Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Чавдар Ценов

Оглушително изречение

Докато мъдруваха къде, докато им съобщят как, докато най-сетне уточнят кога ще се състои събитието, Фори се държеше така, сякаш са се хванали да съставят изречение. Просто внимателно подбират частите му - от главната буква до удивителния знак. Дори разви бясна дейност около намирането на една от думите. Доста нерви и всичките спестявания му костваше. Като че ли единствената им цел беше изречението да се получи колкото се може по-екстравагантно, а когато снощи Катина му съобщи по телефона окончателния вариант, той най-сетне проумя какво има да се случва и в миг оглуша. Тресна го фразата, светът се отдръпна. Снегът в прозореца продължаваше, компютърът продължаваше, но всичко бе някак смътно и без ясно изразена връзка с изречението. Разбра, че трудно би го произнесъл. Толкова невероятно звучеше. Разсейваше и се губеше смисълът му. Хем му се искаше да го сподели, примерно с колегите си, хем имаше усещането, че ще им го подхвърли като парадоксална тема, а те, каквито са озлобени напоследък, парадокса ще подминат, темата ще захапят, цял ден ще я дъвчат и диплят, кой знае до какви лични дертове и обществени джунгли ще я оръфат...

Пък и колегите него ден си имаха тема - петъчните вестници се надпреварваха да изнасят кой от кой по-драстични числа на постъпилите в “Пирогов” заради заледените улици, а снегът продължаваше да трупа, вероятно решил да си отработи последните мижави и блудкави зими, през които се заговори за глобално затопляне. Нескончаеми бели парцали се късаха от небето, вятърът ги завихряше, но щом веднъж паднеха, започваха да втасват и градът затъваше все по-дълбоко в бухналата белота. Н`а ви сега топящи се ледници, н`а ви покачване на световния океан, злостно коментираха колегите, попържаха общината. Общината и правителството ги делеше само крачка, още малко и щяха да се гмурнат дълбоко в световните конспирации.

С някаква част от себе си и Фори си придаваше вид, че участва в оживлението, но на другата, превъзбудена до крайност, неистово й се прищя да произнесе изречението. Сега или никога, бързо прекъсна поредната тирада, но не можещ да повярва, чу от устата си да излизат някакви други, ядни думи:

- Добре бе, що не вземем лопатите, що поне пред службата не изчистим?

Хем от опит знаеше, че подобни призиви само увеличават дърдоренето, всеки започва да развива теории как е в Германия, в Щатите как е, а пък преди комунистите, а пък сега демократите...

Така и стана. Като деца си имаха приказка: “Едната му дъска хлопа, другата обикаля Европа.” С днешна дата на повечето едната им дъска хлопаше, докато другата обикаляше Европа. Дрън-дрън, ала-бала, дъра-бъра и денят като парцалите навън се накъса, изпопада леден от спряното в службата парно. Колегите с вдървени походки се разотидоха.

Пътят му за вкъщи минаваше покрай Женския пазар. Отби се да поръча табела за входната им врата. Наоколо бъкаше с подобни ателиета, но, общо взето, всичките едвам претакаха. Едно, че хората се топяха - емигрираха и умираха, пък и поголовно не се раждаха; второ, щъкащи из Женския пазар дори в този кучи студ не е да нямаше, напротив, гъсталак беше, с пируети се разминаваха, ала повечето не желаеха да се афишират. Белки мутрата ги отмине, не че тя знае чак дотам да чете, ама без табела все пo ще се обърка къмто къде точно са я запътили. Бизнесът с табели не вървеше и вътре в половин час му я зографисаха. Не излязоха скъпчии, майсторът каза някаква доста дребна сума, ама някак смутено я каза, да не му се стори на Фори и тя много. Нали по цял ден през прозорчето гледа как се ниже изпосталял, дрипав народ, не проумява майсторът лекотата, с която се артикулират големите числа. Като че парите извират отнякъде. Отиваш и точиш, една кофа за храна, друга за дрехи, трета... В каца без дъно се превърна животът.

Иначе табелата стана прилична, Фори се дотътри до къщи, взе от килера джамджийски пирончета и... сбърка. Едва що прогърмял чукът из акустичните стълби, отсрещният апартамент зейна - те ти го те Зарков, заемащ в блока длъжността “на всяка манджа мерудия”. Хайде сега ще си говорим, ще се разпитваме, да не би пък да се надява на чашка Фори да го покани?! Много интересно, за какво ще си говорят? За футбол, за политика или за попфолк?

