Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милен Тодоров

Костина

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Долината на река Костина се намира над Рибарица, в най-високата част на Стара планина. Не много обширна и продълговата, от двете си страни тя е обградена с гъсти гори. През почти цялата година тя е лишена от човешко присъствие, само понякога в дни като този тишината бяга към околните планински усои. Иначе обикновено в нея се чува само шумът на реката, миеща камъните на по-стръмния склон. По името на рекичката - станало кърваво и зловещо - беше наречена и цялата околност.

Челата на планинските върхове бяха огрени от слънцето, но в долината духаше студен вятър. Слънцето прозираше през зелената букова шума, усмихваше се по полянките, но от това сякаш ставаше още по-студено. Не беше очаквал, че сутринта на втори юни температурите там ще са толкова ниски.

Не беше рано. Слънцето вече бе успяло да се изкачи нависоко, но противно на очакванията не се чувстваше никаква топлина. Затова той обикаляше нашир и длъж по речната долина, но наместо да се сгрее на някой припек, усещаше, че измръзва още повече. Нямаше къде да иде. Колата, с която бе дошъл, бе изпълнена с багаж и стоки, на предната седалка дремеше неспалият през цялата нощ шофьор. Не му оставаше нищо друго, освен да търси някое по-затоплено място, но такова нямаше нито надолу, нито нагоре по реката.

Беше облечен в тениска с къси ръкави, тънък панталон и чехли на бос крак. Съжаляваше, че сутринта в бързането не се върна да си вземе някоя дреха, но сега с нищо не можеше да поправи грешката си. Добре все пак, че не валеше сняг, както през пролетта на 1876 година.

Тогава предателят повел Бенковски и тримата му другари към самите пушки на турците. Групичката слязла през гъстите букаци и се насочила към мостчето, прехвърлено през набъбналата от многото снегове и дъждове Костина. Едва стъпили на двете дървета, от които било съставено мостчето, обречените видели, че дядо Вълю е започнал да се ниши и да лази по земята. Тогава изгърмели пушките. Бенковски - ударен на няколко места, успял да извади револвера си и да гръмне във въздуха, преди да падне мъртъв. Захари Стоянов се намерил в мътните води на реката, която го отвлякла надолу. После излязъл и сполучил да се покатери на едно дърво, където ловджийските хрътки на преследвачите не го намерили.

Лобното място на Бенковски днесСега на мястото на убийството на Бенковски бяха направени паметник и чешма. На мястото на дървената минушка е издигнато хубаво бетонно мостче. Всяка година, макар и с по-късната дата втори юни, трагичните събития се възстановяваха от преоблечени самодейци. Свещеници отслужваха молебен, управници четяха речи, народът обикаляше сергийките и най-накрая сядаше да яде и пие за бог да прости. Едни си носеха храна и питие за вкъщи, други се разполагаха в палатките на многобройните кебапчийници, чийто пушек вече започваше да се носи из въздуха.

Посред долината имаше една поляна, която беше отредена за търговците. Там те бяха спрели на разсъмване и бяха побързали да разпънат масите си, за да хванат място във вече образувалата се редица на търговските сергии. След това не му остана нищо друго, освен да се разхожда, макар че времето беше студено и неприятно. По това време в полето вече беше топло, но тук, в Балкана, човек не можеше да си намери място. Мразовитият планински ветрец режеше отвсякъде. Но този студ не беше нищо в сравнение с онзи, който бе изтърпявал през зимата. Такава му беше работата - да обикаля наблизо и надалеч и да продава на една сгъваема масичка. От дълги години се занимаваше с това занятие и то го бе научило да гледа философски на живота. Стотици хора го познаваха, но само по лице. Самият той гледаше на хората само като на евентуални купувачи. Не чакаше нищо от никого, но имаше дни като този, които го вадеха от привичната му летаргия.

Още на идване той се почувства като събуден от дълбок сън. Сякаш гледаше на света с други очи. Дали причината за това не беше в особената дата или поради някакво друго стечение на обстоятелствата? Или може би в душата му се бе пробудило нещо, което бе притискал с години.

