Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Славчо Иванов

Студията във Вазовата “Зора”
(Г.З-ча - самият Вазов)

ВазовНяколко години след края на Руско-турската война от 1878 г. в майската книжка на Вазовата “Зора” от 1885 г. за първи път, сякаш задъхана след своя етноцентричен (Св.Игов) маратон, литературата ни бърза да търси своя нова естетическа програма, насочена пак към националното, но вече с общочовешки параметри - каквато симбиоза вече съществува в някои европейски литератури. Необходима е ориентация към нов raison d’etre, за да се сменя посоката неизменно. “Задача, посока и дух” - какви трябва занапред да бъдат те, каква е новата доминанта в развитието на поезията ни (говори се за лириката като репрезентативен жанр, но се разбира цялата ни литература).

Това са въпроси, на които Вазов неизменно е търсил отговор - като поет и критик. Но публикацията в неговата “Зора” от 1885 г. е с теоретико-естетически характер и тъкмо затова представлява нещо ново и интересно днес. Още повече защото в началото на студията от три страници е заявено, че промените са неотложни, че ги иска писателят, както и неговият възприемател.

Този текст ще се предпазва от атрибуции. Няма да се уточнява дали абревиатурата Г. З-ча е мистификация на Гаврил Занетов1, на Спас Вацов или на д-р Кръстев2, дали основателно се изключва от Р. Арнаудова една хипотеза за авторство3 или доколко аргументирани са твърденията на Г.Башиянов и Р.Тахов, че самият Вазов се криел зад загадъчното Г. З-ча4. За нас в случая по-съществено е това, че Вазов помества статията с манифестен дух “Осветление на българската поезия” в своята “Зора”, че той е милитант и (съ)автор на нейната идея за свободното развитие на таланта. Че редакторската ремарка под линия за незавършилия “период на патриотическите възторги” е изнесена едва след като е иронизиран духът на досегашната ни патриотическа книжнина и е разграничено понятието “патриотически патос” от “национален дух”. От това, дали и доколко Вазов е близък до “Осветление на българската поезия”, за нашето литературознание ще стане по-убедителна идеята на Г.Цанев за плавността, както и на Ю. Лотман за взривовете в литературния процес5. За пореден път ще се аргументира и концепцията на М.Цанева за Вазов като “кръстопътна фигура, която ни отваря към европейските литератури”6. Въпросът е за време, което всъщност е фаза, пред-етап към парнасизма в “Мисъл” и в която Г.Цанев вижда Г. З-ча като “предшественик на Пенчо Славейков7.

Преди Славейков, на прелеза между две епохи, един романтик като Вазов търси свои пътища за т.нар. европеизиране на българската литература, като се обновяват, както у Гьоте, родните поетически хоризонти и писателят не се откъсва от националната идея.

И мотивите, и патосът на “Осветление на българската поезия” имат своята няколкогодишна предистория, като те са защитени и след това. С поезия или критически етюди до 1885 г. Вазов се подготвя да предложи израз на новите си естетически позиции в “Зора” - главно по отношение на националната идея и съзиждането на новия тип Поет. По този път към статията в списанието той уверено върви - от първите си критически бележки в “Народний глас” и “Наука”(1880-1883), като поет от “Гусла”, “Италия” и “Звукове” - до “Люлека ми замириса”. Още в първите си критически текстове в “Народний глас” Вазов разисква един от водещите проблеми, които разглежда и неидентифицираният досега автор от “Зора” - “задача, посока и дух” на нашата литература. В отзива си за “Илю войвода” на Н.Живков - (пет години!) преди да се появи статията в “Зора”, се поставя въпросът за “неотложността” на промените в художествено-естетическото съзнание на поета. Без да отрича ролята на емигрантската литература като “практическо средство”, което “подействува въз умът и по-голямата част от народа ни... и се внуши силна омраза към вековните подтисници”, той сега намира тази книжнина за безнадеждно остаряла, за бездарна “станчовщина”. С която трябва да се простим. Особено сега, защото е “нужна потреба от висока храна”. Една година преди тази студия в “Зора”, в поемата си “В царството на самодивите”, Вазов, с риск да бъде наречен “бездарник”, категорично отказва на “стихиите” си да пее за “тез чувствителни мотиви”. Той вече “другаде дири”: “в тайний мрак на вековете”, в “неначената природа” (курс. мои, С.И.).

