СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

 

Биография на поезията
(откъси)

 

Иван ДинковСловото на Иван Динков е бременно с минало. Както е в голямата класическа поезия. Макар че само с минало поезията плаче за архив.

Словото на Иван Динков е голо - като новородено - и зъзне в самота. Както е в модерната поезия. Макар че всяка модерност, рано или късно, посребрява.

Но в поезията на Иван Динков изисканият жест на традицията и предизвикателното жестикулиране на провокацията взаимно се оплождат и раждат ново поетическо наречие. То едновременно успокоява и дразни, хармонизира и провокира.

Не познавам друг български поет от втората половина на ХХ век, който да е написал всяко от стихотворенията си като предсмъртно завещание. И в същото време всяко стихотворение да е писано като първо.

Там някъде - в съществуващата само за истинския поет междина, образувана от срещата на изтичащия (но неизтекъл) живот и настъпващата (но ненастъпила) смърт, се раждат думи от особена порода - думите на Иван Динков.

Иван Динков проговори на нов език в поезията ни. Заченат в “Лична карта” и отгледан в “Епопея на незабравимите”, този език в “Антикварни стихотворения” вече е конституиран като начин на мислене и на дишане. Всяко голямо творчество е неповторимо, защото в процеса на своето създаване успява да изработи свой език. След “Антикварни стихотворения” Иван Динков не може да бъде сгрешен с друг поет. Почти всички, упражнявали се да пишат за поезията му, са впечатлени от този факт, но реагират повече първосигнално, като отбелязват неговата провокативност, причудливост, неуниформеност. Сиреч, забелязват външните ефекти, дразненето на клишетата, дращенето с нокът по лустрото. А другият план, зад хулиганизмите, остава недовидян и неразтълкуван.

Непредсказуемата психологическа асоциация в стиховете на Иван Динков всъщност ражда новия му език. Думите, толкова стари, влизат в толкова неочаквани отношения помежду си, че изглеждат (и са!) нови - неопетнени от употреба, разбрали, че имат и друг смисъл. Не в думите е новото, а в отношенията между тях - в невероятната любовна омраза, в която те се намират в стихотворенията на Иван Динков.

Всяка дума е в собственото си значение и все пак е друга, защото е в психологическата власт на ужаса и на трагическата ирония. А и неочакваното продължение съвсем обръща гледната точка:

Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
(“На мама”)

Иван Динков е различен - от своите съвременници, от поетите на своето поколение. А поколението е априлското - най-спряганото, най-одумваното, най-превъзнасяното. За поетите от това поколение се твърдеше какво ли не. Едно от малкото верни неща е фактът, че само Любомир Левчев, Константин Павлов и Иван Динков носят “нагласата за новото като предразположение на духа” (Константин Еленков), сиреч - за модерност. Това е вярно, но от вярното има още по-вярно. От тримата само Иван Динков притежава свръхизострен усет и за традицията. Сигурно тази кръстоска пречи дълги години неговото творчество да бъде идентифицирано и да се наложи. Но тя пък ще помогне творчеството му да надмогне временното и тленното.

Иван Динков няма синоним в нашата литература. Може би и затова за критическата манифактура бе по-удобно да се прави, че не го забелязва. Синонимните автори са лесно разбираеми и общоупотребими, приликата им с другите ги прави и популярни. Но тъкмо тази прилика ги обрича на забрава, защото следващото време избира оригинала, а не имитацията, лошия превод или ерзаца. Мнозина от т. нар. априлско поколение вече са само априлски, отколкото поети. И това отново показва, че в езика на което и да е поколение няма единствено число. То е привилегия само на личностите.

Димитър Михайлов

Българската литература

© Литературен форум