Пътят им към Балкана бе дълъг и труден. Минаваха по изровени стръмнини, покрай бодливи храсталаци и тук-там някоя камениста нива. Край тях зеленееха бръшляни, бълбукаха поточета, вековни дървета изправяха зелени вейки към слънцето. Минаха през селца със сироти и неми училища, с овехтели и прегърбени от старост черкви. Стрехите на къщите бяха изкорубени, мазилките олющени, край рухнали стопански постройки се зъбеха ръждиви останки от селскостопански машини. През прашните и замацани стъкла на кръчмите надничаха брадясалите лица на постоянните им посетители. Козите, излизащи на паша, бяха единственият признак на живот и деятелност.

Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова местата ставаха по-диви. Следите от човешко присъствие изчезнаха съвсем и всичко стана по-чисто и ново. Особено над Рибарица, където отиваше за първи път, той се почувства сякаш попаднал в друг свят или държава. Всичко бе свежо и светло. Росата светеше като скъпоценен бисер, гърдите дишаха волно и спокойно. Парите, грижите, всичко това, което мореше човека, сякаш се бе стопило. Идеше му да зареже всичко и да удари напреко към мамещите го върхове на Балкана. Но това чувство не трая дълго.

Долината постепенно се изпълваше с пристигащите коли и народ. Едни отиваха на нужното място, други се лутаха напред-назад. Една група младежи, дошли с мотори от предната вечер, очевидно изморени от нощното веселие, спяха непробудно край загасналия огън, без да обръщат внимание на сутрешната хладина.

- Гледай какви хулигани - рече една разхождаща се като него лелка. - Натъркаляли се тука като катунари...

Понечи да й отговори, че хъшовете навремето са били като тези младежи, но се въздържа. Погледна закърпените им дънки, старите кубинки и протърканите кожени якета. Но нима четниците, преминаващи през Дунава, са били облечени с по-добри дрехи? Едва ли, щом като са давали последен грош за една свястна пушка. И днес едни отиваха на пикник с джипове, градински шатри и сгъваеми мебели, а други - на Балкана, с кърпени дънки или като него - с джапанки.

Спомни си за бягащия през пущинаците Захари Стоянов, премръзнал и отчаян, ядящ няколкото зърна кукуруз, взети насила от едни старци. Накрая - уловен и свързан от братята си българи и доведен на тепсия на турците, които не си правели труд да гонят комити, а спели на топло в една одая. В същото време на трийсетина километра оттук въстаниците новоселци шести ден се биели на тесния път, водещ към селото им, и купчините убити башибозуци нараствали все повече и повече. А какво би станало, ако след разбиването на Ново село четата им би успяла да стигне до природната крепост Мара Гидик, със струпаните там от преди храни и боеприпаси? Вероятно цяла Шипка... Но пътищата на историята са неведоми...

Панаирът започваше. Той отвори чантата си. Отвътре надничаха кутии и вързопчета с пръстенчета, обички, шноли, карти за игра, катинарчета, батерийки, пищовчета, куклички, игли, конци и ластици. Имаше малко чорапи и няколко дървени канелки. Започна да подрежда стоките върху масичката си. Всеки ден подреждаше и разваляше сергията си, можеше да направи това и със затворени очи. Привичните движения - и познатите предмети подобриха настроението му и той започна да си подсвирква. Бършеше праха, оправяше етикетите. Всеки един от наредените предмети му бе познат и близък до сърцето.

Не поглеждаше встрани към другите маси. Не се интересуваше кой какво продава, желаеше единствено и днес да изкара своята надница. Нищо повече. Не беше стъпвал на битака до момента, когато нуждата го накара да се нареди сред продавачите. Постепенно минаха час-два, а никой не купуваше нищо. Знаеше, че често ставаше така - да стои напразно с часове, а после да му провърви, но той не можеше да бъде спокоен.