И Г.З-ча също е неумолим, че сега е безсилен войнственият “патриотический марш “Стани, стани, юнак балкански” да произведе “прежний патриотический възторг”, а освен това, този патос, по принцип “стеснителен за таланта”, е в неминуем ущърб спрямо общочовешкото. За Вазов съвременният патриотически дух крие опасност от развихряне на патриотарските апетити на масата, лесно настроена и за “Ура!”, и за “Долу!” (“Урата”). Г.З-ча става още по-категоричен, когато говори за “политическото шарлатанство под цилиндъра и фрака”. Той твърди, че “вечний шум на партизанските сблъсквания, със своето вредоносно въздействие въз морала на обществото и литературата, дава обилна пища на сатирическата поезия. Такъв ракурс към патриотизма не изключва опасността поетът да остане не-”оригинален” (често срещана “квалификация” в студията на Вазов за Ботев).

Десетилетие преди П.П.Славейков, Вазов започва да се страхува от тенденциозността в литературата, захранвана “само от съвременните страсти” и от “омраза към подлостта и шарлатанството”. Такава поезия, заключава и Г.З-ча, не отива “надалече”. Освобождавайки се от “прежния” патос или от сатирата на Некрасов, поетът ще открива по-уверено света в себе си. Невидимият, богат за твореца Свят (“таяващ се в гърдите на човека”), според Г. З-ча е същият, който е в гърдите на Вазовия Поет от лирическия му манифест “Певец” (“Епилог. Общество и певец” - 1883).

Поетът е готов да смени естетическата парадигма, да се преоткрие като “лира”, без да страда от угризения, че вече не е “тръба”. Мотивът от “Епилог”: “Не знам да пея по поръчка” в студията сега е разгърнат като мотив за “автономния” Поет. Тази нова идея за над-историчността на Поета е изречена патетично: “Както водата за рибите, крилата за птиците, просторът за бурите, тъй също и свободата е нужна за вдъхновението, което, като рожба на небесата, е обитател на безконечното” (курс. мой, С. И.). Школовката някъде, както и обслужването на “датата” са опасни за Г.З-ча: “Оня, който пръв каже на литературата ни днес: пази тие граници! и на мисълта: дръж тоя път!, той е първий, дето ще поиска да я спъне още в самото й растение”. Известно е, че пред Шишманов Вазов вече говори за влияние на Некрасов само “с няколко опита”, за да добие “от тая дата” неговото творчество “независим характер”8. Тъй като тогава е бил подчинен на чужд дух, сега в “Зора” е квалифициран като “стеснителен за таланта”.

Така Вазов начева един диалог със Славейков за поетовата самоличност - с богата, втора, “тайнствена” действителност - на въображението, съхранена в просторната душа на Поета “без място, нито час”. Същевременно за автора на студията всичко това не означава заглъхване на националното. Г.З-ча става дори патетичен, когато става дума за доминантата на националното, в хармония с общочовешкото:

“Байрон, Гьоте, Шилер, Хюго, Мюсе се досягат до всичките епохи и до всичките хоризонти и все пак са останали поети на своя народ и на своето време, защото са предали несъзнателно, без да щат, на всичките си творения своята лична и национална индивидуалност” (к.м., С.И.).

