Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

Всички са маскари! Бай Ганьо също

Когато Бай Ганьо произнася на гости у Иречек прочутата си фраза, от която кръвта на днешните български политици кипва: “И едните, и другите са маскари!...”, той извършва една особена реторическа операция, наречена паралогизъм (тоест погрешно умозаключение), която ние с малко насилие над логиката ще си позволим да наречем твърдение “на изключеното трето”. Това “изключено трето” в случая обаче няма никаква връзка с истината или неистината в неговите думи, а със самия Бай Ганьо: просто от маскарите той изключва сам себе си. Там, в “маскарите до един” отсъства единствено един – самият български “херой”. Разбира се, Бай Ганьо не рита срещу ръжен, но това не му пречи да се мисли за света вода ненапита, защото: зер, “келепир има в тия работи”. Което е достатъчно основание да клати шапка и на едните, и на другите. Действието е оправдано, защото е полезно. И той е в кюпа, но не за друго – само заради ползата. Иначе си е чист и свят като република.

Ние сега няма да почнем възхитени да цъкаме с език пред тоя стихиен балкански прагматизъм, който в своя американски вариант се е издигнал до ранг дори на философска теория. Но ще отбележим, че изключващата стратегия, възприета от Бай Ганьо, днес се прилага повсеместно, и то не само от българските политици, но и от целокупния български народ. Всички са в корупцията, освен аз, който говоря. Всички са корумпирани, освен аз, който казвам, че всички са корумпирани. Някогашният парламентарен дебат по вота на недоверие заради “издигането от страна на правителството на корупцията в ранг на държавна политика” много директно показа това самомнение, поразило народното ни представителство: всеки, яхнал трибуната, се тупаше в гърдите от кристален по-кристален, за да дойде следващият, да повтори същото за себе си и съответно да го отрече за предишния. А знаем как е при демокрацията – каквото представителството, такъв и народът: корупцията е сякаш встрани от него, сякаш тече покрай него без да го оплиска ни грам; воят на журналистите срещу Асен Агов, нападнал ги, че и те се облажват, и то не малко, беше реакция тъкмо на тая “сухичка” претенция. Вярата е: продажността е не вътре, а вън от нас, а ние… ние сме невинни!

Тази вяра обаче категорично бива опровергана от значението на думата корупция. Тя е производна от латинското словосъчетание cor-rumpo, което ще рече "разкъсано, прободено сърце". Тоест пораженията, които корупцията нанася, засягат и самия мен в най-дълбоката ми сърцевина, в най-скритата ми сърдечност; и то не понеже тя пробожда отвън сърцето ми, а понеже то си е прободено отвътре и отколе. Казано по друг начин, корупцията произтича не от polis-а, макар че в него тя има своето най-широко проявление, а от psyсhe, душата; тя е проблем психологически, не политически. Корупцията съществува не защото политиците са корумпирани, а защото човекът сам по себе си е корумпиран.

Няма нужда да прибягвам до кой знае колко исторически примери, та да онагледявам това твърдение. Само ще припомня, че срещу знаменития древногръцки скулптор Фидий е заведен съдебен процес именно по подозрение, че е разхищавал обществени средства. Въобще корупцията придружава човешкото общежитие през всички негови “социално-икономически” фази на развитие, тъй че да я кълнем и проклинаме няма смисъл; по-редно е да се взрем в нея, да я погледнем отблизо, да я подушим, та дано намерим някакъв начин ако не да я изкореним изцяло, то поне да я сведем до минимум.

