Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

Откровеност до меланхолия
 (две усещания с послепис за "Доколкото си спомням")


Георги Данаилов. Доколкото си спомням. Фондация "Свободна и демократична България". София, 2000Прочее, книгата на Георги Данаилов тръгва с едно изречение, което сякаш разколебава, вади от равновесие избраното за главно заглавие: “Да бъдеш откровен докрай – признава той – е невъзможно.” Възможно е обаче да бъдеш себе си в това, което пишеш и книгата още в самото свое начало ни предупреждава, че авторът й ще бъде откровено и последователно себе си чак до последния неин ред: “Така че аз ще заблуждавам, ще преувеличавам, ще омаловажавам, накратко – ще разказвам за неща, които със сигурност са се случили, и за хора, които са съществували, но си запазвам правото да тълкувам и описвам както ми е угодно. Тази книга е прекалено лична, за да бъде определена като историческа проза.

Доколкото си спомням” наистина не е историческа проза, но не единствено заради тази своя тъй категорично заявена “прекалена” личностност. Историческият разказ или – нека, като ни е паднал сгоден случай, що пък да не се провикнем по постмодерному – наратив, често отдава дан на желанието за обективност и безпристрастност, което го прави сух, вдървен, безчувствен. В него историята съхне като в пустиня, където се блъскат единствено пясъците на обективните процеси. И макар да е имало едно време, когато сахаристката схематичност се е броила за достойнство на текста, в нашето пределно егоцентрично съвремие, в което други митологии освен личните, индивидуалните са невъзможни, тя не е нищо друго освен негов кусур. Слава Богу, от тоя кусур книгата на Георги Данаилов не страда, напротив. Тръгнем ли да се разхождаме из нея, ще намерим не еднообразни пясъчни дюни, а шарени пейзажи, “лична” картина след картина къде откъде по-омайни и завладяващи. Всичко друго, но не и скука. И ако речем да раздаваме определения на тая пъстрота, макар че подобна дейност винаги крие рискове за неточност и самоуправство, бихме могли да я наречем “автобиографична есеистика” или “есеистична автобиография” (предлагам всеки сам да избере по-допадащата му квалификация); едни приличащи донякъде на Монтеновите “Опити” разкази, където сюжетите на миналото са изпъстрени с разсъждения за настоящото, спомените за приятелите – с опит да се разбере връхлетялата ни комунистическа утопия, а иронията е умело преплетена със самоирония. Въобще “Доколкото си спомням” е пълна с внезапни пречупвания на разказа, за да се вметне насмешливост или пък мъдрост (“И от отчаяние се връщам в кръчмата. Там пиех ром. [sic! – М.Н.] Снобизмът не се преодолява лесно.”), с оттичането му в размисли (за лагерите, комунизма, изселването в Свищов, престоя в Москва), с афористични и вицови находки (като безпрекословното “Не може да се обича една държава, не може да се обича едно население, може да се обича Чехов” или сметката на архимандрит Василий колко може да изпие: “Зависит. Если есть деньги – бутилочка. Если больше денег – две! Если много денег – три бутилочки. А если на твой счет, тогда до безконечности”). Пълна е, разбира се, не само и единствено с литературни похвати и умения, със стилистични виртуозности, но и с чувство, чувство, чувство...

Което още повече я отдалечава от историческата проза. Освен количеството обаче важна роля при това бягство играе и качеството – историческото писане никога не е меланхолично. А тая книга просто плува в меланхолия. Прочее, типично по монтеновски.

