СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

Изкуството ще изтърпи и всичко ще поправи

 

Емилиян СтаневТази мисъл на руския писател Куприн Емилиян Станев цитира по повод творческата съдба на Димитър Талев. Тя става и негово лично верую. В страна като нашата, в която историческите събития често преобръщат битието на човека и го поставят в трагична безизходица, единствено изкуството, особено литературата, го приласкава с надежди. Българското изкуство изтърпя! След тази фраза, тръпчива още при произнасянето, стои мълчание и очакване на другото сбъдване - изкуството всичко да поправи! Но тук чудото трябва да бъде още по-голямо, защото времето според Емилиян Станев е натрупало много отрицателна енергия у българина. За мото на недовършената си творба “Черният монах” писателят поставя стиховете на Иван Вазов:

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне
главня да вземе да ни светне!

Тълкуването на тази поетическа идея откриваме и в дневника на Емилиян Станев: “Я виж ти, каква смелост! Изглежда, тук българското здравомислие е способно да влезе и в ада, без да държи сметка, че там е Сатаната... Аз обичам моя народ до болезненост и болката идва от негодуване към отрицателните черти в характера му. Но погледнете какъв бунт и безбожие се крие в мисълта му, каква смелост в отрицанието на духа!...”

В своя нравствен бунт и заради своето спасение народът е готов да посегне дори към злото. “Зло за добро”, тази народна мъдрост Емилиян Станев търси като равновесие в мислите и душата си, без да е убеден, че така светът става по-ясен.

Писателят прекарва детството си в епохата на войните и в печалното следвоенно време - време на дългото чакане да потекат “пресъхналите чугунени чешми”, останали като “коленичили бабички” - молитвено, но безнадеждно. Затова Емилиян Станев отрано търси храна за илюзиите си и обяснимо е споделеното за българина - “душата му е тъмнина, дори когато казва, че обича някого или нещо”. Тези думи не са присъда, а прозрение. В края на живота си той споделя с болка: “Истина ли?! Ами запазете я за себе си, щом я знаете. На мен оставете илюзията.” Това може да бъде разбирането на творец, неуспял да извърви тайните чудни пътеки на илюзиите, открил, че инстинктът за самосъхранение у народа е дълбокият кладенец, в който са потънали много воли и илюзии. Водата от този кладенец не познава светлината - много поколения е напоила, но не е утолила жаждата им. А тази жажда е неудовлетворение и поражда две опасни за твореца състояния - иронията и морализаторството. Емилиян Станев е изкушен и от двете, но познавайки най-сладостното - всеопрощаващата любов, остава чист разказвач, който ни води в глъбините на човешката душа и природата, без да ни поучава. Той запазва детското в себе си, без да обсебва невинността на читателя, особено на младия читател. Желанието да ни остави свободни е израз на дълбокото му убеждение, че при нравоучението обикновено “развалените възрастни искат да възпитават неразвалените деца”. В такива случаи изкуството “се превръща в отрова”. Писателят постига истината за своето време не като поучава, а чрез “интуицията, чрез себеразкриване, чрез себепознание”. Емилиян Станев предпочита да открие своите колебания, противоречия и двойственост, защото творецът е като “огромна камбанария с хиляди камбани” и читателят трябва да чуе техните гласове и да усети трептенията им. Тогава става чудото с човека - забравеният, изкривеният, унизеният ще се възродят с магията на изкуството, което всичко може да поправи. Сам писателят е живял с надеждата, че всеки, който прочете създаденото от него, “веднага ще му повярва”. Нека се доверим на този свят от истини и илюзии, защото с тях е преминал “животът на душата”.

доц. Радослав Радев

Българската литература

© Литературен форум