Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Татяна Батулева

За "Птицата философия"
или философията на прага на новия век

Повод за този размисъл стана честването на 50-годишнината на Института за философски изследвания. На юбилея колеги изразиха безпокойството си от заключението за “отлив” от философията, споделено на последния Световен конгрес. Има ли бъдеще философията в условията на своята предизвестена смърт, след сбогуването с разума, когато историята става “конкретна”, истината се превръща в отсрочена грешка, а предимствата на науката - плод на отдавна направен, едностранчив и до голяма степен изчерпан избор? Да, и то е в отказа от философския фундаментализъм, уместно подчертаха някои. Но за съжаление в последвалата дискусия бяха отбелязани най-вече посткомунистическите и регионалните, а не собствено теоретичните измерения на този вече започнал “отказ”.

На прага на новия век философията вече е предприела своето разкрепостяване, отваряйки се не само към други философски наследства и светове, но и към онези неизследвани пространства и ситуации, които бележат нашето време. Тази отвореност има конкретни равнища на проявление.

Историята на философията показва, че в основното си съдържание различните теории се движат в рамките на два полюса: създаване на концепти и изразяване на определен вътрешен опит. Спецификата на разпространения през последните десетилетия на века постмодерен философски отказ е, че той до голяма степен съчетава тези два полюса. От една страна, въпреки преднамерения и деклариран отказ от концептуализация, той е свързан с определени повтарящи се и устойчиви термини, които независимо от своята многозначност, играят структуроопределяща роля. От друга страна, философски и образни, рационални и интуитивни, те са път не само за определена теоретичност, но и към уникално човешко преживяване. Това води до специфично “отваряне” на термините, които за разлика от понятията в класическата философия, представящи обобщения опит чрез изключване на индивидуалното и несъизмеримото, носят скрити импулси.

Тази двойственост има своите предшественици. В творчеството си Морис Бланшо например показва, че в известен смисъл словото е свързано със смъртта, доколкото универсалността на езика задушава единичността на “тук и сега”. Знакът е присъствие на отсъствието на означаваната вещ. Едно сублимирано насилие, доколкото събеседниците имат възможност да отложат конфликта, да решат своя спор, превеждайки го в думи чрез посредничеството на езика. Само множественото слово може да окаже съпротива на убийственото насилие, което дебне в думите.

Показателни в това отношение са някои термини. Различните значения на думата ecriture - “писменост”, “писане”, “почерк” определят вътрешното движение в сборника Писмеността и различието на Жак Дерида. Писмеността е елиптична. Тя създава колкото пълнота и присъствие, толкова и отсъствие. Отсъствие - празнота, но и обещание и надежда. Възможност без хоризонт, в която завършването е не само край, но и ново начало. Но писмеността носи своя вътрешен кръст, своето противоречие. От една страна, тя е стремеж към децентриране, към освобождаване от произхода, а от друга - утвърждава играта с нейните правила и център.

Центърът организира, той прави възможна играта на елементите вътре в системата. Но бидейки отправна точка, той е и край на играта. В него заместванията и преходите са невъзможни - иначе не би бил център. В този смисъл той е парадокс, присъствие, останало извън играта. “Ръководейки структурата, той се изплъзва от структуралността” или “Център не е център”1.

Безкрайно разгъване, нескончаемо преливане между външно и вътрешно, от което се раждат формите и смисъла. Така отсъствието на системност ражда изобилие, липсата на център създава необозрими перспективи, така се ражда стил, в който границите между историко-философското и теоретично изследване, между понятието и потока на преживяното винаги вървят ръка за ръка.

Така създаденият от Дерида неологизъм differance, свързан с френския глагол differer, който означава както “различавам” (в пространството), така и “отлагам”, “отсрочвам” (във времето), веднага задава смисъла на едно пространствено-времево разминаване-отсрочване2. Една неназовима изначална другост, по-стара от самото битие, чието име следва да потърсим извън затворената система на нашия език. Непрестанно дислоциране във верига от замествания, което ни приканва да дирим следата на тази отвореност, която някои наричат Литература. Затова такива термини следва да бъдат мислени като непрестанно “зачерквани” и лишени от каквато и да било семантична или концептуална стабилност3.

Но, многообразни и интерпретативни, тези “центрове на вибрация” са и средство за постигане на вътрешна последователност и единство. Такъв е терминът “различие”, който се противопоставя на всяка концептуална дефиниция. Изначална реалност предшестваща битието, той е и ключ за вътрешно единение на културата и мисленето, път към реабилитиране на въображението и равнопоставеност на термините, а не към преобръщане на опозициите и издигане в култ на ново трансцедентално означавано.

Не по-малко “вибриращ” е и терминът “деконструктивизъм”, типичен за периода след “края на философията”. Неговата същност се състои в стремеж към преодоляване на Хегеловата система и разкриване на нейната “невъзможност”. Деконструкцията не е философема, теологема или идеологема. Интересно е писмото на Дерида до “един японски приятел”, което засяга важни проблеми, свързани с превода на неговите текстове. На въпроса би ли могъл поне приблизително да дефинира термина “деконструкция”, философът отвръща: “Всички изречения от типа на “Деконструкцията е Х” или “Деконструкцията не е Х”, всички a priori изпускат същественото, което означава, че най-малкото са погрешни. Както знаете, едно от основните ми усилия е да огранича обхвата на онтологията и всички индикации на третото лице”4.

Тя не е и “метод”, защото това означава връщане в рамките на онези традиционни категории, които са организирали целия изказ на западния разум. Разрушаване спецификата на деконструктивния прочит в полза на някакво обобщение, което в крайна сметка се стреми да премахне различията, пренебрегвайки конкретното им приложение. Подобно “методологизиране” крие риска да възстановим това, с което претендираме, че се борим, да установим ново насилие с обратен знак (проблем, с чийто обхват т.нар. посткомунистически държави вече имаха възможност да се сблъскат - както в теорията, така и в социалната практика). Не преобръщане на опозициите, а равнопоставеност и възстановяване на прекъснатия диалог. Не принизяване ролята на текста, а премахване на неговата “диктатура”, за да може да бъде чут и езикът на тялото, за да бъдат разчетени и “йероглифите” на сценичния декор. Не култ към несъзнаваното, а реабилитиране на онези изтласкани от повърхността “следи”, които макар и “невидими”, остават незаличими и вплетени в долния слой на “магическия блок” на паметта. “Множествената” дума ни връща към забравената истина, че изказите са свързани не само с теоретични предизвикателства, а са пронизани от преживявания и събития. През тях тече пълноводният и неотразим поток на самия живот.

Отвореността на философията в края на века като движение между понятието и вътрешния опит създава и особен вид текстове, странни конгломерати от философия и литература, научна теория и фикция, логика и поезия, един уникален свят, където сериозното и повърхностното си дават среща, където редом с Джойс и Ницше срещаме и ... Алиса от едноименната книга на Луис Карол ( Дьольоз например). Пътешествие по граничните пространства, в “полетата на философията”. Още в публикуваната през 1943 г. книга “Вътрешният опит” Жорж Батай заявява необходимостта от скъсване с езика, който пречи на сливането на обекта и субекта. Разумът не може да обхване смеха и страданието, вътрешната неудовлетвореност и еротичния опит. Диалектиката и системността са само отказ от настоящето в името на някаква илюзия. За Батай философията е преди всичко “опит за пътешествие по границите на възможното”, между мълчанието и словото. Там, “на границата”, тя търси своето изначално единство с поезията и литературата, припомняйки си, че въображението е “превръщане на вътрешния опит в познание”(Карлос Фуентес). И Пол Валери, и неговият последовател Дерида разглеждат философията като особен вид писменост, специфично разклонение на литературата.