Две са, да си дойдем най-после на подзаглавието, усещанията, които извика у мен срещата с тази меланхолия. По-напред: нейният копнеж по изгубеното, нейната болка от липсата. Непрекъснато в текста се среща тъга по изгубени приятели, по попарени ентусиазми, по изтлели дни и нощи: “Възможността да познаваш забележителни хора е щастие – уплътнява тая тъга Георги Данаилов. – Аз бях щастливец. Жалко, че много хора от тези мои скъпи познати си отидоха и аз все по-често разговарям с мъртви, отколкото с живи.” Разбираема жалост: образите на Станислав Балан, Христо Оббов, бай Коста Околски, Франсоа Лаборел са така обаятелни, че направо те хваща яд: край – никакъв шанс нямаш да се запознаеш с тях, защото “този род хора се срещат все по-рядко по земята”. Като прибавим към имената им запушените вратички на комшулука, на семейните ритуали, на прословутото българско трудолюбие, на срама от комшиите – разбираме, че нещо по нашите балкански ширини се е за/из/трило завинаги, че никога няма да бъдем това, което сме били и което вероятно щяхме да бъдем, ако не ни беше сполетяла халата на 1944. Болка от липсата на възможното, не станало действителност.

Грешно обаче ще бъде, ако решим, че “Доколкото си спомням” е носталгична книга. Нищо подобно, нека сме наясно: носталгията и меланхолията не са понятия, които вървят ръка за ръка. Първото е прекалено обвързано с време/пространството, с хронотопа, както би казал Бахтин, за да може да бъде отделено от своите конкретни проявления, докато второто е състояние повече на битието, отколкото на историята (тия двете са различни, ако и някои да ги мислят за еднакви: втората е предимно низ от низости, хроника на човешкото падение и разпад; първото е вечно търсеното, но никога не постигано съвършенство на единението). Както казва Марсилио Фичино, цитиран от Валтер Бенямин: “Подобна на центъра на света, тя (меланхолията – б.м.) го принуждава (човека – б.м.) да търси центъра на отделните неща и го кара да достига до най-големи дълбочини.” Точно такива дълбочини преброждаме, четейки “доколкото-спомнянето” на Георги Данаилов; разкриват ни те не просто перипетиите на един човек, скитащ през историята, но и раните, които това скитане по блян и копнеж причинява.

Та в тия тъкмо дълбочини срещнах и второто усещане, предизвикано у мен от книгата – откриването, откровеността, откровението. Само веднъж тя си позволява закачливо да ни намигне, запазвайки своя тайна: “Защо бял гълъб – това си е моя работа”; инак е честна, искрена, открита. И при епизода, когато в памет на унгарските събития се отива в унгарския ресторант, и при изблика срещу родителите, и при сприятеляването в болницата с Радослав - навсякъде. Откритостта е качество, с което никак не е лесно да се сдобиеш, особено когато се пишат спомени. Нека се подсетим за тази истина само с твърде фризираните “мемоари” на Любомир Левчев “Ти си следващият”. “Доколкото си спомням” не страда от това желание за натруфено оправдание на собственото житие – разказва простичко, увлекателно, без украшения; но не – хайде да не заблуждаваме! – не както е било, а както, предупредени сме вече, “ми е угодно”. И независимо от това тя не звучи патетично, нито като самозащита post factum: просто човекът вътре е себе си и разказва себе си. Нищо повече, но и нищо по-малко. Откровеност за себе си до степен меланхолия на битието.

Вероятно поради това “Доколкото си спомням” е тежък кръст. Защото всяко тръгване, всяко осмеляване да се пристъпи така откровено-меланхолно към собственото минало е кръст, който оттук насетне винаги ще тежи връз раменете на рискувалия да го понесе. Той вече ще е на всегледание, на всеслушание, на всеобсъждание; ще стане “притча во езицех”, ще го сочат с пръст, ще шушукат подире му: “Ей го тоя, дето стори живота си мегдан, изложи го на показ без да го е еня, че може сам себе си да изложи!” Всеки сега, който мине оттам, ще го разглежда от едната страна, ще наднича от другата, ще цъка с език недоверчиво или пък възхитено, ще се мръщи навремени недоволен, друг път одобрително. Въобще – разграден двор, където може да надникне дори и “филанкишията”, който дори той може да прекоси. И прекосявайки – ето я обаче хитростта на Георги Данаилов, ето го заложения от него коварен капан – да види себе си, себе си да намери и да се разбере. “Доколкото си спомням” подлъгва всички и всеки поотделно на своя територия, за да ни хване там, да ни заклещи без да можем да мръднем, та да ни покаже какви сме и що сме. Неговата откровеност е нашата съкровеност, неговата меланхолия – нашата алкохолия, “пиянството на един народ”, все по-жалко и все по-често свършващо с як махмурлук. Разказване за българското чрез разказване за себе си, употреба на личната история, за да се опише, напише, запише, изпише, допише, подпише най-близката българска история. Георги-Данаиловото житие е народопсихологическо българско битие.

