Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Константинова

Елиас Канети в света на идеите
95 години от рождението на писателя

“Не оставяй нито ден без да оставиш знак. Все някой ще има нужда от него” - пише големият европейски писател-нобелист Елиас Канети, изповядвайки разбирането си за творческия труд. Идеите в неговите книги са знаците, от които днес имаме културна необходимост. Целият му дълъг живот (1905 - 1994) е отчаян опит да разбере неразбираемото, ирационалното в битието на 20-ия век. Той успява да преосмисли оригинално видяното и прочетеното и да го обедини около няколко основни идеи: за отчуждението, лудостта и смъртта, за правото на личността на свободен избор, за масите и взаимоотношенията им с властта...

Разединените, разкъсани идеи от различни научни, житейски и естетически области, които писателят използва в сложната си мисловна система, са противоречиви и нееднородни и хармонизирането им се оказва невъзможно. “Не искам да зная всичко, а да събера разделеното” - признава Канети в книгата си “Провинцията на човека”.

Респектиращи са усилията му да постигне невъзможното: да изгради цялостна философска система от несъвместими области на живота и книжното познание. Тръгва от митологията, минава през различните културно-исторически периоди, за да разбере своето трагично време от седем разминаващи се десетилетия, през които твори, вглъбен рационално и емоционално в драматичните преживелици на двадесетия век.

Идеите на Канети днес - 95 години след рождението му и 6 години след смъртта му - се възприемат в Европа като предупреждаващи послания от една страшна епоха на хитлеризъм и сталинизъм, когато планетата се тресе от безумие и жестокост. Във времето на масово обезумяване той пише за лудите от “Щайнхоф”, лудницата, срещу която живее като студент по химия във Виена и цели 6 години ежедневно наблюдава живота на 6000 луди. “Тази гледка - признава по-късно писателят - бе като острие в плътта ми”.

Елиас Канети разбира още през 30-те години, че светът се е разпаднал и че трябва да го изобразява в тази му разпадналост, за да успее да създаде правдива представа за него.

Знаците, които писателят оставя след смъртта си, са онези негови идеи на самобитен мислител, който се съсредоточава главно над лично преживяното от ранното си детство в България, от студентските си години в Австрия и Германия, от живота си в Швейцария и Великобритания.

Неговият изследовател Едгар Пил е прав, когато открива корените на интереса му към философията и психологията на масите още в детските му спомени от стария Русчук: от болезнената среща с Халеевата комета, от горящата русенска къща, както и от по-късните му спомени, когато избухва Първата световна война в австрийския град Баден, от демонстрациите срещу убийството на Ратенау във Франкфурт на Майн...

Канети не е последовател на Юнг, още по-малко - на Фройд. Разрешение на психологическите загадки търси в спонтанната познавателна и духовна дейност на човека. Интересува го психическата активност, която произлиза от житейски опит и натрупано лично познание. Религиозната активност на психиката не го занимава. За него несъзнаваното зависи главно от биографията на личността - затова никога не пренебрегва биографичните и автобиографични сюжети. Личните му спомени обикновено възкръсват с помощта на асоциациите.

Елиас Канети е един от последните велики хуманисти на двадесети век, носител на Нобелова награда, дадена му за романа “Заслепението” през 1981 г. Безспорно е оригинален и неповторим в концепциите си за човека и битието. Трудно можем да го присъединим към някое от господстващите направления в изкуството на отиващия си век. Той не принадлежи нито на екзистенциализма, нито на абсурдизма, нито на диаболизма. Редица негови идеи за съдържанието на екзистенцията ни са основни и в произведенията на Кафка и Камю, на Сартър и Юнеско, на Херман Брох и Томас Ман. Мястото му е между екзистенциализма и абсурдизма, тъй като по своему разбира философските дилеми на епохата и търси свое оригинално тълкуване, без да си поставя за цел изграждането на единна и органична филисофска система - въпреки че именно философски са идеите, които го вълнуват и в романа, и в пиесите, и в трите му автобиографични книги, и в есеистиката, и в записките му... Не можем да го наречем екзистенциалист, защото не отрича обективния характер на Битието. Мисли и за смъртта, но не я разглежда като определяща всичко в живота. За разлика от екзистенциалистите, неговите герои не се осъзнават само в гранични ситуации, а постепенно, натрупвайки екзистенциален опит. Крайният индивидуализъм на Жан- Пол Сартър в учението му за свободата на личността, е различен от разсъжденията на Канети. Също така оригинални са и идеите му за смъртта. За нея Канети мисли в категориите на масите и властта или като за неизбежен край в разрастваща се лудост.

