Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Павлов

Паяжини

* * *

Че словото е самота
почти не се съмнявам,
дори и споделена, тя
пак самота остава

стихията, която спи
сред своята безбрежност
и глътката, с която пих
въздишка от надежди.

А словото е мироздание,
свръхмножество от думи
или пък е мълчание
на разума - безумец,

или пък Бог - създател ням -
макар че Бог е Слово,
над глината осъмнал сам
отново и отново.


* * *

Рибата - стаеното вълшебство -
дреме в първобитния подмол.
Митове, игри на интелекта? -
нещо като глупав зъбобол.

Рибата - самото сътворение,
космосът - играчка и съдба,
вечното човешко настървение -
отказ и от глътка свобода.

Рибата, човекът, битието,
Космосът - абсурден и безок,
и абсурдът като гонг в небето,
и небе - като око на Бог.

Рибата... Животът - риба няма -
крие се, мълчи невинен, гол -
Смисълът - оптическа измама,
малка риба в речния подмол.


“Магуваи”

Случайна размяна на погледи
(японците си имат дума - “магуваи” -
те знаят цената на нещата
и важността на мимолетни събития
очевидно по-добре от нас),

волно-неволно докосване,
просто-непросто присъствие
някъде-никъде близо,
даже безкрайно далече...

А разменените погледи
крият (изобщо не крият!)
волтова дъга от желание -

Желание (дори за секунда,
за една бегла целувка,
за една ннищо и никаква нощ,
за един цял живот...),

желанието - свойство на материята,
материята - свойство на желанието...

А стъпките й се отдалечават
цяла секунда,
цяла сутрин,
цял живот.


Почти

Почти е радостта... Защо ли
и отговор почти не търся,
това е нещо като болест,
та то почти ме преобръща!

В ръка съм с книгата, която
почти не ме интересува
и тая дремеща заетост
почти прекрасна ми се струва,

потъвам в сянката на здрача
със лятото, за миг открито
почти сега, почти прекрачвам
оная смешна упоритост

да видиш всичко (е, отчасти...),
да се усетиш друг... Но стига,
че в огледалото очакващо
почти самичък си намигаш.

Българската литература

© 2000 Литературен форум