Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Дойнов

Към проблема за срещата на традициите в българската поезия в края на ХХ век. Увод.

В друг текст вече използвах метафората за ъгъла като най-подходяща за визуализиране на “поредния край на века”1. Тъкмо пространствен, а не времеви е акцентът в тази метафора. В нея случващото се не протича, а се вижда като пространство, в което са събрани (а защо не и набутани, сврени, безразборно нахвърляни или подредени, едва вместени - защото във въображаемия дом на века вече няма място) множество присъствия - пришълци и езици от съвсем различни епохи. От любителите на моралистичния патос ъгълът може да се възприеме и като място за наказание, където особено тежко прегрешилото през ХХ век човечество получава заслуженото си наказание. Но не такива крайни “педагогически” внушения търси тази метафора. Тя, разбира се, иска да избегне клопките на прогресисткото/телеологическото/историцисткото мислене, според което светът се развива, върви към някаква цел или просто нещата и гледките се сменят в него с неизбежна последователност, включени в разказаната процесуалност на случващото се. И така, метафората казва, че ъгълът събира, не изхвърля; той съ-полага, не селектира. И се обитава от съзнания, които знаят, че когато целият бъде затрупан и мястото му се изчерпи, нещата от него биват премествани - в други стаи и други ъгли. Тоест ъгълът/краят на ХХ век не е финално място, не е цел на ничия история, случване и разказ, а само пространство, населявано за известно време - преди обитателите му да се пренесат другаде, като оставят в него, разбира се, онова, което сметнат за непотребно или което просто се окаже тежко за носене. Да надникнем сега в този ъгъл. Да изпробваме метафората.

* * *

90-те години в поетическото говорене и писане явяват повишената ретроактивна историчност на лирическото съзнание. Не само сменящите се различни ретроутопични проекти, но и на пръв поглед непринадлежащи към тях текстове, отварят среда за едно неспокойствие към всичко предишно, за глождещо чувство, че някъде там “в миналото” почеркът ти, твоят лирически почерк може би вече е писал стихотворения на други автори. Заедно със стремежа да се прочетат “непрочетените” от тоталния реализъм страници, да се разкрият потулените авторски имена и техните книги, да се покаже истината за литературата и “истинската литература”, изобщо - да се овъзмезди миналото, а историята да въздаде своята справедливост, възниква и усъмняването в постижимостта на тази справедливост и в достоверността на самата реабилитация на всички важни имена и текстове. Например възвръщането на Димо Кьорчев, Владимир Василев, Вен Тин, Атанас Далчев, Георги Марков, Константин Павлов, Николай Кънчев и т.н. трудно въвлича и други (всички) имена - като Иван Ст. Андрейчин, Иван Грозев, Сирак Скитник, Славчо Красински и пр.

Тоест преразпределянето на символните ресурси в българската литература чрез нови йерархии в началото на 90-те вселява в лирическото съзнание тревога за недостатъчност и непълнота, за хронична необозримост и в последна сметка - за постоянно изместване на едни текстове от други, за неизбежна подмяна и смяна на имена, за необоримия йерархически диктат на езика. Точно тази непреодолима йерархичност като че ли избликва от всеки текст и говор, тя някак “изначално” формира присъствия и повелява употреби на ценностни пирамиди. В края на века уж действа различен режим за определяне на художествени качества, в който обаче литературата пак се селектира и вертикализира, стратифицира и (де)класира.2 Ярката историчност на лирическото съзнание е ефект от разбирането на предварителната принуда в езика, който е онтологично “несправедлив” (фашистки, би казал Барт) и чието (илюзорно?) надхитряне би било възможно само в опита да бъде изговорен едновременно - в едно пространство, почти на един дъх. Примамваща става точката на изричане на цялата езиковост-и-литературност, която се привижда като място, свободно от йерархии и диктат, където имена и текстове не се редуват, а се съполагат, не се разминават в различни епохи, а се срещат.

Разбира се, веднага се появява и едно остро противоречие: линеарността на текста не позволява да се осъществи тази утопия за всеприсъстваща едновременност. Винаги някой е поставен по-назад и по-встрани, винаги първата страница е заета от някой друг, винаги дори хоризонталите на изброяванията се превръщат в класации, винаги “несправедливото” време като че ли изпреварва “справедливото” пространство и в крайна сметка - книжното пространство на едновременността остава просто непостижимо. Един от изобретените изходи от това противоречие през 90-те е жанров: поезията като “по-пространствен” жанр от “линеарната” проза - вместваща се често само на една страница, в едно зрително поле - бива избрана, за да експонира възжеланото тук-наличие на множеството различия в гласове и думи. Показателно е, че обглежданата в този текст среща на традициите става предимно в книгите, наричани снизходително стихосбирки, а не в сборниците с разкази или в романите. Невъзможната едновременност на литературата бива овъзможностена и чрез следващ ход: след като не могат да се изравнят, каноничните или ситуативните класации от имена и текстове започват да се разиграват в различни диалогични варианти - така те постоянно разменят местата си в общото място на литературните игри.

