Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Радослав Игнатов

* * *

...Додето в здраве пращи все още, млечна, гръдта на младостта -
сърбеж неукротим, неспирен, е най-силното желание, провождано от
хиляди наставници. Копнее тялото: преследва мисълта вида на планина-
та, вдадените в залеза скали, морето, също тъй в скали опряно.
Просторна гледка: задъханите минувачи по кобилицата на безветрения
хоризонт, пращящите треви над тялото на смока, слузта от охлювния
път връз мравчи дири, викът на совата, на пътя краят, заскрежен
от лунен прах, прашинките, обвласили горящата прическа на слънчевия
диск, внезапно грейнала от изток, вековната гора, застанала с гърди
хилядолетни срещу напорите на въздушния порой.
Той стене и проклина ширината на възторжения ум, забравен достолепно
в дебрите на тясната черупка на все по-безгласното си тяло.
Раздвижи ли се паметта на наскърбения поет в мислителницата
обветрена, която обитава от милион години, миг само
тишина владее в натегналия небосвод. Не е греховна вече мисълта му,
но погледът, опечален, взривява мрака.


* * *

Когато човечеството чака от теб мисъл, простичко изказана с две-три
най-обикновени думи: “Ето там”, “Така”, “Да тръгваме”, “Да спрем”,
“Сега е време” и прочее;
когато начините и посоките бележиш с пръст,
за да покажеш смисъла на съществуването, най-безуспешният модел
да създадеш подхождащия ритъм в движението или стоенето на място,
е този, да си служиш с изискано подбрани думи -
за настроение.
Човек е винаги в обсада - от вещи, общество, другари, семейство,
власт и управление, най-вече, всред наскърбената от ненаситната му
алчност природа - да я покори, да вземе. И може би затуй там, някога,
в самата си поява на света, доукрасил е той в слово до последния му
щрих непоклатимия стремеж да гази, мачка и убива.
Но миг, преди да го катурне ближният, той осъзнава, че не е едничък
върху къркорещия плодовит корем на бляскавия хоризонт. А ето,
че в страстта да побеждава, забравил е да съществува, да се спасява,
да устоява в битката си с равностойния на него, с по-силния.
Усети ли това, за да е в безопасно разстояние, той вкупчва се
сред хиляди себеподобни, тълпата немощнно засяда - предимно
покрай паметниците на тези, дето преди векове е умъртвила
в името на свободата,
и търси помощ.
Възправя се тогава някой, дошъл изневиделица, помежду устните му,
бъдещ мрамор, политват думи на прослава и обругаване.
Говори той, говори часове, години, и хич не се досеща,
че под словесния валеж се е стаил и наблюдава до най-сетните
подробности на всякой от отривистите му жестове, незнаен,
каменоделецът с всеопрощаваща усмивка на уста.


* * *

Транзитни пътници: от свобода - към свобода; не пешеходци,
а възседнали оловни облаци, летят, отдолу живите крепят стълбите,
където вплитат крайници, за да се възкатерят в небесата избраниците
им. Свободни - за свободните, ала свободните да разузнаят,
да проучат, да се завърнат с вести и обрисуват с формули
как би могла да бъде променена гледката, от горе проследена.
Но ето, хилядолетия наред денят се сменя от нощта, нощта преследва
ден, и върху броя на бегълците непрестанно се прибавя нов брой
пратеници, а никой по обратния си път не се завръща.
Освободен от бремето да кълчи врат с лице нагоре,
безименният легион очакващи промяна на рисунъка в пейзажа
отдавна е изоставил любопитството си на самотек
и в прословутия стремеж да има покрив над главата, не спира да строи
държави, градове, поселища - въздиша, стене, труди се, на черква
ходи, но в устрема да се вдържи върху въртящия се хълбок на земята,
според очевидци,
не мине време, и отърсва гръб сдружената тълпа от яхналите я
за по-голяма видимост наставници,
за да си вземе глътка въздух и продължи
нататък - напълно безразлична към съдбата си,
току пред гроба, да прозре съдбата на света.

Българската литература

© 2000 Литературен форум