Колкото народи, толкова и корупции. Има една теория на немския социолог Макс Вебер, според която изповядващите протестантизма и особено калвинистите са предопределени да бъдат добри капиталисти. Просто те вярват в избраността, която е неизвестна, защото само Бог знае числото на избраните и кой ще попадне в него; за нея обаче човек може да съди по някои признаци от земния си живот и преди всичко богатство, просперитет, достойнство и авторитет сред собствената общност. Оттук изводът: северните народи са по-малко склонни да се поддават на разложението на корупцията, отколкото южните. Статистиката като че ли също потвърждава това – скандинавските страни, сочи тя, са най-слабо поразени от нейните язви, докато в Италия, Франция и Испания мине-не мине време и току избухне скандал. Един от последните например бе с незаконно предоставяните апартаменти във френската столица Париж, в който е замесен дори настоящият президент Жак Ширак, когото сега-засега отърваха по чудо и с голистка самоотверженост. А нужно ли е да припомням, че ХДС на Хелмут Кол е партия, която гради ценностите си на католическа, тоест южна, а не на лутеранска, сиреч северна основа?

Българите сме южен народ, следователно антикорупционният ни имунитет ще бъде сравнително слаб. Като прибавим тук и спецификите на историческото ни развитие, ще се окаже дори, че може би сме най-склонното към “ти на мене, аз на тебе” племе. Знаем, че във Византия изкачването по обществената стълбица се е случвало не благодарение на притежаваните феодални имения, а на благоволението на висшестоящия, тоест тук навлезлият напоследък в българския политически жаргон клиентелизъм си е социална практика от време оно. Не собствеността е обуславяла присъствието сред елита, а обратно: ако си в елита, ще имаш собственост, изпаднеш ли от него – ослепяване и просия по улиците. От друга страна, в периода на османското владичество и особено към края му Бог е бил високо, а султанът още по-далеко: за да си осигури що-годе спокойствие, особено занаятчията в градовете, българинът все е пускал по нещо я на агата, я на низама, я на кадията, а най-често и на тримата заедно. Така корупцията се просмуква в манталитета като необходимо жизнено поведение: първо, за да преуспееш, трябва да се умилкваш; второ, за да си спокоен, трябва да даваш. Резултатът сумира Найден Шейтанов в “Духът на отрицание у българина”: “И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр.” Дето се вика, корупцията си е направо национална черта, а на всичкото отгоре ще излезе, че май и не е най-лошата. Още Елин Пелин отбелязва, че нашият гений е завистта, не корупцията.

Какво да се прави, както пита един руски специалист по партийно строителство и професионелен революционер. Ако корупцията е частнособственическо отношение към държавното, ако при нея личният интерес разказва играта на обществения, то значи, че лек за нея има единствено в промяната на отношението към държавата. Не, както прословутият български министър от началото на века, да се чудим на възмущението на опозицията, че се краде - “Ами като дойдете вие на власт, правете същото!”, съветва той недоволните; не да я възприемаме като кърмилница и дойна крава, а като крехкост, която трябва да бъде пазена и закриляна. И тук не иде реч за някакъв сантиментален етатизъм, а за наистина отговорно отношение към собствената държавност. И то преди всичко и най-вече от нейните слуги-министри (припомням за забравилите: според латинския minister ще рече точно слуга, помощник): колкото повече те не дават поводи тя да бъде нападана, обвинявана и обругавана, толкова повече държавността ще закрепва и процъфтява. А заедно с нея и собственият й народ, тъй като нейното битие е зависимо от него, както и обратно: проспериращият народ означава силна държава, бедният – понякога силова, но винаги слаба. Което значи, че държавата трябва да му се пречка на народа колкото се може по-малко, в противен случай той ще псува и ще й бяга. Пък ако му падне, ще я работи както си знае.

И за да приключим, нека се върнем към началото. Българският маскарлък не е нещо, което е извън нас и с което само от време на време се сблъскваме както Андрешко с бирника. Той си е вътре в нас и е прав Бай Ганьо да твърди, че всички сме маскари. Но и той включително, и ти, който четеш, и аз, който съм написал: и в борбата, в джихада с тоя маскарлък е разковничето, което ще ни помогне да се спасим от корупцията. Друг въпрос е дали точно нашите политици - такива, каквито са - искат и могат да сторят това. Но на това питане трябва да отговорят те, не аз. И е отдавна време, впрочем, да го сторят с ясен глас и отворено сърце.

Българската литература

© 2000 Литературен форум