Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин (1870-1953)

Художникът

Пресече по хрущящия чакъл
градината, огледа водоема,
приседна... Зад дома му се въззема
Яйла - с контура близък, тежко-жълт.

А в храста жерав, изнурен от зной,
мълчи. Унил, едва се е изправил;
кракът - вдървен... - Ах, птицо, Ярославъл
и Волга май ни чакат - казва той.

И се усмихва, мисли отмалял
как тук ще го изнасят... Как изглежда
на слънце сива черната одежда,
жълт - огънят, домът - сред синьо - бял.

“Кадилница размахва поп с тумбак,
след него хор... И жеравът, от хора
подплашен, ту подскача край стобора,
ту бие с клюн по тежкия капак!”

Задъхва се. Шосето е покрил
сив прах, горещ сред маранята суха.
Пенснето снема, мисли си и буха:
“Д-да, всичко шарж е... Пълен водевил”...

* * *

И цветя, и пчели, и трева, от росата умита,
и лазур, и пламтящ небосвод...
Ще удари часът - Господ блудния син ще попита:
“Ти щастлив ли бе в тоя живот?”

И забравил за всичко, ще зърна отново простора,
пътя бял сред жита и лъки с избуяла трева -
и задавен от сладостен плач, ще оборя
в милосърдните скути глава.

* * *

Дими полето, белее сводът,
в степта мъглива крещят орли
и звънко-див е плачът им гладен
сред здрача хладен, пропит с мъгли.

В роса - крилата, в роса - бурянът,
благоухае пак на тоя свят...
И тъй са сладки гладът ти, пролет,
зовът за полет и бодър хлад.

Ти властваш вече - димят полята,
в пожари жарки зазаря ден.
И все по-властно орлите пискат
и в пари дискът виси червен!



Кучето

Мечтай, мечтай. Със златна жар в очите
унило гледаш: в ранните тъми
фъртуната, размахнала метлите
на сухите тополи, вън дими.

В нозете ми се гушиш, скръб гнети те
и мислиш - да, душите са сами
терзаем... чужди някакви земи,
там в пустоша... Зад Перм, зад планините.

Света си спомняш - чужд за мен, далечен:
лед, тундри, чимове, безкрайна зима
сред твойта дива, ледена страна.

Но аз човек съм: като Бог обречен
да разбера скръбта необяснима
на всички племена и времена.



Кондор

Грамади остри, щръкнали в простора,
от океана - в небесата чак;
под тях брегът е - див, пустинен бряг,
над тях - кондорът, тежък от умора.

Денят догаря. В бездните и взора
нощта се стеле. С раснещия мрак
се спуска плавно в тоя камънак
сакато-плещест и изпит кондора.

И дълъг вик, звънящ от мъка вик
раздава се и жалостно, и властно,
и се изгубва в свода... Но безстрастно

морето пак синее. В тоя миг
нощта скалите скрива и немее,
и дъх на гибел, хлад пустинен вее.



Разсъмване

В пустинята подобно птиче ято
белее фортът. Пясъци. Страна
на голи дюни. В изгревното злато
как рязко лилавее... Ранина.

Но рейдът чака слънцето. “Мароко”
пак бълва дим. Зелената вълна
в метални сажди, в бликове, в петна
се полюлява плавно, нашироко.

Ей първи лъч. Десетките стъкла
по борда пламват. Пара. Шум. Свистене.
И пак сирените дерат гърла.

Лодкарят бялва зъби, взел гребла:
звънчето в порта как зове, как стене
сред грубото, тържествено мучене.



Бедуин

Зад Мъртвото море - изпепелила
е жега планините... Зной. Обяд.
В Йордан изкъпал своята кобила,
той пуши. Пясък - като мед нагрят.

Зад Мъртвото море сред знойна свила
тече мираж. В полята - огнен ад.
Див гълъб гука. Пролет е - развила
мушката, олеандри с ален цвят.