Край него имаше цели товари с анцузи, всевъзможни дървени гаванки, точилки, лъжици и кутии за хляб. По-нататък се издигаха планини от маратонки, обширни пространства се заемаха от дънки, касетофони и фритюрници. Тук-таме измежду тези лъскави неща стояха невзрачни продавачи на захарен памук и семки. Един белобрад, но черен като въглен старец беше подредил на един вестник върху земята своите брадви, мотики и дилафи.

- Капани за мишки, невестулки, порове, лисици, за млади булки - нареждаше той. - Дилафчета за парното отопление!

Край него се търкаляше покритата му с кир и ръжда раница, с която пренасяше железариите. Как ли беше дошъл дотук? Добре облечени мъже и жени се спираха пред железата му и тогава той се разтапяше като шоколад на слънце, сипейки порой от хвалби и увещания:

- Ето това е брадва! То другите сега, дето ги правят, брадви ли са? А това? Виж... виж... виж де! Няма заварка, чиста стомана, чуй - звъннн - пее като оса. Сече дърва, камъни, желязо, кокали, всичко... Мотиките пък сами копаят. Екстра стока!

Лобното място на Бенковски. Снимка от 1900 г.Като го слушаше, той си припомни за един друг железар, който навремето идваше от Левски и който обичаше да се провиква с всичка сила:

- Гара Левски! Пази си багажа-а!

Той беше по-млад и гласът му се издигаше над всички пазарски музики и шумотевици, като боен вик. На клиентите си той изнасяше цели лекции и монолози:

- Насам, народе! Насам на хубавата стока! Аз съм майстор, не съм лукова глава! Честен съм като владиката, умен съм като пуйка... и много съм учил до третото отделение! Не ми била струвала стоката? Ами донеси твоята господине, тогаз да я видим какво струва! Аз цигански работи не ща, само български! Десет лева! Не пет, а десет! Хайде на осем вземи! Не щеш? Ами на седем? Пак не щеш? Както кажеш, бе! Ти знаеш ли колко пари струва сега кюмюра, ами желязото, това е стока, пари струва! Ей чакай бе, хей! Я се върни, давай шест лева и вземай, хайде! Граби народе, днеска съм тука, утре ме няма!

И наистина по едно време той изчезна и се чу, че умрял от рак. Но колко хора бяха преминали през пазарите и после бяха изчезнали... Младият отдавна го нямаше, беше останал старият, който се подпираше с бастун и напразно се опитваше да издигне глас.

Не му обръщаха никакво внимание и старецът сядаше обратно в праха. Изваждаше от раницата си парче хляб и го дъвчеше бавно и продължително с беззъбите си уста.

Някакъв човек се спря пред масата му и като посочи пръстените попита:

- По колко са тия ментета?

- Защо да са ментета?

- Ами да не са златни?

- Не са златни. А защо трябва да са? Хиляди години хората са носили пръстени от кост, дърво, камък и глина. Това са най-обикновени детски пръстенчета, добре изработени и при това не са скъпи. Погледни, има ли някой друг да се занимава да продава нещо на такава цена? А това си е най-евтиният подарък и е радост за децата!...

Дойдоха деца и си купиха пръстенчета. Мина една жена - очевидно сляпа, защото бе водена за ръка от едно десетинагодишно момиче. То дълго и съсредоточено си избира пръстен, после улови майка си за ръката и й каза:

- Мамо, сега да идем ти да пиеш кафе, пък аз нищо не искам, нали си купих пръстенче...

Поляната се изпълни с хора. Започна прословутото голямо купуване. Стремеше се да продава бързо и акуратно като истински продавач. Мина баща с две момчета, обути с кафеви обувки - наглед съсвсем нови, но вече нацепени до неузнаваемост. Сигурно бяха направени от балатум. Колко трябваше да е беден човек, за да обуе на децата си такива обуща? Но и момичето на сляпата жена не излизаше от ума му. Колко ли още като него имаше? Растеше ново поколение в разноликата и ограбена страна. Дали то щеше да прости?

