Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Алексей Христов

Автобус

Пътувах с големия български писател Д. Цончев. Не знаех, че е той, но бях сигурен. Беше много голям. Като се премерихме, се оказа, че е с две глави по-глям от мен. За утешение той ми предложи цигара и запушихме. Исках да го почерпя една ракия, но в автобуса нямаше чаши, затова заговорихме за жени. И малко за литература. Д. Цончев говореше много добре за литература, а също така и за жени. Затова разговорът ни беше монолог. Усетих, че целият автобус слушаше, затаил дъх. Аз се радвах на умението на Д. Цончев да омайва автобусите.

После се качи контрольор и ни глоби. Д. Цончев му подари една своя книга, а аз си платих глобата. Д. Цончев много се разстрои и подари и на мен една. След което слезе.

Сетне разбрах, че това не е бил Д. Цончев. По това време Д. Цончев си е бил вкъщи. Язък!

Антон Павлович Чехов

Антон Павлович Чехов излезе от кварталната месарница с половин кило салам под мишница и се отправи към къщи. Беше отегчен от еднообразието в мазето и сега мечтаеше само да хапне набързо и да се изтегне в креслото пред телевизора. От двадесет години Антон Павлович Чехов пускаше и спираше парното в това мазе и не бе чел нищо от Чехов. Нещо повече - той никога не бе отварял книга. Необременен от каквато и да е литература, той изкачи набързо стъпалата, влезе вкъщи и разгърна салама. Жена му гледаше телевизия в хола, а синът му се бе запилял някъде с приятели. Антон Павлович Чехов изпи останалото от снощи червено вино и почувства небивало въодушевление. Намери една стара празна тетрадка на сина си, сложи очила с телена рамка и написа първия си разказ. На другия ден яде от сармите на жена си, вино вкъщи нямаше, и не можа да напише нищо.

После, всяка вечер, той си купуваше половинка телешки салам и бутилка червено вино и написа много разкази.

Една сутрин Антон Павлович Чехов усети, че се е превърнал в Антон Павлович Чехов, но когато отиде на работа, не можа да си спомни как се пуска парното и още същия ден го уволниха. Въпреки че хората му сваляха шапка, където го срещнеха, а разказите му се разграбваха моментално, наложи се да спрат парното, да продадат почти всички мебели и една вечер жена му му тикна под носа молбата за развод. Антон Павлович Чехов разбра, че бе изправен пред единствения избор. Веднага яде от сармите на жена си, а на другия ден постъпи на работа в парното.

Веднъж, когато жена му и синът му не бяха вкъщи, Антон Павлович Чехов си купи салам и вино, а после разтвори тетрадката. Прииска му се да напише нещо.

Забравил бе дори как се държи писалката.

Случай на Марс

Когато кацнахме, бях се схванал от дългия полет и излязох навън да се разтъпча. Компанията остана да си довършва играта на карти. Тръгнах покрай каналите. Кестените над главата ми се бяха раззеленили като кестените през май на булеварда, на който живеех на Земята. Бях свършил цигарите и ми се пушеше, но знаех, че на Марс вече не се продават. От няколко години не бях идвал и ми се стори, че въздухът бе станал по-чист и свеж. Излязох на главната улица. Както и преди, когато мръкнеше, навън рядко се виждаха марсианци. Групичките, които срещах, бяха екскурзианти от Земята.

Пред публичния дом три проститутки вяло се разхождаха напред-назад. Още като ме зърнаха, спряха и се обърнаха към мен. Не си падах по проститутки, макар че мъжете на Земята намираха марсианките за по-привлекателни, и побързах да отмина. Изведнъж изпитах силно желание да се обърна. Почти физически почувствах нечий поглед. Извърнах се и застинах. Едно от момичетата ме гледаше и се усмихваше. Беше на около двадесет години, слабо, с бяло лице и тъмна коса. Приличаше досущ на приятелката ми Лия, с която преди половин година се бяхме разделили. Сякаш беше нейно копие. Известно време и двамата се гледахме без да помръднем, после дойдох на себе си и бързо закрачих обратно. Прибрах се на кораба и за да се разсея, потърсих спътниците си, с които убивахме времето на полета в игра на карти, но те се бяха пръснали из града. Влязох в стаята си, помотах се малко там и тъй като не ме свърташе на едно място, отново се върнах в големия салон. На стенния монитор се въртяха някакви реклами от Марс, но в залата нямаше никой. Реших отново да изляза.

Когато стигнах до мястото, проститутките отпред ги нямаше. Поколебах се за миг, после влязох. Обясних на съдържателката какво ми трябва. Тя се скри зад някаква врата и след малко се появи с момичето. Като ме видя, то не даде вид, че ме позна. Сега се усмихваше, но другояче. Взе ме за ръка и ме поведе към стаята. За нея бях клиент. Вълнувах се и когато влязохме, изпих чаша вода, преди да й кажа, че нищо няма да искам от нея освен да си поприказваме. Тя ме погледна някак особено, но нищо не каза. Сигурно се беше сблъсквала с всякакви. Седна на леглото, кръстоса крака и се приготви да слуша. Дори и движенията й бяха като на Лия.

- Били ли сте някога на Земята? - попитах.

- Не - поклати глава тя. В гласа й прозвуча съжаление.

Разказах й за моята земна приятелка. Признах, че от страх да не ме изостави, я бях напуснал аз. Не пропуснах да подчертая, че поразително прилича на нея. Докато й разправях всичко това, избягвах да я гледам. По едно време усетих, че момичето ме слуша внимателно. Когато свърших, вдигнах очи към нея. Лицето й беше замислено, но на устните й блуждаеше лека усмивка.

- Може ли да ви покажа нещо? - попита тя.

Кимнах. Момичето извади някаква фотография от чантата си и ми я подаде. Погледнах я и едва не извиках. Това бе една моя снимка, която Лия ми направи, малко преди да се разделим.

- Това е моят бивш приятел - каза момичето. - Напусна ме преди половин година. Знаех, че ще го направи и го снимах за спомен. Тогава не работех още тук.

После се обърна към прозореца и на лицето й се изписа лека блуждаеща усмивка, която толкова добре познавах.

Българската литература

© 2000 Литературен форум