Литературен форум  

Брой 11 (434), 07.11. - 13.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анхел Гонсалес

 

Анхел ГонсалесИспанският поет Анхел Гонсалес е роден в галисийския град Овиедо през 1925 г. Учи педагогика и право. Известно време е учител, по-късно се премества в Мадрид и следва журналистика. Започва работа в държавната администрация в Севиля, после в Барцелона и отново в Мадрид. От началото на 70-те години преподава испанска литература в различни североамерикански университети. Анхел Гонсалес е сред водещите фигури на Поколението на 50-те години.

Предложеният тук цикъл е от подготвената за печат книга с избрани преводи на Анхел Гонсалес “Дума върху дума”, спечелила конкурс на програма “Ариана” на Европейската комисия.

 

Соната за соло цигулка
(Йохан Себастиян Бах)

 

Както невинната ръка, която врязва по стените
натрапчиви послания любовни,
шифровани мечти,
                       така
безмилостната траектория на този нож
душата ми бележи постепенно.

Но неговата калиграфия не е неясна,
нито невинна:
                  твърде точно срича
безсрамността на времето, злокобните му
намерения.
             Какво нещастие!
                                   Сега,
изляза ли на улицата,
който и да е
ще може по лицето ми да види -
както по камъните осквернени
на древен храм в руини -
имената, бляновете, датите, съставящи -
изоставено всичко под открито небе -
смутния профил на разбит сън,
нагризания символ на надежда вцепенена.
 

Човешка география

Сластна полинезия от бенки, скрити
в гланцовото море на бедрото.
На дървесината и на тютюна тропик,
люлян на твоите морета от вълните.

В полярните ти кръгове изпод лъчите
цялата ти повърхност хвърля отсвет...
Под светлините на твоята пролет,
глетчери, сте на път да се разтопите.

Напредват сьомгите по твойте вени,
чупят меридиани в своята лудост.
Птици от твоите хълмове литват.

Градина с лилии, плодни терени:
такова пъстро богатство от хубост
тегне над раменете ти, че залиташ.

Лято в бидонвил
Униние на незначителните вещи,
излишни, изоставени предмети,
посивели
плоскости от всекидневния
прах,
мръсни стъкла срещу мътни небеса,
пред които котките
мяукат, спят, скучаят,
докато разхождат
котешкото си пренебрежение, злокобната
разпуснатост, наежената си
и ъгловата структура, по мъхавия 
покрив, кротнат като 
някоя поляна.

Там, на нисък стол, е мястото, където
куцото
         момче
                 е седнало,
за да погледа гълъбите...
- Какви гълъби? Не е така.
Объркал съм се:
за да гледа
мътните хартии, почти бели,
развявани от вятъра,
издигани -
ще завали - в едно подобие
на полет мръсен, безполезен, пропилян.

За да гледа дървопасната коза,
завързана за изпогризано и свехнало дърво,
да вкуси праха в слюнката,
да чуе щурците, хванати в плен
в затвора им от тел и летви,
да свие заслепените очи
пред яркия и неочакван блясък
на отразилото се слънце в счупени стъкла,
да сети ноктите на здрача,
забиващи се в леките му, бели клепки,
и да отвори след това очите, и...

                                   Покой.
Разбива се градът срещу полето,
оставяйки по жълтите си брегове,
в праха от вчера, който ще е после
кал,
нищожните останки от едно крушение
с невиждани размери: хиляди
хора надживяват. Инструменти и машинарии -
като тях разбити, като тях
ръждясали -
плуват насам-натам, или пък отпочиват
също като тях, спасени
днес за днес - само за днес? - върху земята тук.

Утре е море дълбоко и ще трябва да се прекосява
                                               с плуване.
 
Парк със зоологическа градина
Тук всичко се усмихва. (Извинявам се:
женският хипопотам от зоопарка се умисля и се
                                              прозява.)
В краткия престой, залят от слънце,
защитен
от бързането, от дима и шумовете
чрез лехи от хортензии,
чрез стени от кучешки дрян,
чрез решетки от листати клони,
има някаква пародия на истинно човешкото
в оригиналния му вариант, преди
в немилост да изпадне след изгонването му
поради непозволеното обсебване на райския плод.
“Забранено е да се берат цветя.”
                                  Не е ли почти същото
като тогава - както ни разказват.
И беззащитната ръчица на момичето,
поднасящо без страх хляб и милувка
към влажната паст на мечока,
не напомня ли
на онова желано
смесване,
красивото съвместно съществуване
на тигри и газели, на жирафи
и лъвове,
ястреби, змии, лебеди и скорпиони,
постигнато
под пронизителния поглед
на най-странното двуного,
на най-учудващата
мислеща и самодвижеща се глина?

Също така почива всичко
тук. Кърпичките се отзовават
често
да подсушат потта, която блика от челата,
но онова влажно петно,
                       (което също тъй обезцветява
женските дрехи под мишниците,
оставяйки там сянката и тайнствеността
на нарастваща горчива половин луна)
не произтича от усилието, нужно
да се печели хлябът:
                           причиняват го по-скоро
отблясъкът на месец юни,
тежестта му ослепителна,
слепящото припадане на светлините му,
които виснат (златни, зелени и вълнисти
от жежкия бриз) на гъстите
клони на кипарисите и бананите.
Растене и безделие, мъничета
на крокодил и на данъкоплатец:
ето го градското
                      Сътворение.
Общинският гений
разположи тези уханни декори
и постави в центъра им
гражданина, регистриран
за ликуване и слава, и взаимно наслаждение.
И така отново стана цар - ако ли не надменен,
поне почтителен и сдържан -
на сътвореното човекът, през неделните дни.
Някой път, когато и да е,
през някой работен ден
също се връща и измерва,
инкогнито и бързащ, с леки стъпки,
своето владение,
уверява се в порядъка на всичките си имоти
(пейки, върби, гълъби, фонтани, венчелистчета,
статуи, клозети, пеперуди),
оставя
сияйния си скиптър посред клоните,
и се връща пак към мястото си на вещ сред 
                                         вещите,
воден от табели и от светлини,
преследван без прекъсване от клаксони и от 
                                         сирени,
затворена надеждата, страхът отворен,
и жаждането също, и носталгията
по всичките лъжи, в които е повярвал като малък...


Христос на Велаксес

На Луис Риус

Бикоборецо, изгубил всякаква охота.
Дясното око сънят ти крие с грива непослушна.
Спящ останал си, ръцете ти нагоре сочат,
Божи рог гърдите ти надлъж промуши.

Милостива четка е промила с кротки
повесма от светлина плътта ти наранена
и повторно върху кожата ти е одързостена
да разцъфне привидността на живота.

На смъртта не се присмя. Не смогна.
Рогът, после четката, сговорили се сякаш,
поражението ти оставиха удостоверено.

Бе абсурдна авантюра, тъжна, трогваща
и тя още почитателите стряска:
Боже мой, какво промушване неусмирено!
 

Меланхоличен мадригал

                          Забрави ме, че те забравих...
                   (Из болеро на Лолита де ла Колина)

В твоя поглед странно блясване видях,
отчасти на боязън, също и на облекчение,
а смисъла му по-късно разбрах:
нечакан спомен за една забрава.

Превод от испански Рада Панчовска

Българската литература

© 2000 Литературен форум