Микросюжетът за не-школуваността като средство за съхраняване над-историчността на таланта се разгръща у Вазов. В рецензии, в студията за Ботев, в поетически текстове народният поет развива идеята за “литературност”, за “изящество”, за “по-висока храна, т.е. за нов тип творчество с личностни, субективни естетически форми и внушения. “Въздух”, “крила”, “други светове” в “Певец” се постигат единствено когато поетовата душа е “волна, без юзда”. Тази идея, залегнала в “Епилог. Общество и певец” и в студията от “Зора”, Вазов разгръща и после. Безсмъртие и гордост за България е Ботев, пише Вазов в обширната си студия за поета от 1891 г., защото той е “девствен” спрямо влиянието “на каквато и да е школа, на какъвто и да е майстор”. Затова поетът е “симпатичен, мощен, самобитен”. Вероятно заради оригиналността на поета и неподатливостта му към чужди въздействия и школи в края на студията си той заключава: “Името на Ботева се е оздравило и ще се произнася с гордост в България, додето има България на света”. Тези прозрения на поета и критика са развити и в студията на Г.З-ча. Единствен Юго за неизвестния автор е успял да разбие оковите на Боало. За него школата на класицизма е причина Франция да не може да роди Шекспир, Гьоте, Шилер, Байрон. Всъщност лайтмотивът на “Осветление на българската поезия” е изречен в края на ценната студия от Г.З-ча: “талантът да се остави свободно да се развива” (к. м., С.И.), без обструкции и пренос на манифестни естетически завети от каквато и да е школа. Все в студията, подписана с Г.З-ча, е изречена тази нова идея за надисторичността на Поета: “Както водата за рибите, крилата за птиците, просторът за бурите, тъй също и свободата е нужна за вдъхновението, което, като рожба на небесата, е обитател на безконечното”. Поетът от “Епилог. Общество и певец”(1883), който се стреми да избегне “тленността”, както в студията в “Зора” не иска повече да пее по поръчка. “О, оставете душата волна без юзда!” семантично покрива концепцията за поет в “Зора”. Така е казано и от Г. З-ча: “Талантът трябва да се остави свободно да се развива” (к. м., С. И.).

Защитава се тезата за облика на един нов тип художник, който вече трябва да обърне лице към самия себе си и като “лира” (не като “тръба”) да се търси сред обществото. Този процес е същностен през 90-те години (“fin de siecle”) и в началото на века. Но прелюдията, зората на тази модерност е налице още през 80-те години от Вазов.

Две години преди тази публикация в “Зора” Вазовият поет от “Певец” говори за творческата фантазия, за свободата на вдъхновението, което да отприщва хоризонти от нови сюжети, засягащи духовното начало, Вселената, Природата, Бога, както и забравените интимни кътчета на душата. Започва усвояването на “обширните хоризонти на цивилизацията и на хуманизма”, тласък на което у Вазов дава още “Векът” (1876). То предполага “разширяване нравствений кръгозор”, който отваря пътя към “широката област на човечеството..., на европейското общество” (Г. З-ча). В “Певец” новият тип поет не е скован от “настоящето”, а сам търси въображаеми “други светове, де мисълта се волно вдига” (к. м. С. И.). Сега тези “други светове” са звездният миг, към който се стреми душата на художника; те примамват, омагьосват, превъзмогват баналното, вследствие на което у поетовия аз всичко се преобразява:

“Той фърка, лута се, блуждае,

един със своята мечта,

той друго чувствува -

не знае

тъй чувствува ли и света...

и нови светове гради.”

“Вселената, това олицетворение на Безграничното”, за което говори Г. З-ча, в “Певец”(1883) също олицетворява търсене на други светове за духа на Художника. И тук те са истински и богати: спасяват, за да се “преживява тленността”, временното. “Не всекиму такъв е дял отреден”, пише после Славейков. А Вазовият поет е с “душа волна, без юзда”, неудържимо устремен към тези нови, индивидуално-личностни “светове”, както и към “неначената природа” (“В царството на самодивите”, III ч.). В свое стихотворение, писано също преди студията в “Зора”, този тайнствен мир изглежда за Вазов пак примамлив и загадъчен:

“Цял свят, от таз вселена

по-богат,

се крие йоще тайнствен

във гърди ни.

Ний ровим го - той става

по-богат,

ний светнем му - по-тъмен

ни се чини.”

Когато поетът е независим от текущото, творчеството се ражда не като канон и не по поръчка на деня, то идва като някаква магия на “въображението”. Затова пръв Поетът на Вазов е чудото с недефинируем генезис (“той няма място, нито час”) и най-напред той желае обществото да го стига, то да се съобразява с него, с Поета. Не обратното, защото това би означавало обръщане към “прежний патриотический възторг”. Море, волност, небеса - тези нови параметри за духа на художника-романтик “дават входа”, ключа в широката област на (общо)човешкото. Те будят Вазовото възхищение и по-късно, когато в студията си за Ботев говори за “достигнато пластическо съвършенство” при изграждането на вечерната картина на Балкана: “С каква вълшебност поетът ни рисува един момент в Стара планина! Такава проста и грандиозна живопис рядко има в друга художествена поезия...” От същата свобода на поетовия дух е бил възтрогнат и авторът от “Зора”: “свободата е нужна на вдъхновението, което, като рожба на небесата, е обитател на безконечното”.

