Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Юлиан Жилиев

От "неоавангарда" към "класиката"

Тези редове ще се опитат да свържат впечатления, а не толкова теоретичните основания и вярвания за случващото се в един кратък миг от живота на текстовете. Изтеглени са встрани от търпеливите критически занимания и затова изглеждат леко смутени пред убедителните твърдения, идващи от периодични издания и литературоведски сборници. Но тъкмо на тях дължат въвлечените тук въпроси и рамката, в която се вписва прочитът на малка част от поетическите книги, излезли през последните две години.

Твърде разколебан в опознаващите си намерения, днешният поглед се стреми да потърси подходящ контекст, който да спре работата на поетическото в режима “напред и все напред” и да направи възможно връщането към творбите и към тяхната тиха “скандалност”, която така или иначе не приключва с времето на появата им. Подозирам, че поезията “изтрайва” своята ценност не само в следващите си прочити, но и когато бива задълго забравяна. Самото говорене за лириката дори се стреми да я привърже към едни или други преходни важности, каквито често пъти тя не притежава. Това, разбира се, не е извинение за невъзможността да се пише за всичко, което заслужава внимание, но пък осигурява място за една по-късна словесна фигура, която, макар и рядко използвана от критиката, трябва да прозвучи така: “Как досега не съм можал да оценя истински тази поезия!”. Ако подобни възклицания бяха толкова периодични, колкото променящите се литературни вкусове, това би било поне малка утеха за онези, които знаят след Пол Валери, че до голяма степен съдбата на произведенията им зависи от прищевките, пристрастията и колебанията на отделния човек. Известна е в момента ролята на привилегирования пръв прочит, извършван още в редакциите и издателствата, който бърза да обяви без никаква дистанция откриването на поредното ново име и заглавие, налагано на читателя ведно със съмнителните импликации на рекламата и мълвата. Добре, но нали отсреща трябва да има някой! Впрочем, в критическите оценки става прозрачно отсъствието и на обратната фигура: “Как изобщо е моло да се мисли, че това е поезия!” Избягвайки крайностите, тези редове допускат, че прибързаната солидарност или отхвърлянето на противоположните мнения с нищо не помага за доброто разбиране на творбите или на конфликтите между оформящите ги контексти.

Ако се говори за несъстояли се дебати през последните години, това преди всичко подсказва, че издадената поезия още не се е състояла. Много ценни творби са почти безсловесно отминати, сякаш създадени, за да се впише заглавието им в съкровищницата на вечността, откъдето вероятно никой няма да се върне, за да ни съобщи как “там” са прочетени и разбрани. Присъщите на посттоталитарните години меланхолия и еклектизъм, пронизани от постмодерната редукция на различието, осигуряват на пръв поглед така необходимия плурализъм в създаването и възприемането на изкуството. Но от самите текстове по-скоро се долавя усещането за имплозия, в смисъла на Бодрияр, за пълна взаимозаменяемост на ценностите, за дотам свободна артистична ненапрегнатост, като че се поставя трагедия в абсолютно празен салон. Техническият екип според културния си обичай все пак безразлично ръкопляска. Авторът е децентриран и авторитетът на художествената творба - силно подкопан, но очевидно не заради някакво мощно деконструкционистко движение, а по-скоро заради отлива на публиката. Няма какво да се гледа. Българският писател и сам може да се деконструира. Повече поети, отколкото четящи - такъв е самозадвиженият радикален проект, в който попада и обоснованият от Пламен Дойнов поетически неоавангард, “призоваващ Старата писателска общност в полето на производството, където правенето, а не пребиваването биват признавани.” Този мотив, извлечен от “Радикален манифест” на Александър Кьосев, би следвало, след като усети, че “пребиваването” се превръща в чисто хуманен въпрос за оцеляване в и бездруго радикализираната реалност, да уточни някакво общо поле на естетическото, което да установи твърде нужния критически диалог и преустанови професионалната самозагриженост, пренесена от литературните издания в печата, медиите и издателствата. В този смисъл от излезлите сборници най-много ценя “Българска антология. Нашата поезия от Герова насам” заради хитроумния подход към едновременно утвърждаване и разколебаване на присъствието, на авторитета, на името и почерка в българската поезия. Подобен критически прочит на предходниците вписва собствените си автори като предшественици на самите себе си, с други думи, можем да ги очакваме в следващите им творби напълно различни, разнопосочни, в неузнати стилове и модалности. Така поезията открива дълбочината на темпоралните пластове в езика, дълбочина, която навярно само текстове на Константин Павлов и Ани Илков от днешните поети са познали докрай. Широко очертаният неоавангард съвсем естествено изпита вътрешни противоречия по-скоро по въпросите на екзистенцията, отколкото на репрезентацията на поетическото, като затвори постмодерното действие в границите на добрия тон и личния пример. Йордан Ефтимов издаде великолепната си книга “Африка. Числа”, като повдигна на квадрат поетическата абстракция, очаквайки, че литературният институт трябва да отдели за интерпретацията на текстовете поне една своя нощ, но и това не стана. В припомняне на сладостите от детските писмена се разгърна книгата “Бисквити” на Марин Бодаков, а в същата поредица стиховете от “Карта” на Мария Каро постигнаха очакванията на Миглена Николчина, но не се разбра защо са записани на книга, а не на CD. Впрочем, чух, че Миглена Николчина е подарила на приятелите си последната си книга “Кратки разкази за любовта и писането”, но не бих съжалявал, че не съм бил сред тях, ако трябваше сега да премълча колко безвкусна може да се стори на човек след като познава “Скръб по Далчев” и “Асимволия”. Разбира се, това са само слухове, а пък авторка, която диктува вкусовете в поезията, може да си позволи почивка.