За Канети властта е търсене да надживееш другите, а властелинът е оцелелият за сметка на другите. “Всички желания на човека за безсмъртие съдържат винаги нещо от силния стремеж за оцеляване. Човек иска не само да съществува винаги, той иска да съществува, когато другите вече ги няма”. Тези разсъждения на Канети за смъртта и за илюзорната възможност ти да я преодолееш, водят до разкрития върху маниакалността на властника, до избухването на неговата разрушителна страст и до неизбежната му параноя.

Идеята за алиенацията Канети разглежда като опасност за отдалечаване от хората и от света, в мъчителна омраза към външния свят, в тежко психическо заболяване и в смърт. Най-важният въпрос за писателя остава въпросът за смъртта, която той възприема като свързана с есенцията на властта. “По един въпрос - пише той - който за мене е най-важният, а именно този за смъртта, всред всички мислители срещнах само врагове. Това обяснява защо в случая изповядвам собственото си мнение с разпалеността на една вяра и никога не го декларирам без ожесточение и страст”.

За Канети истинска морална победа на личността е да успява да продължава да живее “без да е победител в един свят, в който за победените няма място”. Героите му обаче не познават подобна морална победа в живота си. Те не умеят да атакуват смъртта, въпреки нейната неизбежност и въпреки непредвидимата й поява. Всички те са психически болни хора - всеки по своему е полудял. В пиесата “Предопределените” персонажите знаят точния ден и час на своята смърт, лишени са от право на избор, и това естествено ги извежда от нормалността. Канети не може да се примири с факта, че човек трябва да умре, без да е дал съгласието си за това; не вярва в безсмъртието на душата и възприема страха от смъртта във връзка с властта: “Страхът от собствената смърт - това е радостта от смъртта на другия, готовността да се убие другия”. Така той намира отговор и на въпроса защо хората воюват. За него Старият завет не е нищо друго освен история на божествената власт.

За своята пиеса “Предопределените” той казва, че е “учебник за смъртта”.

Бихме могли да кажем за романа му “Заслепението”, че е учебник за лудостта и разрухата, за разпадането на културата и крайното унижение на човека. Това е един от най-жестоките романи на 20-ия век по отношение на интерпретацията на злото. Ето какво казва по същия въпрос през 1950 г. Якоб Айзъкс: “В третирането на злото Франсоа Мориак, сравнен с Канети, е обикновен дилетант, а Греъм Грийн - толкова невинен, колкото дете в утробата на майка си”.

Идеите за отчуждението, полудяването и смъртта в романа са художествено въплътени в съдбите на героите, а в “Маси и власт” същите идеи са подложени на научна социално-философска интерпретация. В романа главният герой Петер Кин е обреченият книжен човек, който говори с цитати, грешно разбрани и грешно разтълкувани, поради отсъствието на житейски опит и пълно объркване и неразбиране на другите и на себе си. Въпреки огромното количество прочетени книги върху митологията, историята и културата на човечеството ученият-синолог е трагично наивен и глупав житейски - дори по-глупав от неграмотната си, тъпа и алчна параноична икономка, която успява да го заблуди и да го ожени за себе си. Петер Кин обърква реалностите, заменяйки ги с илюзорни представи и иреалности.

Канети винаги търси корена на явленията и в случая ги намира във фантазното мислене на Петер Кин, насочено към измислен обект. Героят се разминава със спонтанната житейска активност и с психическите заболявания на хората, с които общува напълно илюзорно. Не може да осъзнае и да опознае и себе си, погрешно тълкува странната си душевна драма, обърква се в собствените си психически състояния.

Писателят се интересува от погрешно насочената психическа активност у лудите си герои, от тяхната ирационална същност. Психологията на духа, която изследва Юнг, не го задоволява. Той търси и открива свои собствени обяснения за отсъствието и на здрав разум, и на интуиция у личността, лишена от житейски опит. Неговият герой - ученият-синолог, светило на науката - е напълно сляп за живота, в който не може да се ориентира, въпреки многото книги, които е прочел и проучил, и възприел като свое познание - книжно и объркващо. Петер Кин мисли нелогично, стига до налудничаво чувство за вина, постепенно напълно полудява и запалвайки нарочно библиотеката си, изгаря заедно с нея.