Дремливо тананика си. Възпява
мушката, олеандри, зной и дим.
Сух като ястреб. Дрехата корава

се свлича... Бард, разбойник, пилигрим...
Дими той - радостен, че с дим сравнява
в стиха си планините зад Сидим.



Калабрийски пастир

Парцали, нож... И с цвят на черна кръв - две гневни,
две втренчени очи.
Сън с прежни дни сред тия пущинаци древни.
Изцвърка дрозд. Пет-шест овце. Коза стърчи.

Наоколо - пустеещ камънак,
жълтее хвощ. В далечината - храм, руини.
Далечни планини с мъгливосин гръбнак
и сенки облачни по спечени рътлини.



* * *

Не виждаш птици. Гнила влага
в болнавия оголен лес.
И няма гъби, но в оврага
дъхти на гъби и до днес.

Степта по-светла е, по-ниска.
Трева изгнила по пръстта.
И под дъжда, не спрял да плиска,
чернеят влажните листа.

В полето - вятър. Сив - простора,
студен и свеж... По цели дни
далече от села и хора
се скитам в тия равнини.

И все на кон, по свойте дири,
дочувам като в тъжен сън
как вятър в двете цеви свири
и пее с монотонен звън.



Кадилница

Веднъж в Сицилия сред манастир забравен
по плочника разбит на храма изоставен
в олтара разрушен въведе ме пастир
и там видях престол - сред тоя рухнал мир -
а отстрани в праха могилно-зазлатяла,
отдавна празна и отдавна догоряла
съзрях кадилница, и от катран дори
по-черна - в сажди от жарта и от тамяна.

О, пълно с плам сърце и с жар благоуханна,
не я забравяй ти. До черно изгори.



* * *

Огромен, ален, грохнал параход,
пристигнал чак от Сидни, е на кея.
Белее кеят. Жега е. И в нея
синее се безоблачният свод.

На слънце, в тишината, в изумрудна
вода, наляво килнат, по обяд
гигантът спи. Спи кеят в остър чад.
Спят докерите... В жегата безлюдна.

В прозирната вода - заострен кил,
цял в мидички... Утайка зеленява,
с която край Суматра и край Ява,
и в Океана цял се е покрил.

А негърче със фесче във висяща
огромна кофа маже борда пак.
И върху аления пресен лак
водата слънчеви петна разклаща.

Очите лакът лепкаво-нагрян
слепи... Маймунчето-момче запява
като през сън... И чужда скръб повява
от простичката песен на Судан.



Полунощ

Ноември. Влажна полунощ. Градчето
белее в лунната дрезгавина;
спи всичко в безответна тишина.
С тържествен шум обажда се морето.

Пред комендантството стърчи в небето
пилон с прогизнал флаг. Сред светлина
мъглива, мътна - хладната луна
ту хвърля взор, ту скрива си лицето.

Отивам към откоса. Грохот. Зрак -
по-блед, по-тайнствен в пустошта печална;
вълни заливат лятната къпалня.

Далече - сива бездна. Пълен мрак.
А тук скали, от пяната облени,
лъщят подобно дремещи тюлени.



Самота

Изпита компаньонка, чужденка,
се къпеше в морето в хладна вечер
и чакаше все някой да я зърне
как бързо ще изскочи, полугола,
с прилепнало трико, иззад прибоя.
А после, метнала широк халат,
приседна на брега и яде сливи,
и едър пес с накъсан лай търчеше
из люляковата крайбрежна пяна
и с жарка паст се хвърляше зарадван
към топката, която с рязко “hop!”
тя мяташе в морето... Светна фарът
като звезда лъчиста там, в далечината...
Влажнееше брегът, възлезе в свода
луната и се чупеше, блестеше
зеленият й гланц върху вълните... Горе,
върху откоса, в светлото небе
чернееше една самотна пейка...
И там, на нея седнал, гологлав,
писател, сито хапнал у познати,
запалил бе цигара и с усмивка
си рече: “С туй раирано трико
на зебра, честно казано, прилича”.

Превод Кирил Кадийски
Из подготвения за печат сборник с поезия на Иван Бунин.

Българската литература

© 2000 Литературен форум