Ето защо философията е непрестанно връщане, отклоняване, опит за сливане с играта на силите. Опит да установяваш всеки път нови взаимоотношения със света, отърсвайки се от себе си. Откривайки своята идентичност отвъд изтърканите употреби и баналното звучене. Затова и истинските философи, и големите писатели създават свой собствен език. Ако си послужим със сполучливия израз на Марсел Пруст, “хубавите книги винаги са написани на нещо като чужд език”, дори и това да е родният език на писателя. Особен вид философстване, умножаващо гледните точки, търсещо отговор на въпроса в какъв контекст дадено съждение е приемливо, а не дали можем да го обявим за непротиворечиво и окончателно. Така липсата на аргументация и скандалният изказ не са вътрешни противоречия в една несъвършена система, а стремеж към разточително улавяне на многобройните лица на самия живот. Провокативен и отворен изказ, винаги готов да напусне собствените си очертания, където съждения и аргументи се редуват с халюцинаторно ясни картини. В семантично отношение той създава свободата или дори “конфликта на интерпретациите” (Рикьор). Смисълът е в непредвидимата игра, породена от съществуването на отсъствия и празноти, в “опростяването” вътре в идентичността. Затова срещата с тези философи винаги носи колкото удовлетворение, толкова и тъга, налага ни да се слеем с тяхната другост, да заобичаме враждебността им.

Отварянето на философията и отказът от фундаментализъм са свързани и с нейните социални превъплъщения. “Кой може да прави философия? Е ли това философия?”, са въпроси, които до голяма степен губят смисъл. Още през 70-те г. “Групата за изследвания върху обучението по философия” се обявява срещу монополизирането на философските знания както от определена социална или възрастова група, така и от определена институция. В тази насока е и приетата през 1995 г. Парижка декларация за философия. Подобна концепция очевидно е особено актуална и днес за България, където “проблемът” намира бързо решение или в закриването на университети и специалности, или в неуместното противопоставяне между университетите и институтите в Българска академия на науките. Още през 1944 г. Виктор Кузен изтъква различието между “кабинетната” философия и философията като предмет на преподаване, като подчертава, че и двете имат своето място. Според Дьольоз например родената в самота философия подтиква към откриване на “вътрешните индивидуални пространства”, докато институционализирането й задава една парадигма, хоризонт, обезсилващ индивидуалните търсения. Неслучайно целите на създадения преди петнадесет години “Международен колеж по философия” са “да развива научните изследвания не срещу, но независимо и извън университетите”5. Какво е това? Нов тип обучение, в което съответният гуру подбира учениците си, създавайки групи от верни последователи? Нов тип отношение учител-ученик в епохата на тотална интернетизация? Връщане на философията към някогашното й битие, свързано не само с профаниране на знанията, но и с поддържането на определена тайна, достъпна единствено на малък елит от посветени? Или просто толерантност, стремеж към равнопоставеност на различен тип изказ, връщане към мярата на древногръцките мислители и проповядвания от будизма среден път?

Философията не може да бъде притежание и на определена възрастова група. Малко преди смъртта си през 1995 година, Дьольоз решава да направи книга с илюстрации, нещо като “философия за деца”. “Не намирате ли, че думата “философия” е прекрасна като име на птица?”, пита мислителят. Той е очарован от идеята философията да бъде предназначена не само за специалистите, но и за музикантите, хората на изкуството, та дори и децата. Така се ражда книгата “Птицата философия”. В нея са включени текстове от книги, които никога не са били предназначени за деца. (Спомнете си и “Постмодерното, обяснено за деца” на Лиотар.) Нали книгите, които четем в детството си, имат най-силно влияние върху нас, за тях отново ще мислим в часа на нашата смърт... Да мислиш в движение, като оставаш верен на собствените си преживявания, да създаваш философия за тези, които винаги остават деца, които възприемат света не само по пътя на разума, е призванието на философи като Дьольоз и Дерида, но то до голяма степен бележи философското мислене в края на века като цяло6.

Еволюцията на човешката мисъл не е пълноводен поток, а по-скоро взаимодопълващи се, често противоположни лъкатушения, където правите линии са изключения, а не правило. Достигайки относително съвършенство в даден тип мисловност, човешкият дух се стреми да се въплъти в нови, неизследвани области на знанието. Затова просвещенският идеал бива изместен от тезата, че именно Разумът е причина за всички злини в индивидуалния и обществения живот. Наличието на център и вътрешна структурираност става “тотализираща рамка”, която потиска разцвета на т.нар. “маргинални групи”, а монолитната личност се превръща в един осакатен Аз, напразно опитващ се да наложи господството си над подсъзнанието, над една “изтласкана” индивидуалност.

