СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Анна Кошничарова

Има много баби

“О, музо, възпей...”

Случи се точно това, от което се страхувах – неспособна съм да изразя видяното, защото съм под влияние на емоцията. В главата ми се въртят какви ли не мисли. Моля се наум: “О, музо, възпей...”, само че не “оня гибелен гняв на Ахила Пелеев”, а 17-ия Национален младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”. Да, обаче музата си мълчи. Сигурно е заета на друго място. Понеже не съм сигурна как точно да започна, ще започна с “Добрите писма са на път” от Валери Петров: "Толкова радост извика/ писмото с добри новини./Гледам клеймото на плика/ и пътя му смятам във дни."

В общи линии и при мен така се получи. Когато писмото пристигна, не можах да повярвам. Следващите няколко дни прекарах в колебания. Те обаче се дължаха единствено на факта, че аз понякога се ужасявам при мисълта да изляза навън, да видя непознати хора. Ужасявам се! Естествено, както става в повечето случаи, заминах. Няма да ви разказвам за пътуването си във влака, нито за Стара Загора (макар че сигурно може да се открие материал за цяло есе).

Конкурсът започна с представянето на стихосбирката на Оля Стоянова. Аз просто мълчах и слушах (нали още не познавах никого). Впоследствие в съзнанието ми се пропиха три думи: “има много баби”. От там нататък като че ли мен ме нямаше. Само сянката ми беше там и си говореше с хората. Мен обаче ме нямаше...Има много баби...има, има и още как...Чух името си, после трябваше и аз да представя нещо свое, ама нали там беше сянката – тя успя да се сети за най-глупавото нещо, което някога съм писала. Нямаше обаче начин да кажа на хората в театъра, че това си е работа на сянката, защото мен ме няма и съм заета да си мисля за бабите и за музата, и за хората...

...На вас случвало ли ви се е да изпадате в безтегловност? На мен ми се случи. Някаква космическа музика се смесваше с реална поезия за левантинките (не ги познавам, честно казано), за хората – кръгли и ръбести, непрогледни и като гори...Една поезия от думи се смеси с друга поезия от музика и коктейлът се оказа главозамайващ (повече от виното, което беше наоколо и най-неприлично крещеше, че търси една Анна, т.е. мен). Не помня дали хората си шепнеха, или мълчаха, и се чуваше само гласа на крещящото вино, но аз бях в нирвана. И само от време на време погледът ми се засичаше с нечий друг. Нещо като “сблъсък на звезда с падаща звезда“. Така продължиха нещата до края – звездите се блъскаха, аз бях в нирвана и сянката ми беше на линия вместо мене. Не знам какви ги е дрънкала, но се надявам поне да се е държала по-малко сенчесто. Аз не бях там, честно ви казвам, защото станах на поезия. (Колко ли поетично се е държала сянката?)

...а буквите ми си бяха същите познати вам – тези от кирилицата, и сега, когато пиша на компютъра, си мисля за всички онези хора, които смятат, че трябва да я сменим с латиница по не знам си какви причини... Те обаче сигурно не могат да си представят как други хора се събират заради същите тези букви и тяхната подредба, успели да облекат мислите и чувствата им. Има много баби. Мдаааа...сигурно за тези “латини” (латини - като привърженици на латиницата) и конкурса, и неговите хора (трудови и не чак толкова) са баби. Вие обаче вече знаете, че има много баби.

"Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува
Добрите писма са на път.

P.S. Това не беше музата, нито сянката ми. Това си бях аз. Е, и Валери Петров...