И се започна тя. Пък съседите, най-вероятно, долепили ушни миди до входния талашит и сърцата им предчувствено пулсират, трептят прочувствено локаторите им в очакване на новината. А Зарков, иначе наглед спокоен, само доброто ти мисли, по цели нощи не спи, дано ти го измисли, го подхвана. Фактически кой се явявал този Николай Никифоров, виси му името на новата табела, и то след двете познати имена, тук ли ще живее, какъв им се пада, роднина от провинцията, под наем, що ли? За постоянно ли ще бъде, да пишат ли още един за чистене на стълбището, за студената вода, а за топлата? По събранията на блока да имат ли предвид отсъствието му?

Някога, по комунистическо, Зарков цели рецитали изнасяше - домовата книга в си бемол, домовата книга в ре мажор. Библия да беше, по-лежерно щеше да я кара. Къде на служба са ни завели, а родом отде сме, като как сме се озовали тука, предишният ни адрес в кое районно се е водил, военните знаят ли, я отчетната книжчица да поразтворим, с коя степен на образование ни е удостоила държавата? Тук май някакъв печат липсва, или поне така му се струва. Заредените му с барут очи плашеха Фори. Някой ще им подаде искра - ще гръмне блокът, прането от балконите ще изпопада.

- Ами той, Николай Никифоров, ще се роди в понеделник - вложи цялата си небрежност в отговора Фори, спести му дори част, да не припадне оня съвсем.

Обаче къде ти?! По незнайните пътища към Зарковата бракма за мисловна дейност, докато пристигнат Никифоровите думи, докато там светкат и угасват лампички, щракат износени релета и дирят с какво този път отклоняват вниманието на масите от основното - борбата за хляба, свободен и класически стил, и ето вече се извлече самото неизлечимо, котешко непадане по гръб, а сетне и обосновка, и обратен процес чак до артикулацията, пък в резултат:

- Аха! - махна Зарков бодро с ръка, направи съучастнически жест, описвайки подутия корем на Катина, намигна, те ли ги не знаят тия работи?!

И взе, че Зарков, с тапишонския си ръст, с глинестото си лице, с походката на отговорен партиен чиновник, провлачено, неохотно и най-важното, извинявайки се искрено, че засега затапването се отлага, взе Зарков, та се врътна и прибра отсреща, като не пропусна да пусне резетата.

Пък Фори, не да заплаче, да се потресе или нещо такова, обаче чак пък обратното - напуши го смях, разкиска се, представи си, че са в казармата, пък Зарков уж му е старшина. Ще го извика и патетично ще му издекламира: “Честито, боец! Добил си се с отроче от мъжки пол. Току-що по свързочните линии оповестиха. Войник на Партията и държавата. Как ще го наречете?” “Мислех си аз, другарю старшина, Войник да го наречем, ама някак не иде, редник съм по чин, та ще трябва Войник Редников, пък то нали всеки все някаква надеждица за бъдещето на отрочето храни. Нещо ефрейторче, туйти-онуйти.... После исках аз, другарю старшина, на Владимир Илич исках, ама жената, на Николай Чудотворец, та на Николай Чудотворец, чудо било, след толкоз години да зачене. Жени знаете, ама пък като се вземе предвид, че и баща ми така се казва, и нейният баща така се казва, добре ще е и Николай. А, другарю старшина, Вие какво ще кажете?!”

Бе ти си в казармата, тъпако тъп тъпашки, кога си се оженил, та чак и не успявала да зачене, умърлуши се божем от превъртелите си смешки Фори, пък се сети за гражданина, който имал силно желание да кръсти дъщеря си на Тина Търнър, обаче в общината не искали и да чуят за тази скверна западна блудница, пъхали му под носа Звездомири, Кунки, Златоживки, докато накрая на гражданина му писнало и се развикал: “Добре бе, не искам вече да я кръщавам на Тина Търнър, на Тина Киркова искам да я кръстя!”...

И пак се разсмя Фори. Собствените му глупости кръстосваха наоколо като комари, смучещи от така крепящата го склонност да доидиотизира света. Сложи, ако не точка, многоточие сложи и превключи на оглушилото го изречение.