 

P.S. Последните думи са преход към едно обещано доказателство. Доказателство за изказана в Стара Загора хипотеза, към която тъкмо Георги Данаилов се отнесе мъничко скептично. Напълно оправдан скепсис: направеното предположение е тъй претенциозно, че носи характеристики повече на хипертеза, отколкото на хипотеза. А то гласи: книгата “Доколкото си спомням” поне засега затваря, заключва, завършва една традиция на българско писане, положена още от “Житие и страдания грешнаго Софрония” и преминала през “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, “Строителите на съвременна България” на Симеон Радев и “Път през годините” на Константин Константинов. Традицията на българското като сюжет, на разказването на особеността да бъдеш българин. Завършва я, защото също като поп Стойко Владиславов говори за себе си в условията на един ред, не много ласкав към отделния човек; но ако “Житие”-то начева тази типично наша писмовна традиция, концентрирано в конципирането, в конституирането на екзистенцията по български, то “Спомняне”-то я приключва, доколкото изрича тази екзистенция в нейната кулминация, в нейната, така да се каже, вече конструирана и изкристализирала идентичност. В нейната, с други думи, станалост.

Как вървят обаче строителните работи по тая идентичност, как се стига до момента, в който Георги Данаилов развява бялата кърпа на покрива и събира даровете за готовата сграда? Най в началото, казахме го вече, е Софроний Врачански, свещеникът от Котел. Прекършил агиографската схема, той центрира сюжета върху себе си и своите патила, но не толкова да покаже тях самите, колкото детерминираността и зависимостта на случването им поради своя български произход. Тук българинът е като индивид, като атом, все още не образувал ядрото на българското в цялост. Очертани са обаче първите му ментално-общностни характеристики: от една страна, предопределеността му за страдание, от друга – способността му да оцелява въпреки връхлитащите го беди. Оттук насетне можем да даваме едно определение на българина, което винаги ще бъде вярно: страдающ, но оцеляющ. Мъки, мъки, но и житие.

В “Записки”-те Захари Стоянов подхваща тая линия в началото, за да се върне към нея чак в края – когато Джендо попада в клещите на турското правосъдие. Преди това обаче има друго, много по-важно: ако поп Стойко гради българското в индивидуалност, то Захари го извайва като общностност, “въздига” го до нация. Единичността се сдобива при него с множественост; българското вече не скита сам-саминко из тилилейщините на историята, но се събира на едно място – в Оборище, Панагюрище, Поибрене, Мечка, Батак, за да заяви присъствие не просто трибалистко, но и национално. В “Записки”-те то загатва за своята бъдеща държавност, която оттук насетне ще бъде само една: възторжена до театралност в своето първоначално състояване и печална до трагичност в последвалото я съкрушаване. Тъкмо, прочее, през април’1876 българинът задава битийния алгоритъм на своето национално биване: подем преди погрома, погром след подема. За България 1912 е винаги преди 1913.