Известно е, че поетическият език насочва мисълта към себе си, самонасочва се и в това е основната му отлика от разговорния; но в няколко стихосбирки може да се наблюдава и такава “Възхвала на думите”, по заглавието на книгата на Христо Фотев, която довежда до абсурд схващането на руските формалисти. В книгата на Рада Панчовска “50 стихотворения” (книга, която познава поезията в истинския й вид, напълно концентрирана върху израза и преобразуването на словото в смисъл) се намира чудното “Порицание на разточителността”, което ще си позволя да цитирам цялото, тъй като работи като неписан критически манифест, който неоавангардът често подминава в справянето си с тоталитарния език.

 

“Дългите стихотворения ожесточават.

Веднъж излязло от контрол, пиши го друг път.

 

Отвращава алчното натрупване на думи.

Мерената реч е хубаво да е премерена.

 

Всичко в повече е липса на умение.

Който ще се разпростира, да си води дневник.

 

Думите не си щадиш - излишна щедрост.

Как да спреш където трябва, от това тръгни.”

 

Изглежда, че за поддържане на различието в политическите стилистики е необходимо да се хвърля от време на време поглед към чужди стихове, поне за ориентация в общите принципи на лириката, освен ако авторът не е решил да я превърне в поле на автоматични езикови експерименти с ожесточена настоятелност. Че поезията не е дневник, не е, но Николай Заяков, когато е започнал да води “Дневникът на господин Самотен”(така е озаглавена книгата му), би могъл да знае вече от стиховете на Рада Панчовска в каква деликатна ситуация ще се озове. В случая дори идея за симулация отсъства. Съвсем различно е усещането в цикъла “Думите” от стихосбирката на Калина Ковачева “Какво за Любовта”, която е обгърната от “тропосферата” на мълчанието - друг начин за поетическо присъствие/отсъствие на границата на езика, освобождаващ се от заплетените възли на живота. Винаги нов път през думите и играта на думи търси Кристин Димитрова; “съобщенията” й, ако се вярва, че поезията може нещо да съобщи, се изпълзват с нонсенс, а това вече означава, но не е важно какво означава, а е важно, че означава, както и да говорят, че постмодернистите изобличават тиранията на означаващото.

Стихосбирката на Елин Рахнев “Октомври” ме убеждава, че независимо дали тихата експресия на словото му може да ме свари бос в синтаксисите на естеството, не е за пропускане възможността да се плъзна от първата до последната корица на книгата, в която откривам и “изразните средства”. Най-важното от тях, за добро или за лошо, е самият Елин Рахнев.

В “режима на Новото”, с освободен език и в различни почерци, се вписаха в последните две години Десислава Неделчева с “Прози в края на века”, Димитър Димитров с “Кътниците на зимата”, Елка Димитрова с “Кръгът”, Петър Чухов с “Руни”, Доротея Табакова с “Nox irae. Третичен мит за заминаването”, Теодора Куцарова с “Път където го няма”, Петьо Пейчев с “Тектоника”, Марин Маринов с “Тежка светлина”, Калин Михайлов с “Тихи трипове”, Палми Ранчев с “Хотелска стая”, Илко Димитров с “Вселена по здрач”, Георги Миланов с “Другият бряг”, Росен Друмев с “Наноси”, Иван Бориславов с “Партитура за мълчание”, Екатерина Йосифова с “Малко стихотворения”, Блага Димитрова с “Нощна лампа сред бял ден”... Очаквам новата рубрика в стил Пол Остър - “Пиша, следователно не съществувам”. Разбира се, тук е мястото и на Румен Леонидов, който и с “Класически парчета” изглежда винаги нов.

Различията и противоречията в поетическия неоавангард не му попречиха да завърши естетическия си проект, макар и осъзнавайки, че няма никакво писателско тяло след себе си, на което да бъде в действителност авангард; но - пропускайки да приобщи някои твърде значителни поети към идеите си - в края на краищата се успокои в българската класика, където по-плодотворно би моъл да диалогизира с ценностите на поетическото изкуство. Например, с невероятно силната поезия в “Насън ще бъда млад”(избрано) на Андрей Германов, издадена съвсем наскоро. Така, след излизането на антологичния брой на “Ах, Мария” - “Българските класици от 90-та година до днес”, в нашата литература останаха само класиците - децентрирани, но все пак ясно откроени. И в този факт няма как да не се долови щастливата ирония на съдбата.

 

Текстът е писан и предаден в редакцията на ЛФ през декември 1999 г.

Българската литература

© 2000 Литературен форум