Тази игрова стратегия спрямо класациите може да се осъществи само от новопоявилата се в края на 80-те в българската литературност фигура на поета-теоретик, автор едновременно и на поетически, и на критически текстове - впрочем, автор, който с лекота преминава границата между “художественост” и “теоретичност” и често се прави, че изобщо забравя за вменяваните разлики между тях. Такива бързи преходи от Поезия към Критика имплантират рефлексивност и авторефлексивност на пространството, което обитават стихотворните текстове.3 Те четат други текстове и се сочат взаимно, разконспирират основанията си, “технологията”, по която са направени и непрекъснато влекат към себе си спомени за чужди влияния и поетики, за множество предходници, които диктуват, а пишещият субект на 90-те само записва продиктуваното. Той не си избира скрупульозно бащи от минали епохи, а осигурява всички възможни присъствия в текста си, независимо от степените на тяхната “политическа ангажираност” или вменявана “естетическа стойност”. Тук веднага възниква питането около политическите и моралните импликации на такова писане в края на века. В тази своя свръхтолерантност чрез съполагането на всички традиции, не реабилитира ли това писане тоталитарни, авторитарни и прочее античовешки идеи? Още повече, че 90-те години са известни в България и като “посттоталитарен период” и паметта за току-що приключилото минало все още ражда чудовища. Струва ми се, че не може да има преки отговори на подобно питане. Очевидно обаче поетическото писане от края на ХХ век не желае да се противи на езика, на онова гигантско натрупване от еднакво ценни за него поетики и стилистики, социолекти и мълчания. Затова в своята грижлива историчност то ги сбира и инвентаризира, явява се колекционерско писане - ту безразборно, плюшкинско, ту акуратно подреждащо, музейно. И още нещо: ако целият постмодерен свят в глобализацията и бързата си проходимост предоставя гледка, в която едновременно присъстват всякакви културни епохи, българският край на века сам представлява място (при това наистина твърде малко и обозримо), където различни биографични и културни времена едва се побират и разбират и единствено сговарящото ги съполагащо писане може да ги успокои в единното книжно пространство. Тази среща на традициите представлява част от оформилата се през 1993-1994 г. ретроактивна езикова утопия, реагираща индиректно и на разпознатия в бившите комунистически страни през 92-а година от полския интелектуалец Виктор Кулерски т.нар. посттоталитарен синдром, който се развива върху разбирането, че при изгубването на тоталитарните “външни” врагове “демокрацията става война на всеки срещу всеки” или: “След като комунизмът падна, най-лошите черти на нашия характер, всичките ни слепи и ирационални инстинкти, които дремеха в нас, сега изплуваха на повърхността по възможно най-саморазрушителния начин. И това стана с абсолютно всички нас, независимо от класа, образование, професия или социален статус.”4

След изчерпването на отделни поетико-политически и неоавангардистки енергии към 1993 г., краевековното българско лирическо съзнание рядко приема модернистката амбиция да се отхвърлят непосредствените или по-далечните предходници (защото според него всеки би могъл да бъде предходник, да бъде изобретен, направен като такъв); то не желае да се “изгорят музеите” или пък някои фигури от миналото да бъдат изпратени “на бунището на историята”. Затова мнозина определят това колекциониращо писане като постмодерно, което “връща един синхронен образ на всяка история и на всяка възможна памет”5. Или както го защитава от обвиненията в нов еклектизъм архитектът Паоло Портогези: “Еклектизмът... не е като онзи от миналия век - монтаж по формуляри и списъци. Той е резултат от културни традиции, които присъстват едновременно, които се преплитат и мирно съжителстват...”6

Синхронията на историята става постижима в едновременността на писмото; писмо, което помни по-добре и повече от самата памет; което само е памет, където разговарят една с друга фигури от античността, средновековието и барока, Ренесанса и Възраждането (не е тавтология!), романтизма и експресионизма, авангардизма на 20-те години и символизма, парнасизма и тоталния реализъм и пр. По същество това е отказ от авангард, от “предни позиции”, от поредно самообещаване на новост. Същевременно обаче никоя чиста схема в категоричността си не притежава и не може да изрази онази сложност на краевековното струпване на разнопосочни идеи и дискурсивни стратегии - често вътрешно противоречиви още в появата си. Постоянното производство на забрани в тоталитарната ситуация прави така, че след отмяната й всеки различен жест и дискурс (дори и консервативно обърнат към по-предишни времена) да се привижда като нов и “авангарден”. В разговор от началото на 98-а година Ани Илков казва: “Понеже много от пътищата при комунизма бяха затворени, оказа се, че който и път да поемеш, озоваваш се в авангардна позиция.”7 От друга страна, във всекидневните и медийните си пейоративни употреби думата “авангардно” пред думата “изкуство” регистрира нежеланието за справяне с неизвестното и неразбираемото, които в слабата мисъл сглобяват верига от тъждества: странно - ново - непознато - екзотично - провокативно - смело - авангардно и т.н.

