СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Любомир Милчев

Пощенска карта Охрид, Монастирът “Свети Наум”, София 1940; с марка Царство България, 5 стотинки. Фабрикация Гр. Пасков. Малка носталгична книжица с бледожълти страници (тъй любимата Шамоа), като че отнемащи пожълтялостта на старите картички, писъмца и депеши, за да смекчи носталгията по загубеното, ни предоставя изгледи от Охрид из колекциите на Михаил Неделчев, Борис Николов и Атанас Славов. Предговорът е на Михаил Неделчев - нещо като поздравителен адрес на гърба на пощенска карта отпреди войните. Написан с много такт, с добър ритъм на прехода от архивното към живото, което нерядко се случва да е по-малко живо от архивното, от “великобългарския” спомен - към едно друго настояще (вероятно тук е редно да кажем безстрастно - “друга политическа реалност”), от библиографската и библиофилска справка до необходимостта в книга да се подпомогне една обогатена визия на историческия град. Извън картолините, представящи ни очарователното съчетание на свещено величавата руина на средновековната българска държавност и на една добре позната ни от стръмните улички на Търново и Пловдив, умилна закътаност, с много деликатно прокарания, идеологически обезопасен момент на войните и фаталната неприсъединимост на тези, както се казва, исконно български земи, в предговора са поставени няколко акцента, пак ще кажа - с изключителна деликатност, връщащи ни към наши отечествени проблеми (pro domo sua).

И тъй Охрид - убав, мил - не може да бъде видян просто като туристическа атракция, макар че точно тъй се случва на съвременните българи, потеглили към Охридското езеро; той следва да бъде съзрян като обиталище в светлата нощ на Възкресението и във величието си на стародавно култово за българската история място. Градът, определян като Йерусалим на християнската цивилизация от нашия ареал, създава стабилното усещане за общност, което ние в България изглежда да сме позагубили и болезнено усещаме в селенията на носталгичния спомен. Освен светите за българщината места като средновековната базилика, църквата “Свети Климент” с мощите на светеца, господарската къща на семейство Робеви, къщата на илинденеца Христо Узунов, гробът на Григор Пърличев, Самуиловата крепост, манастирът “Свети Наум” и др., тук се сеща непокътнато жив култът към първоучителите Климент и Наум, несекващата традиция на трубадурството, интимността на една добросъседска взаимност, която често се случва да липсва там, където помпозно се говори за “гражданско общество”, най-подир - живото празнично веселие, свидетелстващо за благословеността на мястото, и на което ние, трябва да си признаем, вече сме по-трудно способни.

Тъй да се каже, г-н Неделчев ни праща пощенска карта от Охрид с любезното известие за тъдявашна общност, която като че ни липсва тук. С което засяга болезнената тема за българското в чужбина, понякога много по-животрептущо от нашето тукашно само-чувство. Гледайки тези картички, изпитах известно притеснение и страх. Някои от тях са дело на небезизвестния фотограф Гр. Пасков, снимал през 30-те и 40-те години множество изгледи от България, както и великолепни кадри от софийския градски екстериор. На някои от тези картички могат да се видят неща, които вече не съществуват - например купола на Богословския факултет с форма на архиерейска корона и фронтон с фрески на Харалампи Тачев, унищожени от англоамериканските бомби, или сецесионния купол на къщата на д-р Моллов. Архитектурни възвишения, от които сега сме лишени, въпреки далеч по-високите сгради и “бизнес-центрове”. В страха си си представих тези скъпи гледки, събрани в подобен албум, разгръщан от българи, напуснали страната, и за които всичко това става все по-блед спомен - вежливо предизвестие за упадъка на българската идея, както би се изразил покойният Стефан Попов.

Защото всяка носталгия е небезопасна...