Много театралност има и при “Строителите”, но тя е повече оперетъчна, отколкото трагическа. Може би защото темата е не българите като въстаници, а българите като политици: Симеон Радев описва жалкостта на тукашното политиканстване, всеки път по-нищожно от народа, в чието име го прави. Неведнъж споменава и за впечатленията на Европа от случващото се “в един вчерашен турски вилает” – “комично и досадно”. Тая комическа оперетъчност тукашното политическо запазва и до днес; в своето функциониране то е много повече симулативно, отколкото реалистично, много повече ефектно, отколкото ефективно, много повече спекулативно, отколкото прагматично. В конституирането на своята държавност българското проявява своята най-голяма слабост: да залага на жестовете, не на полезностите, да действа символно, не практически. Симеон Радев описва как и защо в постройката на българската идентичност политическото е най-слабият, най-уязвимият, най-негодният сегмент. Оттук нататък формулата е: България ще бъде опропастявана от своите политици и спасявана от своите войници. Силистра и Русчук като лек за българския “маразъм”.

Константин Константинов в своя “Път” открива цяра другаде – в “духовната култура”. В благоговението към “оня свят на изкуствата, до който аз не можех дори да помисля, че ще се доближа”. Всъщност Софроний описва българското като индивид, Захари – като общност, Симеон Радев – като политика, а Константин Константинов – като култура. Преминаваме през единичността, множествеността, държавността, за да стигнем там, където все още не сме били – интелектуалността. Тя се случва в догонването на другите, в повлияването от модата, но и в “здравата, дълбоко витална българска натура”. Оттук насетне българската култура ще попива навеите отвън, ще ги възприема с широки възприятия, но заедно с това ще ги кърши през своята специфичност, калемвайки ги за тукашната почва. Константин-Константиновият сюжет е начинът, по който се случва българската духовност, способът, по който съществува българското като културност: едновременно епигонно и самобитно, вторично и автентично. Формулата на интелектуалната ни екзистенция: вносно-доморасла модерност, еклектика вътре/вън.

В своето “СпомнянеГеорги Данаилов събира всички тия парадигми на българското, за да ги разкаже в тяхната съвкупност. Също като Софроний и той скита като атом из несгодите на епохата; също като Захари и той пише българското като общност и в неговата мерзост, и в неговото величие; също като Симеон Радев и той е подозрителен и не особено омаян от политическото; и също като Константин Константинов и той говори с топлота и преклонение пред опитите на духовността да смекчи екзалтираната офанзива на низостта. Българското се явява във всичките си еманации: като единичност в самия него или Лиляна Пиринчиева, като съвкупност при бай Коста Околски или локомотивните машинисти, като политическо при Станислав Балан или българския комунизъм и като интелектуално при Стефан Гечев или Христо Оббов. “Доколкото-спомнянето” му е съборност на съществуването по български, разказвайки своя живот, той разказва живота по български; от неговата книга също както от предишните четири можем да разберем своите “бит и душевност” и “защо сме такива”. Така тя влиза в редицата писмена, за които унгарецът Петер Юхас, вземайки за повод Захари Стоянов, казва, че такива има “единствено българската” литература.

Доколкото си спомням” всъщност затваря този уникален кръг. Кръг, който обаче, за разлика от Колелото на живота, върви не възходящо, а низходящо. Оцеляването на поп Стойко изтлява в Баташкото клане; патосът на Оборище мутира в диренето на княз (най-ниската точка); интригите около детронирането на Батенберг се възнасят до чистата дружба между пишещите в “Оса”; възхитата от литературата на Г.П. Стаматов се концентрира в едно индивидуално духовно битие, хем повтарящо, хем не докрай атомизираното съществуване от “Житие и страдание”. Също е в единичността на житието, друго е в целта му и в причините за страданията. Българинът в своето се е покрил и утаил в българина в чуждото. Българското вече е оформено, изкристализирало е, готово е, предходниците на Георги Данаилов са го описали в ставането му; за него остава да разкаже как българинът екзистира в станалото българско и как това българско се отразява на българина. Той е наченал тоя разказ, Дай Боже и да го свърши. Рекъл е “А”, редно е да рече и “Б” – негов дълг е и отговорност. Знам, че има намерение да го стори, дано само Господ го дари с мощ и време за това.

Българската литература

© 2000 Литературен форум