Добре де, сега какво, да вземе да възклицава до откат: ей, какво нещо само е видеозонът, какво нещо само е Цезаровото сечение! Отнапред и зодията му знаеш, съдбата му можеш да изчислиш. Що приказки се изприказваха, що орисници се навъдиха. Бе, кило кафе на седмица не стигаше. Седяха до него и диктуваха дивотиите си. Имейлите хвърчаха като реплики. Накрая пак нему се падна честта да обяснява на тъстовете, че няма да е в петък, в понеделник ще е. Защото Стрелците били огнени, рече и отсече Катина, темпераментни, обаче Козият рог е щастливецът... Да имаше начин да разбере, че е избързал с табелата, името на Николай вече е изписал след техните, ще го избърза тя едно хубаво, каквато е суеверна и непоплюваща си, така хубаво ще го избърза.

Ами я да вземе да напазарува. Ако в понеделник не покани гости, то кога?! Ще се натряскат в понеделник. А даже може би още днес, докато тръпне в очакване на понеделника. Ей го де е, вторникът е след него, кехлибарена броеница са дните, едва мърдат, протяжно се изчакват, да не чукнат чела един в друг, а докато се усетиш, прекосили очите ти, всеки със своя отблясък. И белият свят ей го е, определили са си с Николай среща и по всичко личи ще спазят твърдата уговорка. Каквото им падне подръка, за начало това ще разгледат. Сняг, киша, ледени висулки и мразовити драсканици по стъклата. Пък сетне... Сетне...

Взе куп пликове, и голяма торба за всеки случай взе, сега ако хората пари нямат, магазини бол, стоки - да се удавиш в тях. Ще подбере, едно на ръка, миниатюрни бутилчици: за здравето на понеделниците, а големите: за гърлата на приятелите. Широки гърла и умеят да се радват. Колкото до мезетата: козешко няма да търси, нито рог, да го надува и призовава, отдавна си има телефони; и овнешко не ще да погледне; ни варени, ни печени раци обича; девите в днешно време са кът; водата и на етажа едва църцори, откъде ли пък да се лее; стрелците по цял ден и нощ само гледат да оправдаят мерника си, та да ги покажат по телевизията... С две думи, за мезе - понеделнишка луна, ще си режат парчета и светлината им ще прокарва питиетата...

Абе всичко си бе намислил чудесно, само дето още в първото магазинче се скара. Вярно, самонави се, разкрещя се и куп глупости надрънка, обаче продавачката, откъдето и да я погледнеш - красавица, пък се цанила да работи. Хайде там, “добър ден”, “заповядайте”, “може ли с нещо да ви помогна”, ще мине и без финтифлюшки, но тъкмо разглеждаше рафтовете и решаваше какво да вземе, влезе някакво къдрокосо полицайче, оная си наметна връхната дреха и без нито на йота да даде знак, че го е забелязала, че го брои там за нещо, излезе навън с полицайчето да пушат. Виждаше ги през витрината как си дрънкат, как се кикотят и тя няма никакво намерение да се връща.

Вбеси се страхотно, на инат ги изчака да влязат с полицайчето, едвам удържайки се да не се разкрещи. А оная красавица, отново без да го погледне, само подхвърли през рамо към очукания му вид, преди да продължат с кикотенето: “Наливна ракия не продаваме!” Е, тогава се разкрещя, как да не се разкрещи! Пък униформеният къдрокоско спокойно му рече да се разкара. И той се разкара. Иначе трябваше да се бие. То, ако е знаел, че само след минута пак ще се наложи да се бие... Тръгна да пресече, да напазарува отсреща на будката. По пешеходната пътека тръгна, зелено светеше. Е, и? Какво като е светело зелено, оказваше се. Завиваха и завиваха, на пълна газ. Образува се малка групичка от твърдо решили да пресекат, понабъбна, вляха си безмълвно кураж един другиму, пристъпиха по-решително напред и все пак се наложи да изчакат още една кола. Не ще ги смачка, гумите ще си намаже с тях и дори няма да забележи. Тогава Фори не издържа и удари по покрива й с торбата. Платнена торба, пълна с найлонови пликове, не че нещо ще й стане на ламарината или дори на боята. Но звукът от удара ясно се чу. На останалите пресичащи толкова им трябваше - някой да ги поведе. Разпсуваха се, заругаха, изригнаха. Ала за миг. Зафучалата кола, дето искаше през тях да премине, нежели да намали, сега отби тутакси и закова. Вратите й едновременно зяпнаха и отвътре някак преднамерено бавно се измъкнаха трима. От ония, заради които хората не искаха да си слагат табелки. Първо огледаха колата, разбира се. Да не е наранена. Фори усети как страхът като вятър мина по групата. Млъкнаха, замръзнаха с обърнати към колата глави и... се пръснаха. Всеки се забърза по пътя си. Вече на тротоара усети празното пространство около себе си, бързо разширяващо се в правилна окръжност. Като след взрив. Взривът дойде след секунди. Не беше сигурен, че ако друг път се бе случило, нямаше да си плюе на петите. Но сега усети, че каквото и да става, изречението му пречи. Николай Никифоров му пречи да побегне...

