Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Румен Стоянов

Хайде пак

Какво блаженство е очи да склопя,
да умра
временно:
заспя.
Да се отърва за някой час
от минало, настояще, предстояще,
да съм без спомени и угризения,
без ядове, съмнения, боязъни и грехове,
да не мисля, да не усещам, чувствам,
в безмълвничество да се избавя от пустословие и пустославие,
душата ми да си отдъхне в благородна тишина,
да потъна в нищото, да съм нищо,
само някак нейде в мен почти да знам, че ме има,
че ще ме бъде,
в мрака ще укрепна духом, тялом,
как прекрасно е, че еженощно спя,
че ежеутринно очи отварям
за дивностите на мирозданието,
че пак съм част от тях, от него
какво блаженство е да се родя
временно:
да се пробудя,
да ме просветли, пречисти златозарието на зората,
как великолепно, мъдро е да умирам и се раждам
дважди в денонощие.

Ела, кратка смърте,
прегърни ме,
успокой ме,
съне, опоро яка на битието,
щедро дадиво от Бога.

Мене ми се
плаче.
Не знам защо
(забравена /не/до/изживяна обич?),
не знам откога
и докога,
все едно,
безпричинно (ли?)
и немъжки
мене ми се плаче.

Как необятна е една сълза.
В непролята могло би да се удавя.
Но как добре ми е в пролята:
пак съм дете в уюта на майчината ми утроба.
Как искам да се уединя в една сълза,
да съм сам във нея,
ала не самотен:
да усещам как тя закрилно ме обгръща,
милостиво ме избавя от поредното ми заслепение,
от лепкавата сквернота,
от винаги обърканото ми околовръстие,
та в мене отдалече се завръщам,
пак намирам изгубената моя самост,
тъна в нежна светлина,
тя ме насърчава към нестяжание,
пробистрям си кое що е, къде е,
къде съм аз, защо съм, кой съм, ако съм,
защо тъй ниско съм, кое държи ме там,
защо с една искрена сълза надвивам коравината ми,
та неща и твари пак грейват топли,
любовта към всичко живо и неживо пак да ме обземе,
поне за малко да не съм във тялото си,
а в сълзата ми:
развъплътено мое тяло и най-чисто, най-дълбоко негово творение
и на душата ми най-свидна видима посестрима,
а то аз, пак новообръщенец в простота и благочестивие, молитвено
изричам:
помилуй мя, Боже,
и осени ме с упованието Си
във вид на сълза.

Също и Земята има облик на сълза:
светлосиня
и покайна.


Възпев девети

Босилек силно мирише,
всичко живо събуди,
даже дори чак и мен.
Та като рекох, казах:
Босилко, братко, медоносни батко,
ти пребъдваш в сто и петдесетина вида
от семейство устоцветни
(ей че бива си я тая дума,
халал му вяра който я е измислил)
из тропици, подтропици,
но възпевът ми за един е:
нашенския.
Тяло имаш, глас си нямаш,
па и за какво ти е
при твоя мирис,
изящество безплътно,
първосвещеник в храма
на отечествените ни дъхове
и равнопоставеник на здравеца,
ти цвете си, ала не си и цвете,
а сега, одеве, лани и от памтивека
елей за обонянието,
невидима услада за цялото ми същество,
най-вече за духа,
ти мириса възнасяш във изкуство,
вселек против хулнословия и черни чувства си
да постоянстваме във добротворство
и да православим,
наглед никакво създание,
ала неръкотворно,
помазаниче на всемирисовото ни царство,
спътниче на рождества, кръщавки, сватби, смърти,
венецо на гозби, а някога и на задявки,
вдишвам ли те, пресветли, неопетними,
вечно девствен мирисе,
тозчас духом, телом ми олеква:
с теб е Бог.
Ситен листа, дребен стрък,
дребен стрък, бездънен мирис,
та ми се ще от все гърло да виком запея
много си, Перин юбава.
Подправъчни първенецо,
нежни прорицателю на чистодушие,
при теб благовонието хилядократно превъзхожда стъблото:
както душата тялото
и тъй дивно, оживотворяващо е уханието ти
среднощем, призори, по право пладне,
че иде от безпорочието и безначалието на началата.
Ако теб те нямаше, достойниче,
теб, който си красил Крали-Марковия калпак
(ден широк, дваж висок),
какво би станало със мен,
как бих бил земен и неземен,
как бих съзерцавал незримото,
живецо на непомерното ни изобилие от билки,
страже пред домашната икона,
чрез теб Бог чудотвори
в китка с вода светена
и ще спра,
достатъчно е и едно:
ти възхождаш, чак възнасяш къмто дъха Божий.
Дълго и далече бях по земи,
гдето нямаше те
и винаги навсякъде те имаше:
във мен.
И не се затрих по маймунлуците,
зер чувах нечуваемия ти глас, праведниче,
мисловна глътка от твоето ухание
възраждаше първородното ми околовръстие
и слушах селския ни поп
чрез тебе, личбо дъхава,
пак да възгласява:
премудрост просим;
да внимаваме.

В момина градина росно цвете,
росно цвете, бял босилек,
бял босилек, ран босилек:
обител на България.

Българската литература

© 2000 Литературен форум