Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Цанков

Бял пламтящ покой

 

“Светлина, родена не от слънцето,
нито от луната или от огъня,
светлина, която живее вътре и вижда вътре,
изливаща съкровена видимост."

”Рамаяна”

Иван В. Симеонов. Видения в светлината. Поезия. Изд. "Литературен форум", С. 1999 Сядаме в неговия оазис - в самия център на мръсна и тревожна София - и тутакси имам чувството, че съм се озовал в друг свят. Отначало ме докоснаха стиховете му. Ще призная веднага, човек не ги приема отведнъж, като лека музика. За тях е необходимо предразположение, дори ако щете - известна изтънченост на сетивата. Невнимателният читател може набързо да ги сметне за маниерни. Но сякаш нищо на този свят не е случайно: никога не съм споделял с него, но преди да се докосна до прекрасната му книга за Спасителя, дни наред бях чел една духовна биография на големия индийски мислител Шри Оробиндо. По-късно видях снимката му в кабинета на Иван Симеонов и забелязах нещо още по-поразително: за него йогинът е повече от мисловен спътник. Той присъства в самата същност на твореца, направлява мислите му, пръска от светлината си в живота му. От години в стихове и есета творецът ни припомня докъде ни е довела съвременната цивилизация, какви пропасти е разкрила пред нас бездуховността, неспособността да гледаме с “трето око”. Богоизбраният народ не позна Спасителя, ще го познаем ли ние, чедата на ХХ век, пита ни наследникът на Стоян Михайловски в лоното на българската философска лирика и с търпението на модерен археолог изследва многообразието от “измамни страсти” и “зли изкушения”, водещи към нашето обезличаване. Забелязвали ли сте колко равни и еднакви са в повечето случаи иначе на глед дръзките стихове на кохортата поети, възхищаващи се от всевъзможни -изми? Думи заради словотворчеството, потоци от мъртва вода, която потъва вдън земя и не ражда плод... Трудно, чудовищно трудно е стихът да те грабне на крилете си и да ти помогне да видиш невидимото, да осъзнаеш неназовимото, да осмислиш тайнството. Орфическото, магическото възприемане на вселената сякаш е останало само в прастарите приказки, надеждата е погълната от кафкианския лабиринт на колебание и неверие, затова и във всекидневието, както и в изкуството днес пълновластно се разпореждат усещанията за тлен, смърт, тъма, разрушение.

Иван Симеонов е от последните (или може би първите!) новоапостоли на вярата, надеждата, любовта. Той не е сляп за зловещите “градове на живи хора, изоставили душите си”, но възпява не тях, а следва предписанието на Шри Оробиндо: “Трябва да отиваме винаги отвъд, трябва да сме готови да напредваме от просветление към просветление, от преживяване към преживяване, от едно състояние на духа към друго...” Затова и след проникновената си драматична поема за Орфей, след провиденческата си притча за Великия Инквизитор, след поемата си за подвига на Спасителя, творецът днес ни посвещава своите “Видения в Светлината”. Висше изкуство е необходимо, за да представиш “красивата й голота”, но и нещо повече от изкуство: излизане извън пределите на триизмерното. Не светлината на крушката, нито дори лъчът на небесното зарево, а първоизконната, неуловимата Светлина, или казано с думите на поета - “отражение на небесната обич към смъртните”.

Свикнали сме да виждаме само онова ъгълче от действителността, което се набива в несъвършеното ни зрение, да страдаме само от моментния си житейски проблем, да забравяме или дори да не подозираме за случващото се извън тесния си кръгозор, назад и напред във времето и пространството, но музиката на сферите диктува съвсем друга картина, примиряваме се с прегръдката на “хладните пипала на сивата заблуда”, но някъде в сънищата, в мечтанията си политаме към предчовешкото минало и свръхчовешкото бъдеще на душата. Иван Симеонов не се страхува да изобличава илюзията на сегашните ни възможности. С гордо спокойствие той атакува бесовете на завоеванията ни, бръква в собствения си и в нашия душевен хаос, сякаш чете папирусите от домовете на вечното знание, сякаш слуша шепота на серафимите... Ето я неговата появила се като “призрак, прекрачил прага на отчаянието” квартална проститутка, като че ли слязла от палитрата на “прокълнатите”. “Видях в очите й смъртта на всички убити от злата баналност на живота”. И тутакси конкретният образ се стопява, за да изникне, както в Яворовите “безсъници”, както в Дебеляновата притча “за разблудната царкиня” образа на разтерзаната, блудна душа, “познала смъртта, преди да познае живота.” Малцина са успявали от образа на крайното падение виртуозно да ни поведат към просветлението за друг живот, зависещ от избора на самотния Аз. В този смисъл в определени моменти Иван Симеонов е много близък до идеята на християнския екзистенциализъм, до безнадеждността-вяра на Достоевски и Шестов, на Ясперс и Хайдегер, но успява да премине с вярата си и отвъд техния страх от тази земя и от този живот. Удивителна е притчата му за крехкото диво цвете, изникнало до бордюра на асфалтовия път. Загледани в земните си идоли, хората дори не забелязват “странния свидетел на небето в света на смъртните”. И тук стигаме до невероятното осмисляне на призванието на твореца, на мислителя, на събирача на светлина. В няколкото реда, които ще цитирам, е голямата красота и усещането за мисия, за свободен избор на автора на “Видения в светлината”:

“И тогава не е от значение
дали някой ще те забележи.
Важното е да разцъфнеш сам
и свободен в непознат
простор
и като диво цвете да ухаеш
силно дори и в пустош.
Само една душа да вдъхне
уханието на твоя цъфтеж -
това е достатъчно за един
сътворен от Бога живот.”

Ето я квинтесенцията на неговото творчество, връзката между отделните му поетични книги, между неговите безсмъртни герои - Орфей, Исус Христос, Светлината. Словото трябва да ни поднася непрекъснати доказателства за красотата и величието на вечния живот, то може да открива в мимолетните красоти множеството опити на Върховното същество да ни просветли, да ни озари. Поетът сякаш се е опитал да намери светлината навред, където не се сещаме дори да я потърсим - и така се ражда вълшебната му приказка за горите, обиталище на митически създания, на светци и отшелници, горите, които обикновено рисуваме забулени в мрак, в стиха му засияват с мистичната светлина на мълчаливата им аура. Това е силата, която надарява празнотата или тишината с покой, свобода, познание, радост, силата на внасящата божествен ред и организация светлина. Тогава във взора на душите ни се появява оставилата се в обятията на слънцето красавица от кладенеца на времето, която внезапно придобива чертите на онази, с която не искаме да се сбогуваме, с която се усамотяваме в последното земно видение на обичта. Като че ли не мога да си припомня в съвременната ни поезия по-чувствени и по-човешки стихове от:

“За нас любовта бе нежност,
само нежност и
аз обикнах душата ти, за да
живея и умра в нея.”

Към вечната зора на живота, към другия път, към спасението ни води поезията на духовния аристократ Иван Симеонов. С духа си, с тайнственото си и красиво слово той вече е влязъл в Милениума на Светлината, а ръката му е протегната към сетивата и сърцата ни, за да усетим зарите на безбрежните радости, за да ни облее “Таворската светлина” на спасението.

Българската литература

© 2000 Литературен форум