Вкъщи отпи направо от бутилката. От огледалото го гледаше някакъв далечен братовчед. Издут асиметрично. Кански го болеше, особено дясното ухо, но реши, че ако се наложи, утре ще иде до “Пирогов”. Сега беше по-добре да се напие. Като свиня да се напие, да претръпне, да забрави. Добре поне, че не хукна да бяга. Едно, че в тази поледица пак щяха да го настигнат, второ, сега нямаше да може да се понася. Е, не че оказа някаква съпротива. Интересно каква съпротива да окаже. Гледаше ги. Мъчеше се в погледа му да се чете презрение. Те пък бяха едни читатели. Подхлъзна се и падна след първия пестник. Последваха ритници от упор. Почти изгуби съзнание, помнеше, че после някаква жена му помогна, настояваше да викнат линейка. Той не пожела. Поизтупа се криво-ляво. Докато си събере пликовете, докато си купи бутилка ракия от будката, срещна няколко погледа. В тях се мярваше съжаление, мигом хората отместваха очи. Като се върна на отсрещния тротоар, пред магазинчето пак киснеха красавицата и полицаят. Пушеха. Явно бяха видели всичко. Очите на красавицата блестяха победоносно.

Гадна ракия си беше купил, усещаше в гърлото си неприятна парфюмираност. Реши да се обади някому. На някой нормален човек да се обади. Да донесе нормална ракия. Нормално да си поговорят. Извади тефтера си, на два-три пъти понечи да завърти, но после се зачете. Отпиваше от шишето и прелистваше, веднъж, втори път... Взе химикалка и започна да отбелязва срещу имената. С маймуната от имейлите - емигриралите, с хиксове - пропадналите, с кръстове - умрелите. Имаше и такива. Маймуна - в Канада. Маймуна - в Щатите. Хикс - пропил се. Кръст - гушнал чимширчето. Хикс - от месеци никакъв не се обажда. Казват, яко се друсал. Маймуна, маймуна, маймуна. Германия, ЮАР, Австралия... Хикс, кръст, маймуна... Доста зловещ вид доби телефонното му тефтерче. Или поне конспиративен. Докато го разглеждаше “каква е убавиня”, в главата му изплува споменът за един пергиш от ония маниаци, които по цял ден играеха шах в градинката пред Народния театър. Пергишът бе направил грешен ход, след който светкавично го матираха. Не можеше да повярва, поцъка-поцъка, пък внезапно вдигна лице, ухили се до ушите и с наслада, високо и звънко извъртоли някаква адски засукана от рода на “ей, да си еба майката, да си еба, преебах се, да го еба”... Фори опита се да се усмихне, но болката като с пружина прибра устните му.

Внезапно видя телефонът да мига. В първия момент не разбра. Нали когато мига, звъни. Все пак вдигна. Нямаше никой. Докато поставяше слушалката, усети, че го обзема паника. Да не би пък да са му спукали тъпанчето? Да иде все пак до “Пирогов”, защо да не иде, ама ще им лъхне на ракия, ще си кажат, ей го е, още едно пиянде, напило се, пльоснало се в поледицата. Във вестниците ще се увеличи числото на пострадалите вследствие непочистените улици. Утре на трезво ще иде. В понеделник дори да не чува добре, Катина е свикнала с шибаните връзки. Пък ако чак дотам й направи впечатление и го попита, винаги може да й отговори, че не чува от изречението. Изречението го оглуши и особено в частта си “къде”, за която се скъсаха от тичане и плащане. Все пак успяха да я уредят, пък за това какво ще става после, как Фори ще иде, имаше време да му мислят, сега важното беше, че в понеделник, в Кьолн, ще се роди Николайчо!

Българската литература

© 2000 Литературен форум