Другият романов герой - известният лекар-психиатър Джордж Кин (брат на Петер Кин), не по-малко налудничаво се пристрастява, но не към книгите, а към своите психически болни пациенти. И при него непознаването на реалността с нейната нормалност изиграва фатална роля: той започва да възприема пациентите си като най-съвършени човешки екземпляри и съзнателно да се влияе от тяхната лудост.

Третият главен герой в романа - тъпата, подла и примитивна истеричка Терезе - е полудяла от пълно потъване в грубия еснафски бит, в безсмислието и затъпяването от вещоманията и в търсенето на мъж. Тя е пълна противоположност на иреалния си съпруг, но не е по-малко луда от него в крайната си груба материалност. Нейната сексуална незадоволеност е в основата на заболяването й, което нито психиатърът Кин, нито ученият-синолог Кин могат да разберат. Истинският здравомислещ психиатър, разбиращият всяка проява на своите луди и причините за заболяването им, е самият писател Елиас Канети. Шизофренията и садизмът на епохата, в която живее, го тласкат към вглеждане в същността на всеобщата разруха. И Канети, подобно на мнозина модернисти на 20-ия век, много се занимава с категорията “лудост”, когато цяла Европа е силно повлияна от Дарвиновото учение за биологичната еволюция. Дарвиновата теория присъства в разсъжденията на Канети, който споделя възгледа на мнозина европейски модернисти, че еволюцията на човешката психика води до полудяване и че лудостта е състояние на напълно освободения човек. Трезвомислещият Канети, за разлика от модернисти като Едгар Алан По или като Станислав Пшибишевски, които смятат, че лудите са по-висше човешко качество, а лудостта - по съвършено състояние, приема безумието като тежко душевно заболяване и нарушаване на нормалния, здравия смисъл, което прави индивида непълноценен и в личния, и в обществения живот.

Като безпощаден лекар-психиатър Канети изобразява своите герои и тяхната лудост, отхвърляйки категорично романтичното разбиране за нормалното и безумното в поведението на личността, за определянето на “нормата като глупост, а деградацията като гений” (по думите на Пшибишевски).

Определянето на категорията “лудост” е силно повлияно от Дарвиновата теория за биологичната еволюция. Дарвинизмът безспорно въздейства върху модерната европейска мисъл от първата половина на 20-ия век. Дарвиновото учение присъства и в разсъжденията на Едгар Алан По, който споделя възгледа на европейските модернисти, че еволюцията на човешката психика води до полудяване и че лудостта е по-висше състояние на освободения човек. Героят на Канети - психиатърът Джордж Кин от романа “Заслепението” - споделя това убеждение, но авторът безпощадно го иронизира, навлизайки в неговата собствена лудост.

Художественият свят на Елиас Канети е почти нелогичен, с катастрофално нарушени закони на нормално поведение; безпощадно се обясняват психическите отклонения на болните, конкретните особености на заболяването им, точната им диагноза. Целият вътрешен свят на героите се подчинява на една главна налудничава идея, която ги изпълва с кошмарни видения, провокира влудяващ страх от реалния живот. Настъпилото грубо нарушение на правилата на здравия разум писателят изобразява язвително, саркастично иронизира бездушието и жестокостта на външните обществени явления, провокирали трагичното умопомрачение. За разлика от писателите диаболици от 20-те и 30-те години на века, Елиас Канети не се идентифицира със своите психопати, напротив - силно се дистанцира от тях, от болестта им и от атмосферата, която витае около тях. Чужд на мистиката, Канети открива загадъчните причини за всяко полудяване (винаги различно у различните персонажи) във всеобщата разруха на реалната действителност и в прогнозирането на приближаващите се ужаси на фашизма и комунизма.

Творчеството на Елиас Канети е неизчерпаем източник на идеи за човешката екзистенция. Днес почти всички негови художествени и есеистични текстове могат да бъдат по нов начин прочетени и разтълкувани.

 

Текстът представлява основният доклад на Международната научна конференция, посветена на 95-годишнината на единствения (засега) Нобелов лауреат, свързан по някакъв начин с България. Конференцията се състоя на 13 октомври 2000 г. в СУ “Св. Климент Охридски” и бе организирана от Института по литература при БАН с решаващата финансова подкрепа на Швейцария, благодарение усилията на българския посланик г-жа Леа Коен. Освен хора от Института по литература (Елка Константинова, Рая Кунчева, Борис Минков, Георги Господинов, Мариета Иванова), в конференцията взеха участие и специалисти-германисти от СУ и ВТУ, както и гости от Швейцария, сред които и личната секретарка на “единствения български нобелист”, както определиха любезните гости Елиас Канети.

Българската литература

© 2000 Литературен форум