Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Стоян Стоянов

Из “12 провалени интервюта в света на по-добрите хора”

Когато се напивам с непознати

Защо не спират да говорят
тези хора?
Откъде се взеха.
А аз защо съм сам
във тази топла стая
с тях?

Защото те са “многото,
добрите, силните”
и самотата с тях е
някак си естествена.
Бездарно подредена във безсмислици,
просташки възклицания,
безкрайни разговори за пари,
една уютно заредена маса,
като единственият смислен знак
в разумното ни ежедневие,
което не, аз просто няма как
да разбера
без топлата си връзка с нея.

Дали пък не живея
в непрекъснат сън
и не мечтая
да се събудя прероден
като един от тях?

Тогава?
Кой мълча,
защо мълча
и стиснал истината
с болните си зъби
налива чаша подир чаша
в замръзналото си сърце?

Не бях ли аз?
Не съм ли аз
художникът без четка,
без платно,
поетът който няма думи,
немият певец,
актьорът без лице?



Вещици

праведници няма, няма;
огънят се умори да прави пакости,
а пепелта да му изневерява
с вятъра;
осъмна Селото - окървавено;
мегдана е постлан с роса и с мокра шума;
пияниците се прибраха вкъщи;
ОПУСТЯЛ ЖИВОТ - заглавие
от вчерашния вестник;
дуварите мълчат - обезчестени;
осъмна Селото - омаскарено
от графити;
виновни няма;
праведници няма;
болните не мрат
и болките забравиха за хората -
избягаха
и вече не болят;
кварталният поет се умори
да пише стихове
и в кръчмата му спряха вересиите;
адът се здръсти
с днешни грешници;
пияниците се прибраха вкъщи;
болните не мрат;
манджата от вчера намирисва;
сиренето намирисва;
хлябът е мухлясал сух;
адът опустя -
сега пък раят се задръсти
с вчерашните грешници;
актьорите (пияни)
не вярват на жените си,
а вещиците вече не кълнат;
виновни няма;
праведници - също;
болните не мрат
и болките забравиха за хората -
избягаха
и вече не болят.


Приказка

Имаше един град,
който се умори от хората.
Той имаше река.
Реката нямаше име,
но имаше вода
и мостове над водата.
Мостовете обичаха хората
и много се смяха заедно на реката,
когато един ден тя пресъхна.
Един рокер спеше под един мост
на реката, която вече си имаше име -
“Сухата река”.
Кучето му лаеше по хората
и те го биеха, докато рокера пееше
моята песен:
“Един рокер падна от мотора си
и ослепя.
Той имаше куче и бастун,
като дядо си - “Стария рокер”,
който умря и му остави наследството:
Едно куче, мотор и бастун... “ Не! Не!
Бастунът му беше подарък от мен.
Аз съм бащата на рокера -
дядо му беше мой баща.
Подарих му и краят на моята песен:
“... аз нямам дом, жена и телевизор -
само две счупени стъкла за огледало.
Аз имам сънища - сънувам непрестанно
оздравелите си рани
и никога, ама никога не се събуждам.
Затова тази песен няма край...”

- А какво си подарил, дърта скръндзо? -
попитаха добрите хора. - Нали уж нищо,
ама нищо нямаш. Нито дом, нито дъщери -
само две счупени стъкла за огледало?
Кой си ти? - Ами ти, ти кой си?

“... и така вечно от началото до края
и пак отначало:
... Имаше един град,... едни хора,...
една река без вода... и трима мъже...”

 

Единакът

Не е възможно!
Не, не е възможно!
Не може
да си толкова красива!
Не бива!

Аз съм ослепял за светлината,
а светлината на другите неща
се срина
в космоса на чашата...
Навярно е угаснала,
угаснала, угаснала...

Ръцете ми, ръцете ми и те
са слепи
и страхливи -
две цепеници мързеливи,
близани
от огъня на зимата,
никого не стоплили,
недогорели...

Не виждам и
не ща да чувам този глас -
той няма име.
Има две очи - очите ми
и ми говори,
като всеки шибан глас:

“Ще спрем ли някога
да помълчим и
да преглътнем
зъбите ти стиснати?
Да помълчим
до ноктите на пръстите,
разкървавили дланите
от страх и страсти,
неразтворени...”

Но хората, но хората, но хората
с които се страхувам
        да говоря.
Ще сковат ли те легло,
едно легло за нас,
легло в което ще се...,
ще ти пиша стихове?
Какво си ти?
Нима не си врата?
Врата ли си, или
не си врата?
Не отговаряш,
а си все затворена,
        затворена,
              затворена...

Българската литература

© 2000 Литературен форум