Продаваше машинално. Преминаха пременените като башибозуци самодейци. Носеха чифтетата, с които щяха да участват в представлението. Слънцето напичаше немилостиво.

Забеляза едни деца, които обикаляха безцелно по сергиите. Веднъж насам, веднъж натам. Спираха и пред него, гледайки крадешком. Дали нямаше да опитат да откраднат нещо. Не му беше за евтините дрънкулки, жал му беше за децата, които щяха да се полъжат по тях.

- Вие какво, ще купувате ли - попита той двете момичета, когато те дойдоха при него.

- Не, ние само така... гледаме...

- Ами пари имате ли?

- Нямаме.

- Ами как тогава?

- Така, само да погледаме. Татко ни беше дал кожата на агнето, да я занесем на търговеца и с парите да си купим нещо. Но той ни даде само стотинки. Нямало пазар за кожите... Като разбра, татко грабна стотинките и отиде да вземе кожата обратно. Каза, че отива да я хвърли в Костина. И си останахме без пари за панаира...

- Вие от тукашното селце ли сте?

- Да...

- И празнувате Втори юни?

- Да.

- Ами сега?

- Сега нищо.

Той се замисли.

- Ами имате ли хубава вода наблизо? Не тази от чешмата при Костина, а някоя друга?

- Има една чешма, ей там по пътя към селото.

- Вземете тогава тази манерка и идете да я напълните. Като я донесете ще ви дам да си изберете който пръстен си харесате.

Заминаха. Какво да ги прави. Деца. А да срещнеш гости на събор не е лесно. Освен агнето, трябва и бира, хляб и разни други продукти. А парите и така хвърчат неусетно, особено в едно такова бедно и смазано от сушата балканско селце. Какъв ли поминък имаха хората тук?

Какво беше удивлението му обаче, когато наместо заминалите две деца се върнаха три. Двете момичета и едно малко момченце бяха хванали манерката и я носеха едновременно, пристъпвайки внимателно, като че беше някакъв скъпоценен предмет.

- Бе вие трима ли носите една манерка? Този кой е?

- Това е братчето ни. Той ни помогна.

- Брей... Щом е така, ще взема да въоръжа този юнак с един пищов. И патрони ще му дам - да гърми. Като пораснеш, стани войник като опълченците. А вие си избирайте от които искате пръстени, дори по два. Нали е празник!

Долината гъмжеше като кошер. Чуваха се глъчка, музики, отделни гласове и шумове се извисяваха като пръски вода над разбунтувани води. Откъм скритото в ниското мостче над Костина първо идеха речи, после се зачуха проточени попски гласове. Пушекът на скарите миришеше на прегоряла лой и се издигаше високо в синьото небе. Носеше се над клоните на дърветата, над околните планински върхари, над сипеите, над скалистите зъбери, високо, високо, там, където е било царството на белоглавите орли. Оттам вероятно се виждаха и Дунав, и Тракия, и тъмните грамади на Родопите.

Продължаваше да действа машинално. Продаваше като насън, вземаше и връщаше пари, отговаряше на въпроси, следеше с четири очи кой какво пипа. Обзет от бясна надпревара с времето, беше забравил за децата с нацепените обуща, за другите деца, които му бяха донесли вода. Грижеше се единствено някой да не му отмъкне нещо или да не обърка рестото. Трябваше да продаде колкото се може повече неща, докато хората не се бяха пръснали.

В този миг на върховна залисия, разправии и напрежение откъм Костина глухо изгърмяха пушките. След секунди се чу едно слабо пукване, като от детско пищовче. Позна го. То идеше от револвера на Бенковски и беше единственото, което той бе успял да направи преди да падне мъртав.

- Убиха Бенковски - изохка той. - Убиха го!

Навалицата и шумотевицата не спираха. А там наблизо вече миеха отрязаната глава на Бенковски.

(Вижте и откъс от “Записки по българските въстания”)

Българската литература

© 2000 Литературен форум