Вдъхновението, като “задължителност” за поезията (Г. З-ча), в най-ценената от Вазов своя поема “В царството на самодивите” се свързва с народната душа (“гений родни”), с природата “ни лика”, със субективното им възприятие (“от любов и скръб излени”, дошли от един “странник бледен, тъжен”). Дълбоко националното тук е подчинено на индивидуалистична, личностна житейска максима на едно “бурливо” сърце (ръководна по-късно и за П.П.Славейков): “Пей, люби, страдай!”. Национално и страсти на индивидуума като двуединство - това съвместяване говори за безграничност на епохите, за преливания и плавност, за изпреварващия диалог между десетилетията. Ето я и Вазовата Муза като монолитност на национално и общочовешко:

“Тя е в накит инородни,

но дух български тя има

и от тез долини родни,

вдъхновение приима.”

(курс.мой, С.И.)

“Инородният накит” на Музата не накърнява нейната национална идентичност. Риториката на въпросите (с общочовешки характер) на Музата: “Защо Бог дал е теглото?”, “Де е целта на живота?”, “Бъдещето, урва стръмна...” и пр. отправят българското към европейското и общочовешкото, към ония “свръхземни” въпроси”, които по-късно в “Маска” Яворов намира за неразрешими “от никой век”. С тия надземни проблеми на живота, на “висшата цел”, на прокълнатата личност неговият самотен поет се занимава и през 1884 г. в “Ековете”. За да тъне в пластовете на болезнено енигматичното: “Тайна”. Защото, както една година след това в “Зора”, пак ще се подеме слово за поета, повлиян “от другаде”. Той неизбежно “ ще възпроизведе чуждите общочовешки въздействия в прекрасни образи, но пак с "оригиналний оттенък на българската душа" (к.м., С.И.).

“Осветление на българската поезия” не може да бъде изненадващ, роден по чудо манифест за бъдещето на поезията (литературата) ни. Той е и подготвен, и утвърждаван от самия Вазов - сега Г. З-ча. Значение за обновителните процеси има не подписът Г.З-ча, а духът на студията в “Зора”. Тя поставя началото на диалог с водещи страни от credo-то на Славейков и на “Мисъл”, главно за автономния и самотен Аз, който вече не желае “да носи общата верига”, а да следва себе си като Свят (М. Хайдегер). Две години преди да бъде отпечатана в “Зора”, нейните манифестни акценти намират и свой вдъхновен поетически израз в “Епилог. Общество и певец”:

“О, оставете

душата волна без юзда

у нази всичко прах е клети...

Поетът! Нека той възлазя,

той няма място, нито час

и ако той при вас не слазя,

то вий стигнете го тогаз.”

(курс.мои, С. И.).


1. Василев, В. Сто години неизвестност, Литературно-историческа новела. сп.”Септември”, 1888, N 9, с. 122-160. [горе]

2. Вълчев, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път. София, 1968, с. 238. [горе]

3. Арнаудова, Р. Зора. - Периодика и литература, т. 1. София, 1985, с.299. [горе]

4. Башиянов, Г. За историко-литературното значение на една статия в сп.”Зора” (1885) и за нейния автор. - Литературна мисъл, 1985, N 7, с. 69-88; Р. Тахов. Авторът зад един подпис. - Литературна мисъл, 1989, N 2, с.118-122. [горе]

5. Лотман, Ю. Култура и взрив. София, 1888. [горе]

6. Цанева, М. Иван Вазов и Йохан Лудвиг Рунеберг. - Език и литература, 1992, N 1, с. 18. [горе]

7. Цанев, Г. С патоса на възторга и изобличението. София, 1967, с. 137. [горе]

8. Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. София, 1976, с. 108. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум