Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лора Шумкова

Между говоренето и разговарянето

“Когато човек се стресне, неговият интелект преминава от заспало в будно състояние. Така че – Добро утро!”. Репликата не е моя, а на един от героите на “Стопър”. Повтарях си я, докато излизах от клуб “Максим” след премиерата на 5 октомври, струваше ми се, че студената софийска вечер се опитва да ми каже същото. За мен “Стопър” наистина беше събитие, внезапна преграда, която, макар че няма да промени живота ми, промени представите ми за младата българска драматургия. С други думи – stopper. Хм, отново перифразирам текста на пиесата …

Въпросната “Стопър”, може би знаете, е носител на първа награда за драматургия на прегледа “Нова българска драма” 2000 и на награда на името на Маргарит Минков (което, само по себе си, ме кара скептично да повдигам вежди). Авторката Теодора Димова е използвала откъси от интервюта на Виолета Дечева и Никола Вандов с Александър Морфов, Теди Москов и Стоян Камбарев, както и от документалната радиотрилогия на Петър Дамянов с Иван Иванов.

Спектакълът е съвместна продукция на театър “Българска армия” и Драматичен театър “Йордан Йовков” – Добрич. Постановка и звукова среда – Георги Михалков, сценография, костюми и визуална среда – Владо Шишков, пластика – Свилена Врангова, драматург – Наташа Колевска. Плюс още цял куп технически сътрудници и служби (които, както винаги ще останат незабележими, но на висота).

Преди представлението изчитам прилежно от програмата тези факти, както и откъси от две рецензии за пиесата. Обърквам се съвсем. Отпивам от водката си. Чудя се.

Най-после спектакълът започва и “Максим” се превръща в телевизионно студио. Журналистката (Стефания Колева) и режисьорът г-н Гагаров (Веселин Ранков) заемат местата си. Започва предаването “Апокрифи”, уважаеми зрители. Има нещо много особено в това смесване на театъра с телевизията, на драматургията с журналистиката. Не, всъщност нищо особено няма – дори по времето на Шекспир целият свят е бил сцена, какво остава за днес, когато онова, което не се показва по телевизията, не съществува, а по телевизията се показват само грижливо режисирани спектакли. Интервюто на сцената (кое всъщност е сцената? Не са ли реакциите на публиката по-интересни от актьорските?) тече по каноните на днешните български “културни” предавания – и въпросите, и отговорите са предвидими, играем си на интелектуалци, скучаем.

Внезапно … не, няма да ви развалям удоволствието. Казах ви вече какво означава “стопър”. “Стопър” е много иронична и много… мъдра пиеса. Ужасно смешна и ужасно тъжна. Пиеса, която търпи най-разнообразни интерпретации. За мен това е пиеса за невъзможността ни да общуваме, за безсмислената размяна на реплики и знаци, в която сме потопени през целия си живот, за симулакрумите, както би казал Бодрияр, за общуването, от което е останала само фатичната му функция, както би казал Якобсон. Или както казват героите на Теодора Димова:

- Тъкмо си мислех да Ви помоля да не ми задавате този въпрос!

- О, разбирам.

- Не, мисля, че изобщо не ме разбирате.

Но можете да изтълкувате “Стопър” като пиеса за професионализма или липсата на такъв. Или като пиеса за личните неща, които публичното пространство упорито и, в крайна сметка, безуспешно се опитва да прикрие. Или като пиеса за любовта – несбъднатата, отхвърлената, опропастената. Със сигурност ще ви се стори, че това е пиеса, написана и изиграна лично за вас, една прекалено лична пиеса, защото “нещата, които не са прекалено лични, нямат никакво значение”.

Постановката също заслужава аплодисменти – изглежда участващите (виж по-горе) са дали всичко от себе си, и всеки елемент от това “всичко” е на много добро ниво. Балансираност, умереност, вкус в един спектакъл, който подтиква към крайности.

- Имам чувството, че не говорите сериозно…

- Сериозно не може да се говори. Сериозно може само да се мълчи.

Това също е от “Стопър”. Гледайте я. За нещата, за които не може да се говори, “Стопър” умее да не мълчи.

Българската литература

© 2000 Литературен форум