В поредния край на века се разработва преактуализиране на миналото като бъдеще в един език на всеприсъствието. През 94-а година Златомир Златанов изказва в интервю новопоявилата се грижа за всички традиции така: “... в това очакване има нещо от Повторението на Киркегор, едно очакване не толкова на бъдеще, колкото на същностно преобразено минало. Все пак ние се състоим от преголяма доза минало и нищо чудно, че така носталгираме(...) миналото се нуждае не по-малко от спасение(...) В това се състои интелектуализмът, не да започваме начисто, а да се сражаваме за всички времена.”8 Безспорно загърбването на борбеното справяне с миналото прави това “сражаване” за времената неавангардистко. Въпреки понякога двусмислените преходи между радикализъм и естетически конформизъм, в синхронията на лирическия почерк през 90-те като че ли най-видимо отсъстват “техниките на изключването” - появяват се стихосбирки, желаещи да поберат дори излишното, чуждото, непоносимото. Затова Историята на Всичкото би могла да бъде разказана в поетическия текст предимно като драматургична история - от персонажи и гласове, които се срещат в различните краища на необятната империя на езика. В нея историята е в постоянна незавършеност - “речите на лицата от миналото попадат в наративна близост, стават “почти едновременни”, а “диалогът се извършва вътре в съчинението, в изобилието от имена и речи”9. Драматургичната история не просто избягва от сциентистката, социална и обективистка резултатност на въображаемото “развитие”, но се извежда като история на сменящите в разговора (в езика) ситуативни консенсуси. Чрез собствената си лирическа условност българската поезия от края на ХХ век усилва това непрестанно отместване на окончателната истина и отграничава пространства за изготвяне на различни поетически версии на ситуативните консенсуси. Традициите се събират в книжни пространства, припознавани по-често като неполитически алтернативи на централизираните медийни дискурси. Книгата става като че ли единственото място, където могат да се сговорят различията и където множество предишности могат да обменят истина - чрез съчленяването на стихотворни текстове в единен макротекст, организиран в утопията на книжното пространство.


1. Вж. текста ми Краят на младите и старите в поредния край на века - Литературен вестник, бр. 16, 14-20.05.1997. [горе]

2. Ключови фрази в редица метаразкази стават т.нар. “нов прочит”, “развенчаването на митовете”, “пренареждането на литературата”, преакцентирането от едни на други имена: Далчев и Вутимски минават пред Вапцаров, Дебелянов пред Смирненски, Константин Павлов пред Любомир Левчев и пр. Самата идея за изброяване, за класация, за редове вече произвежда схема, списък, йерархия. [горе]

3. Вж. за това и Неделчев М. Поезията ’95-97. Един обективистичен, “колективен” и съвсем непълен обзор - Литературен форум, бр. 27, 16-22.09.1997: “Същевременно последните няколко години утвърдиха фигурата на литератора като комплексна творческа фигура - не само поет и преводач, но и автор на критически и литературно-исторически текстове - най-вече кръгът около “Литературен вестник”. Към “комплексните литератори” през 90-те години могат да се прибавят имената и на Златомир Златанов (с критическите си есета), Ани Илков (предимно с университетското си говорене и по-малко с оскъдните си критически публикации), Владимир Трендафилов (с литературно-исторически статии и книги, с т.нар. оперативна критика), Пламен Антов (с отделни критически текстове), Владимир Сабоурин и др. Разбира се, в този ред стоят и известните още от 80-те години като поети и теоретици Едвин Сугарев, Миглена Николчина. [горе]

4. Цит. по Кулерски В. Посттоталитарният синдром - Литературен вестник, бр. 49, 13-19.12.1993. Статията е преведена от сп. “Uncaptive Minds”, 2/1992. [горе]

5. Мами Ал. Ще бъдем ли постмодерни? - Култура, бр. 5, 2.02.1990. [горе]

6. Пак там. [горе]

7. Вж. Разговор с редактори двама на тема “Литературен вестник” на новото време - Литературен вестник, бр. 6, 11-17.02.1998. В този разговор Ани Илков казва още: ”Тогава всички пътища бяха авангардни. Тръгнеш към стар текст на Янко Янев, и пак се получава нещо авангардно. Самият жест на препубликуването се появява като авангарден жест. Не беше нито анахроничен, нито анализиращ жест.” [горе]

8. Златанов Зл. Музея, който живеем (интервю) - Литературен вестник, бр. 15, 18-24.04.1994. [горе]

9. Повече по този въпрос вж. текста ми Драматургичната история - Литературен вестник, бр. 7, 15-21. 03. 1995. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум