крила. Очите имат крила, сякаш - и рамената ми...

Величавите картини пред мене, под мене, над мене...

Радост! Не, това е пиянство!

О, природо!

Гледам отсрещните селски кошари. Как високо са и те!

Един орел.

Той се вие, широко разперил могъщи крила.

Сякаш и той се опива с въздух и синева.

*

Взор зачете се - пак унесен
в талазний бяг, душа, опита,
с гръмливата се слива песен
и книгата стои открита.

Надлъж по реката вървя самотен. Тя бучи, тя пее, тя плаче.

Малки водопадчета, образувани от речни гладки камъни, цели залени с вода, лъщят на слънцето, боботят и се губят в кипящата бяла пяна под тях.

Реката е жива.

Тя бучи, тя пее, тя плаче.

Зноят още е силен. Съзирам край реката някаква огромна скала. В нейните начупени стъпала има сянка и отивам да се подслоня там.

Преди мене други се възползували:

Кози лежат там.

Искам да намеря и аз гостоприемство в сянката в скалата, приближавам. Но в подножието на скалата мек, мокър, гладък пласт тиня, оставена от реката, плискала тук преди някой ден.

Не се минува.

И козите ме поглеждат учудено.

Един риж пръч се е покачил на върха на скалата и стои неподвижен. Несресаната му брада и витите му рогове се открояват в лазура на небето. Той гледа планината, слънцето, пространството мечтателно.

Трябва да е поет.

Завивам към реката. Край нея един гладък бял балван, почти наполовина потопен в шумящите талази.

Сядам там, гърбом към слънцето, запушвам цигара и изваждам книгата си да чета под хлада и песента на реката. Но тая песен ме униса, погледът ми се плъзга по вълните. Не, не може да се чете. Не ми дават и отсрещните стръмни урви да чета, ни висовете, що режат небосклона, ни широките простори, пълни с лучи, тишина и свобода.

Сякаш природата ми казва:

“Тук е забранена друга книга. Чети мене!”

Пръчът все стои неподвижен на скалата.

Младата мургоснага козарка се къпе недалеко в реката.

Сп. "Листопад", г. II, 1920, кн. 8

Българската литература

© 2000 Литературен форум