СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

 

Баладата за разделното време
(откъс)

 

Антон ДончевПрез шейсетте години българската литература прави важно откритие. Наместо героя на петдесетте, който през цялата творба носи идеята на яките си мишци, писателите предлагат на внимателно очакващия читател образа на неординерния и непредсказуем Търсач. Търсача на идеи. От естетическа, пък и от социално-политическа гледна точка това се оказа непоправимо. Самото време започна да става недоверчиво - героите заразиха читателя със съмнения.

През това десетилетие жанрът на романа взема много важно географско решение - екстрадира героя си на острова на Историята. На заточение, но свободен. Тук той реализира две изключителни възможности. На първо място генерира, произвежда памет - нещо твърде невъзпитано през петдесетте години. И на второ - дръзко и безнаказано разхожда горещите си съвременни идеи из иначе безобидните мъртви експонати на историческата тема. И още - художественото заиграване с историческата истина актуализира проблема за Истината изобщо, за нейната релативност, относителност, недоказуемост. Върху тая благородна пясъчна несигурност се издигат словесните крепости на “Летопис на смутното време”, “Цената на златото”, “Време разделно”, “Антихрист”. [...]

Романът на Антон Дончев е балада за времето. Не за неговото собствено тематично време, а за времето въобще. Там, където има съзнание за История, всяко време е разделно. Там нещата, които се случват, винаги са исторически. Разделното време най-добре подхранва историзма. То е грандиозна историческа метафора, която привидно се възправя срещу единството на мета-историчното Битие. Тази метафора сваля мисленето за Времето (Историята) най-малко с едно ниво под универсалисткото мислене за Цялото. Само трансцендентално ориентираната мисъл удържа Единството нераздробено. Метафората за разделното време облича в сурова историческа конкретност идеи, събития и хора, оставайки валидна както за времето и събитията при Петър I или Иван Асен II, тъй и за Луи XIV. Разделно е времето на Кромуел, на Гарибалди, на Робеспиер и... на Манол.

Основните герои на романа изговарят независимо един от друг заглавието му като знак за края на общото им време. Знак за края на трудово-битовата идилия, в която историческите напрежения са били туширани. Хората се раждат равни, но разделени в предхождащото ги минало. Делитбата се е състояла преди тяхното раждане, независимо от тяхната воля, защото историята ги предхожда. Сурови тайни пази планината, която нищо не помни. Времето обаче не забравя. Въжетата, овързани с общи усилия около ръцете на миналото, прогниват периодично от влагата на годините и то започва да чопли зарасналите рани по колективната плът. И ето - родопската човешка река, иначе мъдро и бавно упътена към морето на смъртта, изведнъж навлиза в поредния исторически бързей, разделен на два ръкава от острова на миналото. От острова, който е ничий, защото времето не може да се притежава.

Между неудържимия епически размах от “Сказание за времето на Самуила...” и сбитото като нагорещен пергамент повествование на “Странният рицар...” романът “Време разделно” стои подобно на баладата в редицата на жанровете. Досущ като баладата той разполага повествователната си територия върху социалния периметър на рода. От всички социални територии родът най-добре “разказва” за протичащото през него време. Родът най-лесно ражда истории. Всеки род е една ненаписана сага. Голямо литературно удобство е, че между рода и държавата няма друга институция, което безкрайно улеснява взаимното им оглеждане. Над родовата стои само националната идея.

Баладичните аналогии могат да се продължат и чисто тематично - сюжетът за сестрата и брата-еничарин, които се разпознават, е доста добре познат на народната историческа балада. Вече е правен на литература - например от Ангел Каралийчев в “Хан Татар”. Но степента на мистичност - на природата, на персонажите, на събитията и на езика - поставя “Време разделно” много близо до баладната невъзможност, до баладната мистика.

В края на народната балада - немотивирано, неочаквано и нелогично - обикновено стои смъртта. В баладното повествование на Антон Дончев също има смърт. Страшно много смърт. Също нелогична, немотивирана, избежна, балканджийововска. И само едно раждане. Математически казано - необходимо и достатъчно. Необходимо - за да не се свърши Манол, и достатъчно - защото малкият ще може да повтори баладичния потенциал на своя митичен дядо. [...] За да осигури бъдеще, в което миналото да бъде запомнено. За да останат все пак за историята четци. За да възкръснат родовете и като четат историята, да се готвят за следващите изпитания. Времето навсякъде по света и във всеки миг може да стане разделно.

Иван Станков

Българската литература

© Литературен форум