Годините след разцвета на постмодерната мисловност отново поставиха въпроса за универсалното, за неговите основания и конструкции. На границата на двете хилядолетия, уморена както от “партикуларизмите” и разнобоя от гласове и култури, така и от монолога и всевластието на дикторския текст, философията е пред избор. Театър на марионетки, представление/ пред-ставяне или спектакъл, в който водени от самочувствието, че са звезди, актьорите следват само собствената си логика, така че в крайна сметка колосалната енергия избива в един неуправляем хаос? Може ли без единство и без хоризонт? Търсене в дълбините на подсъзнанието, признаване на другостта и различието. Добре. Но къде е механизмът, при който изтласканите инстинкти да станат отново за творчество, а не за разрушения, а борбата на маргиналните групи да не установи ново не по-малко опасно насилие “с обратен знак”?

Очевидно е, че завръщането към модерната или просвещенска парадигма не е възможно. Но не по-малко очевидно е, че лишен от вътрешна перспектива и стремеж към съотнасяне, идеалът на другостта също крие опасности. Къде е тогава истината? Може би в равновесието, в търсенето на такова единство, което включва, а не изключва противоречията, интегрира ги в своята вътрешност, без да ги “снема”; в такова “цяло”, което няма предварително зададена рамка, цяло - толерантно и отворено, което винаги си остава “цяло”, без никога да стане “цялото”. Единство, което предполага не идентификационно сливане и обезличаващо включване, а друг тип philein.

Нека си припомним годините на раннохристиянската епоха, когато говорим не просто за философи, лекари или поети. Обикновено личностите съчетават в себе си колосална ерудиция във всяка една от изброените области. И това не е пресилено, защото, нека си послужим с прекрасните думи на Камю: “Няма граници между дисциплините, които човек обича и които си е поставил за цел да изследва. Те проникват взаимно една в друга, потопени в същото безпокойство”. Разум, имащ нужда от въображението и илюзиите, които разрушава, истина, изграждана в непрестанна борба с лъжата.

Но не стигаме ли пак до така отричаната от постмодерните мислители диалектика? До Хегел и до познатата триада, до неговата “система”(естествено, използвам тази дума в смисъла й на хоризонт, а не на предварително зададена рамка)? Не сме ли на прага на ново по-висше единство-многообразие, нов тип мисловност, етап от еволюцията на човешкия дух, който се връща към корените си, към онези забравени пространства, без които прогресът би бил едностранчив и пагубен. Мисловност, през която неминуемо трябва да преминем, за да достигнем до по-висш тип единение със самите себе си и със света около нас. Както в прекрасния филм на Тарковски “Сталкер”, човекът трябва да премине през една смазваща с многообразието и непредвидимостта си зона, за да достигне до най-съкровеното от себе си, до онова “вътрешно единство”, за което дори самият той не подозира. Където чисто умозрителният, научен, а често и “наукообразен” подход не води до успех (спомнете си професора, чийто преход, въпреки предварителната теоретична подготовка така и се оказа неуспешен).

Така че философията има бъдеще в условията на своята предизвестена смърт. Нещо повече, нейното идване, ставането й тепърва предстоят. Те са нейното отваряне, в запазването на въпроса, преди лицемерният отговор да е успял да го превземе и обезличи (Дерида), в движението между разум и чувство, сетивно и интелигибелно, научно и поетично.

Пък и нали понякога смъртта е само ново начало...

 


1. Ж.Дерида. Писмеността и различието, НИ, 1998,с.409. [горе]

2. Т.Батулева, Френската философия между модерната и постмодерната рационалност, С., 1994, с. 89-91. [горе]

3. C. Norris, Derrida, HUP, 1987, n.15. [горе]

4. J.Derrida, Letter to a japanese friend, in:D.Wood, n.n.1-8. [горе]

5. Вж. Anniversaire de CP, Debats*16.11.98. [горе]

6. O.Neer, L’oiseau philosophie, 1997. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум